Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (46)

Четиридесет и пета глава

Ломас Санта Фе

Понеделник, 00:12 ч.

Напълно неподвижен, Фароу преизчисляваше шансовете. Не изглеждаха добри. Но това не го изненада.

Мъжът беше облечен в нощен камуфлажен костюм. На гърба му се виждаше дълга пушка, преметната така, сякаш няма намерение да я използва. Когато погледна по посока на Фароу, лунната светлина огря за момент маскировката, с която беше покрито бледото лице на мъжа.

„Професионален нощен хищник с всички атрибути за работата си.“

Ако мъжът беше насочил оръжието си към къщата, Фароу щеше да намери начин да го обезвреди. Но непознатият се държеше по-скоро като платен охранител, отколкото като наемен убиец.

„Тогава чия е тази постановка? Кой кого прецаква и с каква цел?“

Напълно неподвижен, ако не се броеше съвсем бавното завъртане на главата, така че да държи постоянно стрелеца под око, Фароу започна много внимателен и подробен оглед на района на ранчото. Обърна специално внимание на местата, на които самият той би избрал да се скрие. Мъжът под дърветата се прокашля тихо. Пушачески навик, несъзнателен, но потенциално фатален при определени обстоятелства.

„Лоша оперативна дисциплина.“

Но това подсказваше, че натрапникът се чувства много спокоен. Въпреки че Грейс вече беше пристигнала, главното събитие още не бе започнало.

„Тогава каква или кой е мишената?“

Фароу откри още двама криещи се, единият — в храстите в края на поляната северно от къщата, и друг — в района на ливадата, където пасяха конете. Тъкмо започваше да оглежда сградата на конюшнята, когато зърна кратко зелено примигване в открехнатата врата на плевника.

Някой нетърпелив снайперист току-що бе свалил капачката на мерника си за нощно виждане.

Издайническото фосфоресциране освети окото му и правата линия на плетената шапка на челото му. Беше настроил вълшебния си оптичен мерник за последен път, за да е сигурен, че още работи както трябва.

„Като цяло дисциплината им се нуждае от сериозно подобрение.“

Фароу беше наясно с този проблем. Той се получаваше, когато човек е упражнявал едно нещо прекалено много пъти, но никога не го е правил наистина.

„Добре, значи си имаме работа с отряда за специални операции на някоя държавна служба, на които са възложили неособено отговорна задача, не чак тренировка, но и нищо кой знае колко ангажиращо.“

Единствената причина той да разкрие операцията толкова лесно беше, че на никого не бяха възложили да пази гърба на останалите.

„Прекалено много сухи тренировки.

Недостатъчно практика в реални условия.“

Фароу не беше единственият, забелязал зеленикавото сияние. Изпод дърветата се чу тих, нервен глас:

— Номер три, показваш светлина.

Снайперистът веднага сложи капачката на мерника.

Ако това беше операция на „Сейнт Килда“, водачът на екипа, снайперистът и пушачът щяха да бъдат уволнени на място. Снайперистът трябваше да знае да не маха капачката на светещия мерник, водачът на групата можеше да си позволи да наруши тишината по радиостанцията единствено за ситуация на живот и смърт, а поставянето на пушач на наблюдателен пост беше все едно да се изстреля сигнална ракета.

Екипът, пръснат из ранчото, се състоеше от позьори, които така си изкарваха прехраната, индивидуалисти, които изпълняваха възложените им задачи без много замисляне, някои — по-успешно от другите.

Обикновени хора.

Това беше проста истина, която цивилните трудно разбираха. Това и фактът, че армията се въоръжаваше от този, който е предложил най-ниска цена на търга за доставка.

Фароу стоеше в сенките и премисляше възможните сценарии. Ако мишената беше Грейс, мъжете щяха да се раздвижат след пристигането й или щяха да я чакат в къщата.

„Дали не са хора на Ектор?“

Съмнително. Дори и наемниците на бандите от двете страни на границата говореха испански. Ако бяха започнали да наемат американци, това още не се беше разчуло.

Освен това бандите бяха изпълнили достатъчно мокри поръчки и не проявяваха небрежност.

„Дали Франклин не използва наемници?“

Възможно, но това не обясняваше защо федералните изникваха навсякъде, а после изведнъж бяха спрели да следят Грейс.

„Федералните знаят, че тя ще дойде тук.

Дали Тед знае за федералните?“

Нечии фарове се отбиха от главното шосе и поеха по алеята към ранчото. Дългите светлини присветнаха два пъти. Гласът в сенките до Фароу заговори по радиостанцията си:

— Първи се появи, пристига след трийсет секунди. Внимание. Не искаме изненади.

Зеленият лъч в плевника отново се появи. Фароу видя как снайперистът обходи терена с мерника си, пробивайки тъмнината, покриваше целия район.

Покриваше.

„Добре.“

Фароу издиша продължително и беззвучно.

„Въоръженият екип не е тук, за да извърши арест. Те охраняват някаква операция.“

Колата се появи в края на чакълената алея и зави по кръга пред входа на къщата. Беше огромен черен джип събърбън, но в тъмнината много приличаше на зловещия ескалейд, който използваха хората на Ектор.

„Това трябва да е демонстрация на мъжкарство.“

Когато фаровете изгаснаха, черната кола сякаш се стопи в мрака.

Събърбънът подмина входната врата и спря чак когато си намери място, от което пътят му за бягство не може да бъде блокиран. Шофьорът бе професионално обучен как да се предпазва от подобни изненади.

— Първи, можеш да тръгваш — каза гласът по радиостанцията. — Внимавай Франклин да слезе последен.

Фаровете на събърбъна присветнаха отново като доказателство, че в колата са на същата радиочестота като снайпериста и водача на екипа. Всичко това бе организирано заради опазването на един мъж.

Тиодор Франклин.

Федералните.

Лоша комбинация.

Фароу се потопи по-дълбоко в сенките. Ако се появеше сега, последното нещо, което щеше да види в живота си, щеше да бъде зелената точка на мерника на снайпериста.

Шофьорът на събърбъна слезе и огледа тъмния двор. Измърмори нещо и друг мъж слезе от предната седалка. И двамата бяха облечени в черни якета с ярки букви на гърдите и гърба.

Якета, каквито се носеха при специални операции.

Страничната врата на джипа се отвори и оттам слезе трети мъж, набит и малко тромав. Мъжете с якетата застанаха от двете му страни и бързо го поведоха към вратата.

„Това трябва да е Тед.

Кучият син.“

Франклин се движеше, без да повдига краката си, сякаш бяха оковани с верига.

Зад него четвърти мъж се появи от колата. Беше облечен в костюм и носеше кожено куфарче, толкова лъскаво, че отразяваше лунната светлина. Вървеше като човек, който притежава целия свят.

Едното ченге почука силно на входната врата. Звукът отекна в нощта. Вдясно от Фароу се чу гласът на водача на екипа:

— Тя е в кухнята, сега тръгва към входната врата.

Фароу се зарадва, че Грейс не знае, че е под прицела на снайперист.

Ченгето тъкмо се канеше да почука отново, когато вратата се отвори широко. Грейс се появи на фона на светлината от коридора. Очевидно смяната на регистрацията на колата не беше единствената подробност, за която не бе успяла да се погрижи. Явно не беше намерила време да прибере дрехите си от ранчото, защото сега носеше черен панталон, тъмна блуза и ниски обувки. Тя каза нещо, което Фароу не чу.

— Госпожо Франклин, тук сме по официална работа — каза един от мъжете. Властният му глас отекна ясно в нощта. — Ще бъде най-добре да ни сътрудничите.

Грейс се дръпна назад и ги пусна да влязат. Когато второто ченге мина под лампата на верандата, Фароу видя буквите върху гърба на якето му.

Щатски шерифи

Вратата се затвори.

Ново двайсет. Това си беше сериозно прецакване.

Шерифите не висяха по градините да пазят когото и да било. Те охраняваха съдебни зали, документи, транспортираха затворници, преследваха бегълци. И провеждаха една крайно специализирана програма, наречена „Защита на свидетели“.

Тед Франклин си беше намерил подплатено с визон скривалище, охранявано от бюрократична машина, превърнала бавенето в изкуство.

Но на Лейн му оставаха само малко повече от дванайсет часа живот.

Всички шансове отпадаха.