Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (44)

Четиридесет и трета глава

Границата между Тихуана и Калифорния

Неделя, 23:22 ч.

Фароу затвори телефона и подкара бързо към граничния пункт при Отей Меса.

— Кой, какво или къде е Ломас? — попита той Грейс.

Тя разтри уморено лицето си, опитвайки се да остане будна. Приливът на адреналин от срещата с лудия убиец започваше да отслабва и се чувстваше уморена и вяла.

— Грейс?

— В момента разглеждам едно дело с ответник Ломас, знам поне пет улици с такова име, плюс един-два града. — Тя се прозя. — Дай ми контекст.

— Тед е оставил съобщение на домашния и мобилния ти телефон, в което казва да бъдеш в Ломас в полунощ, за да ти се обади.

Тя рязко се събуди.

— Ломас Санта Фе. Нашето ранчо. Не съм била там, откакто ходих за компютъра на Лейн. Тед го беше взел със себе си, за да обсъжда грандиозните си схеми, седнал на бира и ребърца, после „забрави“ да го върне в Ла Джоя.

— Включи си телефона. Може да сме достатъчно близо, за да имаш покритие. Изслушай внимателно съобщението на Тед. Ти го познаваш. Чуй това, което не казва, как диша, какъв е гласът му.

Грейс включи телефона си.

Нищо.

— На какво разстояние е ранчото оттук? — попита Фароу и увеличи скоростта.

Светлините на граничния пункт грееха все по-близо.

— Дори и да караш като на „Наскар“, няма да стигнеш до полунощ. Щом минем границата, има поне четирийсет минути по I-5. Добрата новина е, че през Отей е по-близо.

Фароу набра един номер на телефона си и го подаде на Грейс.

— Обясни на Стийл къде се намира ранчото.

Докато Грейс говореше, мерцедесът се изстреля в нощта, намалявайки стремително разстоянието до границата. Грейс затвори телефона и го върна на Фароу.

— Почти стигнахме — каза той. — Пробвай пак мобилния си телефон.

Тя погледна дисплея му.

— Нищо.

Самолетите, които правеха окончателния си заход към летището на Тихуана, се появяваха от нощта и бързо се снижаваха към осветената писта. На север американските гранични хеликоптери кръжаха над Спринг Кениън, а прожекторите им обхождаха дълбоките пътеки, пресичащи дъното на каньона.

— Лейн трябва да види това — каза Грейс.

— Защо?

— Добави малко впечатляващи останки от катастрофа и получаваш началото на Т-2.

— Т-2? — попита Фароу, като се нареди на късата опашка на граничния пункт.

— „Терминатор“ 2. В началото на филма светът е във война, много прилича на Тихуана, само дето Тихуана е истински град. Не ми казвай, че не си гледал „Терминатор“ 2.

— Аз съм го преживял.

— Сам си направил този избор.

— За твой късмет.

— Всички печелят, а?

Той щеше да се изсмее, но всъщност не беше смешно. Мобилният телефон в ръката на Грейс изпиука.

— Три пропуснати обаждания. — Тя набра някакви цифри. — Тед.

— Съобщения?

— Само едно. — Тя го прослуша с нарастващо недоумение. — Слизест червей!

Натисна бутона за повторение и даде на Фароу да чуе съобщението.

Гласът на Тед беше весел и безгрижен.

Фароу съжали, че не може да го стисне за гърлото.

„Здрасти, Грейси, момичето ми. Трябва да се срещнем много скоро. Ще бъде добре за всички, особено за Лейн. Е, няма да навреди и на твоята кариера. Ще ти се обадя в Ломас в полунощ и ще се уговорим. Чао.“

— „Грейси, момичето ми“ — повтори Фароу и й върна телефона.

— Това е начинът на Тед да чувства, че ме превъзхожда. — Тя говореше с безизразен глас. Очите й подсказаха на Фароу, че ако той реши да използва това обръщение, тя ще го цапардоса.

— Толкова ли е весел, колкото звучи?

— Гласът му беше доста напрегнат.

— Добре. Заслужава си го. Лъже ли?

— Съмнявам се. Когато лъже, говори сериозно.

— Кой е в Ломас сега?

— По това време на нощта? Никой. Имаме пазач, който се грижи за ранчото през деня, и икономка, която идва в къщата два пъти седмично.

— Значи се предполага ти да си сама там и да очакваш обаждането му.

Фароу не задаваше въпрос, но тя все пак отговори.

— Да.

— Най-близкият съсед?

— На половин километър. И те не живеят постоянно там, също като нас.

— Супер.

Очите му казваха противоположното.

Колата пред тях спря на гишето за проверка. Фароу се премести напред и отправи към митничаря постна усмивка. Мъжът изглеждаше отегчен и сънен. После погледна екрана на компютъра си. Очите му се разшириха и маниерите му внезапно се промениха.

— Къде по-точно в Мексико ходихте? — Въпросът бе зададен рязко, с цел да прозвучи сплашващо.

— Тихуана, Енсенада и обратно. — Фароу спокойно срещна погледа на митничаря.

— Спрете под онзи знак, на който пише „Допълнителна проверка“. Не слизайте от колата, и двамата. След минута някой ще дойде при вас.

Той се намръщи, после посегна към телефона веднага, щом мерцедесът бавно навлезе на американска земя.

— Сега какво? — попита Грейс разтревожено.

— Хората, които ни следяха днес следобед, вероятно наблюдават границата, за да знаят кога ще се появим. Или възнамеряват отново да тръгнат по петите ни, или просто искат да знаят, когато сме я прекосили.

— Това няма ли край?

— Още не.

„Не и докато дишаш.“

Фароу паркира под знака. Той едва успя да изгаси двигателя, когато инспекторът излезе от будката си и се повлече мързеливо към тях. Огледа по задължение вътрешността на колата, после кимна:

— Добре, може да тръгвате.

Фароу настъпи газта.

— Той дори не поиска документите ни, което означава, че знае кои сме или поне коя си ти — каза Фароу. — На чие име е регистрирана тази кола?

— На фирмата на Тед, докато не уредя прехвърлянето й на мое име. — Грейс сви рамене. — Просто една от подробностите, за които още не ми е стигнало времето.

— Това може би обяснява положението — каза Фароу. — Все пак инспекторът ни пусна прекалено лесно. Без чакане, без претърсване на колата, без проверка на документи, без обискиране, без пълна физическа проверка. Просто леко забавяне на границата, докато той сравни лицата ни с информацията в компютъра си.

— Ти подозираш всичко и всички. Не могат ли нещата просто да се случват?

— Не и ако искаш да останеш жива.

— Та ние сме в Съединените щати!

Той я погледна за миг, но не каза нищо.

— Добре — каза тя, ядосана на него, на себе си, на всичко, което се беше случило, откакто Калдерон й се беше обадил за Лейн. — Какво ще правим с обаждането на Тед? Закъсняваме.

— Не мисля, че ще се обади.

— Тогава защо ще иска да е сигурен, че ще бъда в… — Тя спря, преглътна трудно и промълви: — Не ми харесва това, което си мисля.

— Браво — похвали я Фароу. — Твоят любящ бивш има номера на мобилния ти телефон. Може да ти се обади в полунощ където и да си. Мисля, че просто е искал да бъде сигурен, че ще бъдеш в Ломас сама в полунощ.

— Не би могъл да го направи.

— Кое?

Тя поклати глава. Наистина не искаше да отива там.

— Не вярваш, че му стиска да те убие хладнокръвно? — попита Фароу.

— Знам, че не е способен на това.

— А да наеме някой друг да го свърши?

Мъглата край брега ги пое в лепкавата си прегръдка, когато поеха по междущатската магистрала. Грейс си каза, че затова й е толкова студено.

Фароу протегна ръка към задната седалка, издърпа якето си оттам и го пусна в скута й.

— Облечи го. Не, не мисля, че възнамерява да те убие. Не би имал никаква полза от това. Ако това се промени, и аз ще се променя.

Грейс наметна якето върху раменете си.

— Трябва ли да се чувствам добре заради този анализ?

Фароу погледна часовника на таблото. Грейс имаше право. При тази скорост нямаше да стигнат в ранчото до полунощ. Започна да се оглежда за знаци, указващи изход от магистралата.

— Какво търсиш? — попита го тя.

— Хубав анонимен мотел. Ще те оставя там, а от „Сейнт Килда“ ще изпратят някой при теб много бързо. Аз ще отида в Ломас да поогледам нещата на лунна светлина.

— Не — възрази Грейс глухо.

Фароу я погледна, не беше сигурен дали тя наистина беше казала нещо.

— Не, няма да ме оставиш в някой хубав безопасен мотел — каза тя отчетливо. — Типично за Тед ще е да се появи в Ломас, вместо да се обади. Ако това се случи, искам да се видя лично с него. За да му издера очите.

— Може да е опасно — отвърна Фароу.

— За него — може би, но не и за мен. Той държи един деветмилиметров пистолет в нощното си шкафче в Ломас. Последния път, като проверих, още беше там. Ако не е, има сувенирна карабина над полицата на камината, която ще ми свърши идеална работа, а патроните са в килера, при хайвера. — Тя погледна Фароу. — За разлика от теб, аз не поемам рискове само заради силното усещане.

Фароу отметна глава назад и се разсмя.

— По дяволите, amada, Ектор беше прав. Ти се надяваш Тед да опита да те спечели отново.

Грейс не отговори. Колкото повече мислеше затова, което Тед беше причинил на Лейн, толкова по-леден ставаше гневът й.

Може би в крайна сметка така и не съм се отървала от насилието и мизерията. Може би са още в мен. Боже, дано да е така. Трябва да бъда като Фароу. Безпощадна.

Заради Лейн, Лейн, който не е направил нищо, за да заслужи това.

— Запомни — каза Фароу и погледна лицето й, — точно сега Тед е по-ценен за спасяването на Лейн, ако е жив.

— Ами ранен?

— Стреляш ли достатъчно добре?

— Да.

— Тогава ранен ми звучи добре — усмихна се Фароу.