Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (28)

Двадесет и седма глава

Енсенада

Неделя, 16:20 ч.

Когато Фароу излезе от хотела и тръгна към ресторанта, вятърът беше отслабнал, но все още достатъчно силен, за да прикрие всеки звук, освен постоянния вой на клаксоните. Според местните обичаи признак на мъжественост беше да се използват не спирачки, а клаксони.

Един огромен бял кораб стоеше на котва точно до вълнолома на малкото пристанище. Лодки транспортираха пътниците до брега, за да изживеят едно изкуствено чуждестранно „приключение“. Фароу се зачуди как на някои хора им харесва да се движат в стадо.

Но пък никога не бе разбирал и хората, които смятат, че приключенията могат да бъдат безопасни.

С небрежен, дори скучаещ вид, той отиде до градинската порта на ресторанта. Портата се оказа заключена. През декоративните й решетки и металните листа бръшлян видя големия плосък камък, който фалшивите работници бяха повдигнали. Песъчливата пръст наоколо бе грижливо изметена, за да скрие всякакви следи от работата им.

Ако не ги беше видял да слагат мината, нямаше да заподозре нищо.

Той се обърна назад към хотела и небрежно плъзна поглед нагоре до четвъртия етаж. Грейс стоеше облегната на парапета на терасата като жена, която се любува на гледката. Мобилният телефон в джоба му не завибрира.

Фароу заобиколи оградата до сервизния вход към ресторанта, през който бяха минали работниците. И той се оказа заключен.

Явно са имали ключ. Работа на вътрешни хора? Може би.

Трудно е да се определят играчите без допълнителна информация.

Грейс стискаше парапета и се стараеше да изглежда не по-малко спокойна от Фароу. Докато той проверяваше качеството на кованото желязо, тя огледа околните балкони и покриви. Не се виждаше никой, който да се интересува от нещо друго, освен от пейзажа.

Явно се бе доверил на кованото желязо, защото само след секунди изкатери двуметровата порта и се скри зад стената. Ако Грейс беше кихнала в този момент, тя нямаше дори да забележи.

Той се обърна и погледна към покрива на хотела, място, което Грейс не можеше да види от терасата. Никакво проблясване на стъкло, което би издало нечий бинокъл. Изглежда никой, освен Грейс, не се интересуваше от него.

След една последна проверка той се съсредоточи върху ресторанта. Беше празен, но готвачите скоро щяха да пристигнат, за да се приготвят за вечерята. Бързо заобиколи сградата и стигна до покритата с каменни плочи алея. Провери земята за детониращи датчици. Нямаше нищо.

Значи експлозията щеше да се задейства от мобилния телефон, който беше видял мъжете да слагат под камъка.

Коленичи и пъхна пръсти под ръба на камъка. Тежеше поне петнайсет кила, но лесно се отмести настрани, разкривайки това, което бе отдолу.

Дълги, дълги секунди Фароу се взира в издутия корем на една американска противопехотна мина. В този звяр нямаше нищо елегантно или високотехнологично. Половин килограм пластичен експлозив С-4 и шестстотин стоманени сачми, които щяха да избухнат, да се пръснат ветрилообразно и да причинят смърт. Бомбата бе насочена право нагоре. Щеше да изпрати сачмите в смъртоносен полукръг, започващ от нивото на земята.

Щеше да убие десетки и да рани още десетки.

Хвърли бърз поглед към Грейс. Не беше помръднала. Отново се зае да изучава бомбата. Запалителят на бомбата беше махнат и заменен от взривителна капачка, която бе свързана с кабел към батерията на евтин мексикански мобифон.

Дотук добре.

Много, много внимателно той дръпна експлозива, за да огледа по-добре телефона. На гърба му някой бе написал седем цифри с черен маркер. Пак нищо неочаквано. Някой майстор на бомби беше изработил устройството, после го беше предал на други за употреба. Нищо сложно. Прости инструкции за прости хора.

Фароу запомни номера. После бавно и внимателно обърна бомбата, така че коремът й да сочи към пръстта, а не към въздуха. Бавно и внимателно върна тежкия камък на мястото му.

Деветдесет секунди по-късно влезе в хотелския апартамент.

Грейс изтича през стаята и го прегърна. Трепереше.

— Дишай, amada — каза той. — Нищо не е станало.

— Но разбрах от начина, по който пипаше онова нещо, че е много опасно.

Мъжът вдиша сладкото ухание на косата й.

— Прилично направено експлозивно устройство, което щеше да превърне Ектор Ривас Осуна в шокиран евнух за частица от секундата, преди задникът му да мине през черепа.

Грейс се дръпна от Фароу, сякаш я беше ударил, отстъпи назад и обви ръце около тялото си.

Фароу си каза, че това е добре. Той определено не се нуждаеше страхът й за него да го разсейва, а гърдите й да се притискат към неговите.

Поне така си каза, макар да не го вярваше.

— Най-интересното е, че някой има достъп до нещо, което изглежда като част от снаряжението на американския флот — каза Фароу. — Изкушавах се да запиша серийния номер, но не съм дошъл тук да проследявам крадени оръжия. Ще кажа на Стийл, а той ще подшушне нещо на някого, който има достатъчно звезди на пагоните, че да накара в Кемп Пендълтън веднага да си направят пълна ревизия на арсенала.

— Обезвреди ли го?

Той поклати глава.

— Тогава какво ще правим? — попита Грейс. — Ще се обадим в полицията?

— Тъй като Ектор явно е купил федералните ченгета да работят за него, най-вероятно е хора от сапьорския отряд на местната полиция да са сложили проклетото нещо. Или щатските полицаи. — Фароу сви рамене. — И в двата случая Ектор ще се пръсне като червен спрей по околните стени на три пресечки разстояние.

— Но ти каза, че за Лейн е по-безопасно, ако Ектор е жив.

— Да, така е. По дяволите!

Фароу извади мобилния телефон от джоба си и набра предварително запаметен номер. В Ню Йорк му отговориха на второто позвъняване.

— Фароу е. Бързо ми трябват две неща. Първо, телефонният номер на „Ол Сейнтс“ — частно училище на магистралата на юг от Тихуана и на север от Енсенада, в Баха Калифорния. Трябва да го има в указателя на Енсенада или в някой уебсайт.

Грейс му подаде бележника и химикалката, които бе оставил на леглото.

Той я погледна с изненадания поглед на човек, свикнал да работи сам, усмихна се, благодари мълчаливо и започна да пише. След малко каза:

— Ясно. Сега приложи магическите си способности върху мобилния оператор „Телмекс“ в Енсенада. Опитай спешно, сякаш ти гори огън под задника, да откриеш кой е купил един мобифон, вероятно през последните два дни, със следния номер… — Фароу продиктува номера, който беше написан на мобифона под камъка.

Дори Грейс чу шумния протест от другата страна на линията.

— Знам, знам — отвърна Фароу нетърпеливо. — Не е лесна работа, но животът на едно момче зависи от това. Направи каквото трябва, но изкопай тази информация. Да, по моята сметка. Обади ми се веднага, щом извадиш късмет.

Затвори и набра номера на училището.

Грейс го изслуша как разговаря с отец Рафаел Магон. Ту го ласкаеше, ту го заплашваше. После рязко прекъсна разговора, отвори си една студена бира и седна на балкона, загледан в ресторанта като хищник, който дебне плячката си.

Грейс искаше да му зададе куп въпроси, но знаеше, че няма да получи отговори. Не и когато Фароу беше такъв, погълнат от това, което планира.

„Платих за най-доброто, така че трябва просто да млъкна и да го оставя да работи.

И няма да си мисля колко хубаво беше, когато отново се озовах в прегръдката му, макар и само за секунди.“

Телефонът на нощното шкафче иззвъня. Фароу веднага скочи на крака и отиде до леглото.

— Търсят мен — каза той. — Но вдигни ти, хайде.

Грейс вдигна слушалката на третото позвъняване. Мъжки глас поиска да говори с Фароу. Тя му подаде телефона. Той го пое, покри слушалката с ръка и попита Грейс:

— Ектор ли е?

Тя поклати глава.

— Някакъв лакей.

Фароу свали ръката си от слушалката.

— Ало.

Разговорът протече на гладък разговорен испански. В крайна сметка Фароу продължи с поредица от епитети и откровени заплахи.

Въпреки че не би трябвало, Грейс остана впечатлена. От много, много време не беше чувала толкова специфичен и цветущ език. И толкова заплашителен.

Последва пауза в разговора.

Грейс погледна Фароу.

Той сви рамене и изчака. После започна да говори на английски, ход, който само един дипломат или съдия биха могли да оценят.

— Не, Ектор, ти не ме познаваш — каза Фароу. — Но познаваш една моя много добра приятелка, съдия Силва.

В другия край на линията Ектор огледа елегантния си апартамент, само едно от няколкото места, които беше „взел назаем“ за престоя си в Енсенада. Навсякъде имаше мъже и оръжия. Един от по-младите му племенници разфасоваше буца кокаин. Въздухът беше гъст от цигарен дим. В кухнята имаше струпани мръсни чинии. Завесите бяха пуснати толкова плътно, че вътре не проникваше нито лъч дневна светлина.

Ако не се броеше странното обаждане, всичко изглеждаше съвсем нормално.

— Да, познавам я — каза Ектор. — И?

— Нейната работа е моя работа.

— Тя с теб ли е? — попита Ектор предпазливо.

— Да, тук е и няма какво да ти каже, освен че трябва да ме изслушаш. Ние ще ти спасим живота.

Ектор дръпна силно от запалената цигара, която племенникът му подаде.

— Слушам те.

Фароу погледна Грейс, изрече беззвучно „телефон“ и посочи джоба си.

Тя се поколеба само за миг, преди да пъхне ръка в дълбокия джоб на панталона му. Първото твърдо нещо, което откри, не беше телефонът му. Погледна Фароу стреснато. Усмивката му й подсказа, че той е очаквал този момент.

Очевидно можеше да се съсредоточи едновременно върху няколко неща.

Тя също.

Бавно извади телефона, като няколко пъти го изпуска и хваща, и провери подробно съдържанието на джоба.

Фароу се задъха леко, а клепачите му се спуснаха наполовина.

— Чу ме, Ектор. Съдията и аз можем да спасим живота ти.

Грейс му подаде телефона с лукава усмивка. Не можеше да се катери по стени и да си играе с бомби, но знаеше как да привлече вниманието на Джо Фароу.

Той набра някакъв номер на телефона си, но не натисна бутона за връзка.

— Аз съм в безопасност — каза Ектор, без да се впечатли. — Не трябва никаква помощ от вас.

Фароу погледна над парапета на балкона към входа на ресторанта. Сградата беше тъмна. В двора наоколо нямаше хора.

— Довечера ще ходиш на едно празненство в „Енкантамар“ в Енсенада — каза Фароу. — Вечеря в „Кансион“.

Ектор се напрегна.

— Кой каза теб това?

— Слушай много внимателно. — Фароу обърна слушалката на телефона към вратата на балкона, после натисна бутона за набиране на мобилния си телефон.

Грейс отвори широко очи. Щеше да изтича на балкона, но Фароу остави мобилния си телефон и я спря с тяло, заставайки между нея и ударната вълна, която щеше да се усети всеки момент.

— Хиляда и едно, хиляда и две — започна да брои той, — хиляда и три…

Ослепителна бяла светлина избухна в градината на ресторанта и заслепи слънцето. След миг въздухът бе раздран от внезапна силна експлозия. Стените на хотела се разтърсиха. Ята подплашени гълъби литнаха от покривите на околните сгради.

Няколко секунди светът мълча, ослушваше се. Чакаше.

Експлозията отекна отново и отново, преди да забучи в ушите на Грейс. Вцепенена, тя гледаше облака от прах, който се издигна от двора. В този момент разбра какво представлява войната. Преглътна трудно заради страха и безпомощността, които я завладяха.

Фароу попита спокойно Ектор:

— Чу ли това?

— Света Богородице!

— Бомбата беше заровена под първото стъпало на входа на „Кансион“. Ако не ми вярваш, изпрати някой да провери.

Ектор мълча няколко секунди. Той погледна всеки от мъжете в стаята на скъпия апартамент, чудейки се дали някой от тях не е предателят. После рязко изкомандва един от тях да отиде до ресторанта. Преди мъжът да излезе, телефоните на бодигардовете започнаха да звънят. Трийсет секунди по-късно Ектор знаеше, че Фароу казва истината.

Дали това правеше този мъж враг или приятел, нямаше значение. Важното бе, че той бе имал възможност да убие Ектор, но не го беше направил.

Ектор дръпна продължително от цигарата си.

— Какво искаш от мен?

— Да се срещнеш с мен лично довечера. Ти кажи къде и кога. Ако имам късмет, дотогава ще знам имената на хората, които са сложили бомбата. И да не съм ги научил, пак имаме доста да си поговорим.

Грейс се насили да диша дълбоко, пак и пак, докато ушите й спряха да звънят. Отиде до прозореца и погледна надолу.

Приличаше на военна зона. Мазилката се бе откъснала от фасадата на ресторанта. Навсякъде имаше късчета от раздробения камък. Вратата от ковано желязо беше откъсната от пантите и лежеше в деформирана купчина на шест-седем метра. Прозорците на ресторанта ги нямаше. От хотела излизаха хора, втурнали се да огледат пораженията. Тя се обърна към мъжа, който беше задействал бомбата.

— Добре, договорихме се. — Фароу затвори телефона и погледна Грейс. — Готова ли си?

— Ти… аз видях… Ти съвсем небрежно задейства бомбата!

— Беше изчислено, не небрежно. Той не знае дали съм приятел, враг или Великденския заек. Но е абсолютно сигурен, че можех да го убия и не го направих. При това положение много ще внимава да не ме ядоса, което означава, че сега Лейн е в по-голяма безопасност, отколкото когато Ектор го заключи в училището. Да тръгваме.

Грейс се съсредоточи върху единственото важно нещо: сега Лейн беше по-добре от преди. Това във всички случаи си струваше няколко прозореца и една желязна врата.

„Чуй се само, госпожо съдия. Взривяването на нечия собственост е престъпление.

Отвличането също. Но щом е за доброто на Лейн, ще помогна на Фароу да извърши колкото трябва престъпления.

Щом законът не може да защити сина ми, майната му на закона.“

Тя застигна Фароу и двамата излязоха от стаята. Грейс не попита къде отиват.