Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (60)

Петдесет и девета глава

Сан Исидоро

Понеделник, 7:26 ч.

Автобусът на Стийл беше по-претъпкан, отколкото призори. Кинтана Бланко седеше на масата за хранене, говореше тихо и рязко на испански по мобилния си телефон и си водеше записки в един бележник. Харли седеше срещу него и говореше тихо по друг телефон.

Един друг мъж беше заел тясната кухничка и правеше едновременно десетина сандвича на плота. Новодошлият беше слаб и с обветрен тен като на ловец или каубой. Изпитото му лице бе обрамчено с прошарена брада. Той отваряше с кама пакетите с шунка, кашкавал и хляб. Притежаваше същата концентрация и пестеливи движения като другите си колеги.

— В „Сейнт Килда“ нямате ли нито един тромав човек? — попита Грейс Фароу.

— Тромавите агенти не оживяват достатъчно дълго, за да се разочароват от държавната служба, да напуснат и да дойдат на работа в „Сейнт Килда“.

Стийл провеждаше оперативка в задния салон на автобуса. Трима агенти се бяха натъпкали в тясното пространство. Двама от тях бяха яки мъже, чиито мускули изпъкваха под тесните тениски. Третият агент беше жена, към двайсет и осем — девет годишна, с дълга кестенява коса, вързана на опашка. Едрите мъже й се подчиняваха без колебание.

Точно нея Стийл информираше в момента за операцията.

Когато вдигна поглед и забеляза Фароу, лицето й омекна за миг. После изражението на спокойна компетентност се завърна върху лицето й.

— Здравей, Джо, как е? — поздрави го тихо тя.

— Здравей, Мери — кимна Фароу. — Радвам се, че си тук. Вие също, Сайро, Джейк. Грейс, това е Мери. Най-хладнокръвният снайперист във фирмата. Сайро и Джейк са в екипа, който й осигурява покритие.

Мери забели очи.

— Казано от теб, това би трябвало да е комплимент.

Тя се ръкува с Грейс енергично, но сдържано.

— Не съм сигурна дали някога съм срещала снайперист — мъж или жена — каза Грейс.

— Може би досега не ви е трябвал снайперист — усмихна се уверено Мери.

Стийл се обади:

— Джо забрави да спомене, че Мери е завършила с отличие университета на Лос Анджелис, със специалности физика и литература, и че е напуснала американската армия, когато не й позволили да се обучава за снайперист.

— Това е момчешка специалност — каза Мери.

— И съдийската професия също — вметна Грейс.

— Стъпка по стъпка — ухили се Мери — ще ги изпреварим навсякъде.

— Точно така, сестро!

Този път Фароу забели очи.

Стийл сгъна топографската карта, която беше използвал досега.

— Новини?

— Нищо, откакто говорихме по телефона — каза Фароу. — Още чакаме Белтран да се обади.

— Той даде на този гангстер една трета от един милион долара — намеси се Грейс — с обещанието за още два пъти по толкова, ако и когато той ни осигури нужната информация.

— Не се тревожи — каза Фароу. — Това няма да се появи в сметката, която ти ще плащаш.

— Не за това се тревожех — изстреля в отговор тя.

— Парите са просто пари, но дали са били разумна инвестиция? — попита Стийл.

— Последният ти вариант е абсолютно неприложим — каза Фароу. — Това е единственото друго куче в надпреварата, което не е собственост на Ектор, така че заложих на него.

— Истинско куче — каза Грейс.

— Ти имаш ли по-добра идея? — попита я Стийл, преди Фароу да зададе същия въпрос.

— Не — отвърна тя рязко и затвори очи. — Аз… не… Съжалявам. Просто Белтран трябваше вече да се е обадил.

Фароу плъзна ръката си в косата й и леко я придърпа към себе си.

— Няма защо да се извиняваш, amada. — „Защото тя имаше право.“ — Да, той трябваше вече да се е обадил. Дори и някое трикрако куче щеше да успее вече да изтича от телефона до селото и обратно. — Той погледна Стийл. — Ами ти? Имаш ли по-добър вариант, на който да заложиш?

Стийл им се усмихна странно. У друг човек това би изглеждало като обич. У Стийл беше трудно да се определи.

— Разузнавателното наблюдение засече доста трафик — каза Стийл. — Всичкият — шифрован, всичкият — на честотите, използвани от сателитните телефони на Ривас. Ранди е много впечатлен от кодиращата им програма. Вече е разбил три нива на защита, сега работи по четвъртото. Ако съдя по езика, който използва, нещата не са напреднали много.

Фароу изруга тихо на испански и добави:

— Лоша работа.

— Така е. Ако имахме повече време…

— Нямаме — прекъсна го Фароу.

Стийл кимна.

— Нещо се е променило през последния час, но нямаме никаква представа какво може да е. Така че ако ще използваш този миньор и информацията от него, трябва да стане много бързо.

— Нещо на честотите на специалните служби? — попита Фароу.

— На Бюрото и на АБН са шифровани — каза Харли. — Количеството на трафика изглежда обичайното, но кой знае? Има няколко местни агенции, чиито честоти не са ясни. Кахил чул нещо, което звучало, сякаш наблюдаващ конвой съобщава някакви координати по градската мрежа в Чула Виста. И там нещо се пече, но не знаем дали сме хванали слона за опашката или за хобота.

Грейс се завъртя под ръката на Фароу и погледна останалите. Никой не спомена следите от сълзи по лицето й.

— Виж дали някой може да разбере каква честота ползват федералните в Тихуана — предложи Фароу. — Те са ключът. Собственост са на Ектор.

— Опитваме се да разберем — обясни Харли. — Но не сме разбрали нищо със сигурност, иначе щеше вече да го знаеш.

— Чудесно, извинявай, забрави, че съм го казал. — Фароу овладя отчаянието си, мисълта, че изтичат последните часове от живота на Лейн и че той е безсилен да направи каквото и да било, освен да вземе една пушка, да отиде в „Ол Сейнтс“ и да умре заедно с него. — Ако има трафик, има действие. Кажи ми, когато научиш нещо.

Грейс постави ръка върху неговата и се притисна към него. Нямаше нужда да е ясновидка, за да се досети какво мисли той.

Тя мислеше същото.

„Лейн.“

Секундите препускаха.

Минутите изтичаха.

Оставаха по-малко от пет часа и те постоянно намаляваха.

„Прекалено бързо.

Времето не стигаше.“