Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (14)

Тринадесета глава

Оушънсайд

Неделя, 10:15 ч.

Грейс се взираше невярващо във Фароу.

— Мислиш, че някой може да ме е проследил?

— Погледни с бинокъла — подкани я Фароу нетърпеливо. — Познаваш ли го?

Тя неохотно застана отново до люка. Фароу й направи място и се дръпна настрани. Не беше достатъчно. Усещаше топлината на тялото му, мириса на кафе в дъха му. Искаше да му каже да се дръпне още, да не стои близо до нея, но се боеше да му покаже колко силно й въздейства физически.

Тя мълчаливо погледна към пътеката, водеща към паркинга на яхтклуба, и след малко каза:

— Не виждам никого.

— Този е по-хитър от обичайните некадърници — обясни Фароу. Говореше съвсем близо до ухото й. — Скрил се е в телефонната будка.

Без бинокъла тя само смътно различи фигурата на човек в будката в началото на пътеката. Когато вдигна бинокъла, се озова лице в лице с тъмнокос мъж, който се взираше в нея през бинокъла си.

Грейс се стресна, сърцето й заби трескаво и тя рязко се дръпна настрани. Гърбът й се блъсна в гърдите на Фароу. Тя подуши кожата му, топла и позната.

Това не се беше променило.

— Спокойно — каза Фароу. — Той не може да те види през стъклото на люка.

Грейс си пое дълбоко дъх и пристъпи леко напред, така че отново да види пътеката. Когато вдигна бинокъла, имаше чувството, че той тежи пет килограма. Дланите й се изпотиха. Тя мрачно фокусира върху мъжа в телефонната кабина и каза:

— Не го познавам. И не можеш да бъдеш сигурен, че ме е проследил. При твоята професия трябва да имаш доста врагове.

— Това не е съдебна зала, Ваша Чест. Това е истинският живот, този под повърхността на чудесните правни термини, като например основателното съмнение. Първото нещо, което човек научава в този свят, е да вярва на инстинктите си.

— Мислиш, че мъжът следи мен?

— Единственият човек, който е по петите ми в момента, е Стийл. Така че, да, мисля, че този е твой човек. — Фароу се наведе леко, достатъчно, за да подуши косата й. Миришеше на чисто, скъпо и секси. — Явно те е проследил дотук, което означава, че си под наблюдение от неизвестно кога. Това не е добре, amada^[1].

Любима.

Грейс затаи дъх. Може би Фароу наричаше всички жени amada, но беше единствения мъж, който я е наричал така. И стоеше прекалено близо до нея.

Тя усещаше как дъхът му роши косата й. Свали бинокъла и опита да се обърне към него, за да го принуди да отстъпи назад.

Той не помръдна. Стоеше там с лека, дразнеща полуусмивка.

Той знаеше.

Грейс пристъпи настрани, като държеше бинокъла като бариера между телата им.

— Защо е лошо, че ме следят?

— Защото сега знае, че между нас има връзка.

— Това не е вярно — каза тя веднага.

Фароу се засмя.

— Той знае, че си тук при мен. Което означава, че се познаваме. Не му трябва да знае повече. Пуска една проверка на регистрационния номер на лодката ми. А това го отвежда до една чужда корпорация в Аруба.

Грейс стоеше неподвижно.

— Тогава, ако е добър в занаята си — продължи Фароу, — този досадник ще открие някого в Аруба, когото да подкупи. Ще получи информация кой стои зад тази корпорация и това ще го отведе до адвоката, когото използвах, за да изградя защитната стена между себе си и останалия свят. Ако адвокатът е подкупен, както си мисля, ще продаде името ми веднага, щом му предложат достатъчно пари.

— Но…

Фароу не спря:

— Преди да си отворила уста, онзи мъж в кабината вече ще знае, че действаш и наемаш скъп частен агент, за да измъкне тайно сина ти от луксозния му затвор.

Грейс се взираше във Фароу ужасена. Искаше да възрази, да каже, че това е невъзможно.

Не можеше да е подписала сама смъртната присъда на сина си.

Но истината беше в очите на Фароу, очите на Лейн, които я обвиняваха, сърцето й щеше да се пръсне, ушите й звъняха, имаше чувството, че я поглъща мрак.

Фароу измърмори нещо и бутна Грейс на близкия стол, после я принуди да наведе глава между коленете си.

— Никога не съм мислил, че си от тези, които припадат лесно — каза той грубо. — Дишай, по дяволите. Само посветените индуси могат да живеят без кислород.

Разтреперана, тя си пое дълбоко дъх, после още веднъж и още веднъж. Ушите й спряха да звънят, престана да й се вие свят, светлината наоколо се завърна. Усети големите ръце на Фароу — едната натискаше главата й надолу към коленете, а другата я галеше по гърба с нежност, напълно противоположна на грубия му тон.

— Добре съм — отвърна тя. — Мога да се грижа за себе си.

— Така ли? Можеше и да ме заблудиш. Кога последно си спала повече от два часа?

Грейс сви рамене.

— А кога последно си яла? И това ли забрави?

Тя отметна коса от лицето си.

— Не съм гладна.

— Адреналинът потиска апетита, но не спира нуждата от калории. Това е също толкова основно като кръвната захар. Щом гориш, трябва да ядеш, за да подклаждаш огъня. Ако спреш да подаваш енергия, главата ти се замайва.

Той отиде при хладилника и се върна с кутийка кола. Отвори я и подаде на Грейс сладката напитка. Грейс я погледна.

— Знам, знам — каза той, преди тя да отвори уста, — пиеш диетична кола. Все пак я изпий. Имаш нужда от захар.

Тя взе кутийката и отпи. След секунди усети, че тялото й реагира. Отпи отново и потрепери, изненадана от физическото усещане как захарта попада в кръвоносната й система.

— Май… не съм яла от вчера на закуска — каза тя замислено.

— Препечена филия и кафе?

— Само кафе. Бях работила до късно.

Фароу отиде при шкафа за провизии и се върна с хляб, бурканче фъстъчено масло, нож за хляб и нож за мазане. Сряза хляба на две, после разряза едната половина на още две. Намаза дебел слой фъстъчено масло на филиите и го подаде на Грейс.

— Фъстъчено масло и кола за закуска — каза Грейс. — Добави парче студена пица и ще се озовеш в рая на Лейн.

— Детето ти има здрави инстинкти. Яж.

— Да, мамо. — Грейс отхапа голяма хапка и се принуди да млъкне, за да я сдъвче.

Фароу се върна при люка. Мъжът още стоеше в телефонната кабина. След малко Фароу се махна от наблюдателния си пост, издърпа една табуретка изпод масата и я намести срещу Грейс.

— Ако ще правим това, трябва да научиш някои неща, и то бързо — заяви той. — Първо, живееш, сякаш си на сцената и е нощта на премиерата. Постоянно има някой, който те наблюдава. Просто трябва да разбереш кой е и за кого работи.

Грейс надигна колата, за да преглътне по-лесно фъстъченото масло.

— Второ, пазиш се сама, защото никой друг няма да те пази — продължи Фароу. — Грижи се за себе си поради същата причина. Ти си силно емоционална жена и си под голям стрес. За теб е два пъти по-важно да ядеш.

— Да, мамо — измърмори Грейс, но в гласа й се долови повече фъстъчено масло, отколкото сарказъм.

— Слушай, сега не е подходящ момент да ти прилошава заради липсата на храна. Повечето хора, особено повечето престъпници, вземат глупави решения почти през половината време, защото са пияни, дрогирани или ядосани на нещо. Като си гладна, ти си в същото положение.

— Слушам, мамо.

— Още едно малко правило. Не позволявай на нищо да те шокира. Очаквай най-лошото и няма да те сполетят неприятни изненади.

„Най-лошото.

Смъртта на Лейн.“

Грейс замръзна.

— Дишай! — изръмжа Фароу.

Тя се насили да диша.

— Ако си позволя да очаквам най-лошото… — Не можа да довърши.

— Да. Ако си позволиш да очакваш най-лошото, ще превъртиш и ще започнеш да правиш истински глупости, вместо само относителни.

— Освен че дойдох при теб, каква друга глупост съм направила?

— Това беше достатъчно. Помоли Стийл за някой друг консултант от „Сейнт Килда“. Между теб и мен има твърде много стари неща.

Изненадата пролича в очите й.

— Но ти си единственият, когото познавам достатъчно добре, за да му се доверя. Защо, според теб, съм тук? Да не мислиш, че ми е лесно?

— Лесно или трудно, това е грешка. Беше грешка още преди да открия, че ни следи един навлек на кея.

— Видял ни е заедно. И какво?

— Загубих единственото предимство, което агентът трябва да има в такава ситуация — секретността. Няма да спре да рови из задника ми, докато не открие кой съм в действителност.

— Налага ли се да ползваш толкова цветист език?

— Извинете, че съм минал през ада, Ваша Чест. — Гневният глас на Фароу отекваше в лодката. — Най-добре да свикнеш с грозните неща в живота, защото точно сега си затънала до шия в тях и скоро ще пропаднеш още по-надълбоко.

— Звучиш не по-малко сърдит, отколкото преди шестнайсет години. — Грейс погледна фъстъченото масло и хляба с пълна липса на интерес. — Тогава ми каза да вървя по дяволите и да се махна завинаги от очите и живота ти. Това ли искаш? Отново?

— Ти си адвокат. Знаеш как емоциите помрачават професионалната преценка.

— Вече не знам дали вярвам на това. — Грейс си пое дълбоко дъх. — Вярвам в кръвните връзки. Детето ми е в ужасна опасност и в мига, в който осъзнах това, единственият човек, за когото си помислих, че може да му помогне, беше ти, Джо Фароу. Така че преглътнах гордостта си и дойдох при теб. Заради Лейн.

Мълчанието се проточи, докато Фароу изучаваше лицето на Грейс. Не се съмняваше, че тя казва истината.

А инстинктите му подсказваха, че не му казва цялата истина.

— Преди шестнайсет години може би това щеше да свърши работа — каза той. — Но сега съм друг мъж и ти си друга жена. Затова ти трябва някой друг. Миналото ни тежи прекалено много и това ще ни пречи.

Грейс го гледаше с огромните си очи, блеснали от сълзи, които тя не допускаше да потекат.

— Сам ще се обадя на Стийл — каза Фароу. Гласът му беше станал дрезгав заради всички неща, които не можеше да каже, не трябваше да мисли и не искаше да си спомня. — Има двама души, които са добри колкото мен в тази кървава игра. Единият от тях може да пристигне тук още утре призори. Ти и „Сейнт Килда“ ще започнете наново, без бремето и болката на миналото.

Погледът на Грейс се спусна към кожената чанта, която беше донесла със себе си. Мили боже, нима ще се наложи да му кажа?

— Научих урока си — каза тя тихо. — Вече няма да помръдна, без да погледна през рамо.

Фароу издиша шумно.

— Добре. Браво. Ще се обадя на Стийл.

— Не.

— Какво?

— Не. Ти каза, че в този сенчест свят човек трябва да се доверява на интуицията си. Или ти ще помогнеш на Лейн, или никой. Няма да бъде толкова лесно някой да проследи миналото ти. Ако те бива за нещо, то е да изчезваш.

— Истински добър оперативен агент с добри връзки може да разкрие самоличността ми за няколко дни. Максимум за седмица.

Тя погледна часовника си.

— Лейн има двайсет и шест часа.

— По дяволите!

— Не те виня, че си ядосан — каза Грейс. — Не знам защо си напуснал „Сейнт Килда“, но знам, че трябва да си имал наистина основателна причина. А аз те дърпам обратно към нещо, с което не искаш да се занимаваш.

„Основателна причина.“

Фароу се опита да си спомни усещането, което го връхлетя, когато приятелят, превърнал се във враг, се давеше и умираше в ръцете му, с молещи за приятелство очи и нож, който още се плъзгаше, неуспял да пробие бронираната жилетка на Фароу.

На Фароу му се беше разминало на косъм. На Бернардо — не.

Грейс погледна Фароу и се запита какви ли са мислите, които превръщат лицето му в мъртвешка маска. После той се усмихна, усмихна се толкова студено, че я побиха тръпки и тя настръхна.

— Стийл каза ли ти? — попита Фароу.

— Каза, че си бил принуден да убиеш един добър, който се оказал лош.

Фароу рязко се изправи и се протегна към въже, което висеше на кука над масата. Таванът в каютата беше толкова нисък, че Фароу едва успя да опъне ръце над главата си, хванал двата края на еднометровото въже. Той бавно завъртя ръце зад главата си и надолу към гърба. Напрегнатите мускули на раменете му се разтегнаха бавно, освобождавайки натрупаното в тях напрежение.

Грейс го гледаше с възхита, която не се опита да скрие. Онзи Джо Фароу, когото познаваше, беше слаб като върлина и напрегнат като пружина, винаги готов за действие. Този нов Джо Фароу беше по-мускулест, но и по-гъвкав.

Беше се научил как да се справя с разрушителното напрежение, което трупаше в себе си.

За пръв път тя си позволи да се надява. Само малко. Само толкова, че гърлото й да не е задавено от плача и воплите, които бе преглътнала.

Той хвърли въжето на масата и я погледна с изражение, показващо, че е взел решение.

— Сигурна ли си, че ще бъда или аз, или никой друг? — попита той.

— Да.

— Опасно е двама да вървят по опънато въже, особено когато единият е аматьор.

Грейс отново погледна чантата си, в която бяха всички снимки на Лейн, които тя притежаваше. Беше облекчена и странно тъжна, че не се налага да ги използва.

— Какво искаш да правя? — попита тя.

— Каквото кажа, когато го кажа.

Тя реши, че думите имат само едно значение. Кимна сдържано.

Фароу се усмихна.

— Дай ми мобилния си телефон.

Грейс безмълвно отиде при чантата си, извади телефона и му го подаде.

Това бе някакъв странен тест и тя щеше да го издържи на всяка цена.