Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (5)

Четвърта глава

Училище „Ол Сейнтс“

Събота, 12:20 ч.

Неочакваното блокиране на пътя беше коствало десет минути напрежение на Грейс, докато потящи се федерални агенти, стиснали автоматите си, надничаха в колите. На добре поддържания черен път, който водеше до „Ол Сейнтс“, тя попадна на още един полицейски контролен пост. Гладко избръснат млад мъж с дънки „Левис“ и широка памучна разкопчана риза стоеше по средата на пътя. Черен къс автомат висеше на дълга кожена каишка върху рамото му. Мъжът беше опрял лакти на оръжието и гледаше как джипът й се приближава. Ако не се броеше разгърдената риза, изглеждаше точно като мургавите потни мъже на магистралата.

Оръжието му със сигурност беше същото.

Грейс мразеше оръжията. Имаше пистолет, знаеше как се стреля с него, но го мразеше, мразеше това, което той означаваше: законът не може да защити всеки човек на всяко място и по всяко време.

Освен въоръжения мъж по средата на пътя, тя забеляза черен събърбън с тъмни стъкла, паркиран отстрани. Вратите на шофьора и пътника бяха отворени. В колата имаше още двама пазачи. Единият носеше дънки и тениска, а другият — черен костюм, бяла риза и вратовръзка.

И двамата държаха пушки в скутовете си.

Притеснена, Грейс спря и свали прозореца, за да покаже паспорта си.

— Идвам на посещение при сина си.

Очите на мъжа се разшириха, когато видя паспорта й. Дясната му ръка се спусна към дръжката на автомата, показалецът му се изви около предпазителя. Той се обърна и изсвири на двамата в колата. Пазачът с костюма вдигна преносима радиостанция и заговори в нея.

С напълно безизразно лице Грейс чакаше. Покерджиите не бяха единствените хора, които трябваше да владеят изражението на лицето си, същото се отнасяше и за съдиите. В това отношение тя се справяше не по-зле от останалите, може би дори по-добре от повечето.

Под безизразната повърхност всъщност се чувстваше изплашена до смърт.

„Не е въпрос, който можем да обсъдим по телефона.“

— Отворете прозорците на колата, моля — каза пазачът, който стоеше на пътя.

Въпреки учтивия тон, това не беше молба.

Грейс натисна бутоните и горещият влажен въздух на Енсенада изпълни колата. Слънцето се криеше зад пропитата с мирис на оръжия мараня, а температурата бе почти трийсет и пет градуса.

„Затова се потя. Горещо е.“

Но потта й беше студена.

Младият пазач заобиколи мерцедеса, надникна внимателно през отворените прозорци и се увери, че багажникът е празен.

Мъжът с костюма продължи да говори по радиостанцията, после кимна.

— Продължете напред, сеньора, но карайте право към футболното игрище — нареди пазачът.

— Защо, станало ли е нещо…?

— Игрището — прекъсна я той и рязко й махна да тръгва. Дясната му ръка още стоеше върху предпазителя на автомата.

Загатнатата заплаха превърна притеснението на Грейс в гняв. Точно реши да каже на пазача какъв тъп грубиян е, когато погледът й се плъзна покрай оръжието и попадна на квадратно изрязания долен край на ризата му. Ризата му беше запасана в панталона и се виждаше лъскава значка върху кожена плочка, затъкната в колана.

Разпозна значката. Беше издадена от същата институция, осигурила и нейната мексиканска карта за самоличност — мексиканското Министерство на правосъдието.

— Вие федерални полицаи ли сте? — попита тя бързо.

Пазачът проследи погледа й и бързо дръпна ризата си върху значката.

— Тръгвайте! — каза той яростно. — Веднага! Бързо!

Грейс се поколеба и пазачът размаха оръжието си. Заглушителят описа полукръг и се доближи до лицето й. Достатъчно близо, за да може да надникне в черното око на дулото.

Тя натисна газта.

Камъчета и прахоляк се пръснаха във всички посоки, когато гумите на джипа се завъртяха от внезапното форсиране. Пазачът отскочи назад и извика нещо на Грейс, което тя предпочете да не разбере.

Искаше само да види Лейн, да го прегърне и да разбере какво става.

Отне й по-малко от минута да стигне до игрището. То се намираше в края на училищния двор, между административната сграда и пясъчните скали, които се спускаха до брега на океана. Големи, кипящи от енергия тълпи се бяха събрали покрай страничните линии на добре поддържаната трева и крещяха и освиркваха случващото се на терена.

Грейс се шмугна на свободно място зад една от футболните врати и изгаси двигателя. Тъмните й очи обходиха игрището. Обхвана я трескаво нетърпение да види сина си.

„Ето го. Слава богу!“

За майка си Лейн блестеше като факла в средата на игрището. Движеше се толкова бързо и умело, че изглеждаше по-скоро на двайсет години, а не на петнайсет. Той хладнокръвно финтира с топката между двама приближили се защитници. В последния момент скочи, преодоля опитите им да го спрат и се отправи с топката към вратата.

Може би беше заради мириса на въздуха — горещ, влажен, натежал от надвисналата буря. Може би заради самия Лейн — слаб и гъвкав, уверен в собственото си тяло. Може би заради сезона. Но внезапно Грейс усети, че си спомня неща, които се беше старала с всички сили да забрави — онези дни преди шестнайсет години, когато се изплъзна от самоналожените си ограничения и прекара един дълъг уикенд с Джо Фароу, единствения мъж в живота й, който си струваше риска.

„Ритъмът на мусонната буря, бушуваща над брега, пронизваше нея и дългото слабо тяло на Фароу, което така съвършено пасваше на нейното, ритъм, задвижващ и нея, и него, разкрепостената жена вътре в нея, която даваше все повече и получаваше все повече…“

Грейс рязко разтърси глава, за да прогони спомените. Когато се омъжи за Тед, тя наистина не знаеше кой е бащата на бебето в утробата й — Тед или Фароу. Но знаеше, че шансовете клонят на страната на Тед.

А когато притисна бебето в прегръдката си, изобщо не се интересуваше кой е бащата. За пръв път в живота си се чувстваше така изцяло влюбена. Миниатюрните ръчички на Лейн, съвършените му нокти, щастливите лешникови очи бяха нейната вселена.

Беше пораснал толкова бързо.

Прекалено бързо.

Тя не искаше той да играе футбол, но беше отстъпила, приемайки, че това е по-безопасен спорт от ръгбито. Сега се радваше, че е позволила на сина си да се състезава редом с други здрави млади мъже. Също като биологичния си баща, Лейн бе роден спортист.

Лейн навлезе на зигзаг още по-дълбоко в половината на противниковия отбор, движеше се с топката, сякаш е продължение на тялото му. Изведнъж от всички страни защитниците се втурнаха към него.

„Боже, те са толкова по-едри от Лейн. По-възрастни, по-силни.“

Дори и когато съотборниците му изостанаха назад, Лейн продължи напред. Един защитник с червена кърпа, вързана като лента на главата му, се хвърли напред, недвусмислено целейки сблъсък с Лейн, а не с топката. Лейн скочи, но другото „момче“ се закова на петите си, блъсна Лейн още във въздуха и го събори на земята.

Грейс тъкмо щеше да отвори вратата, но свирката на съдията разцепи въздуха. Съотборниците на Лейн се събраха около него, а съдията извади жълт картон от джоба си и го показа на защитника. Играчът се изправи с лекота и се наведе над Лейн, подканвайки го да стане.

Лейн се претърколи, застана на четири крака, разтърси глава и се изправи с олюляване. Заобиколи съдията с намерението да стигне до играча, който го беше фаулирал. Застанал лице в лице с Лейн, другият футболист изглеждаше видимо по-голям на години и ръст. Червената кърпа държеше стегната черната му дълга до раменете коса и откриваше жестоките му, красиви метиски черти. От него можеше да излезе отличен воин. Усмивката му беше спокойна и студена.

Съдията пристъпи между двамата играчи, размаха ръце и заговори бързо.

След секунда Лейн изтича обратно при съотборниците си в очакване на отсъдения корнер.

Грейс отново започна да диша. Синът й бе момче с характер. Смел, но невинаги разумен.

Също като Джо Фароу.

Когато играта бе подновена, Грейс чу леко почукване на прозореца от страната на пътника. Погледна и видя дружелюбното кафяво лице на Карлос Калдерон. Той се усмихна, без да вади от устата си неизменната черна хаванска пура, и й направи знак да отключи вратата.

Мъже с оръжия — дълги пушки, преметнати през рамо, или карабини, хванати небрежно, с наведени към земята дула — стояха от двете страни на Калдерон. Демонстрираха същата безочливост и раздразнителност като пазачите при входа.

И те ли носят федерални значки?

Но Грейс не каза нищо. Натисна бутона, за да отключи вратите на колата, и взе чантата си от седалката до шофьора. Когато Калдерон отвори вратата, тя се поколеба дали да не го помоли да остави пурата си навън. После реши да си замълчи и да бъде смирената жена, която Калдерон очакваше да види в Мексико. Това я дразнеше, но много по-малко от гледката как фаулират сина й и го събарят грубо на земята.

Протегна хладната си ръка, за да предотврати някой по-интимен мексикански поздрав.

— Здравей, Карлос. Как си?

— Радвам се да те видя, Ваша Чест — каза Калдерон на съвършен английски.

С кимване на главата, почти поклон, той пое ръката й в своята, която бе с грижливо поддържан маникюр. Задържа пръстите й няколко мига по-дълго от необходимото. Може би беше случайно. Може би беше мълчаливо напомняне, че той е човек с власт.

Той определяше границите на учтивостта, не тя.

— Много съм разочарован, че не успя да убедиш Тед да дойде заедно с теб — каза Калдерон.

Грейс издърпа ръката си.

— Казах ти, че Тед е заминал някъде.

Калдерон сви великодушно рамене по типичния за мексиканските мъже начин. Той живееше без проблеми и от двете страни на границата, но беше роден в Щатите. Двамата с Грейс дори бяха учили в едно и също частно училище в Санта Ана. Но тук, на юг от границата, той беше истински мексиканец и бе облечен официално, като типичен мексикански бизнесмен.

Грейс предпочиташе американската версия на Калдерон.

— Бях много заета напоследък — продължи тя с равен глас. — Не съм говорила с Тед от доста време. Нямах възможност да му предам съобщението ти.

Калдерон издуха дима от пурата си.

— Какво разочарование.

— Ти си много важен клиент на „Едж Сити Инвестмънтс“ — отбеляза Грейс. — Защо просто не се обади във фирмата да потърсиш Тед?

„Защо трябва да разчиташ на мен и да ме караш да се страхувам за сина си?“

Но тя не изрече последното изречение на глас. Казахската й баба й беше втълпила категорично: никога не показвай страха си.

— О, търсих го много пъти — усмихна се тъжно Калдерон.

Гъст синкав дим се виеше в купето на колата.

Грейс придоби изражението, с което влизаше в съдебната зала, където не би показала, че забелязва и воня на отходен канал точно под носа си.

Калдерон хвърли поглед към групичката мъже, които стояха зад пазачите, и пак засмука дълбоко пурата си. Върхът на пурата блестеше горещ и червен.

Грейс осъзна, че той изглежда нервен.

Това не беше добре. Никак не беше добре. Не искаше да знае какво може да изплаши мъж с богатството и властта на Калдерон.

— Извика ме тук да говорим за Лейн. Присъствието на Тед не е нужно за това.

Тя завъртя ключа на контакт и отвори всички прозорци на джипа. Когато беше бременна, направо повръщаше от дима на пура. И сега го понасяше трудно.

Калдерон засмука пурата и издуха облак дим към предното стъкло.

— Съжалявам. Не се изразих ясно. Има някои аспекти на благополучието на Лейн, за които може да се погрижи единствено Тед.

Сърцето на Грейс заблъска в гърдите й.

— Тогава ми обясни ясно. Защо един от най-старите приятели на Тед и най-важният му бизнес партньор ме заплашва?

Калдерон я изгледа изненадан.

— Заплашва?

Тя посочи с ръка въоръжените мъже.

— Накара ме да дойда тук при всички тези въоръжени мъже. По-рано ги нямаше в училището.

— Пазачите ли? Те са само предохранителна мярка. Някои много богати хора изпращат синовете си в „Ол Сейнтс“. За нещастие в Мексико има отвличания и други заплахи за сигурността, които рядко безпокоят родителите в Щатите.

— Интересен факт, безспорно — кимна тя. — Но какво общо има това с Тед?

„И Лейн.“

— Понеже Тед е родителят, който е записал Лейн в „Ол Сейнтс“ — обясни Калдерон, — хората, които ръководят училището, ме помолиха да се свържа с Тед.

— Аз съм също толкова настойник на Лейн, колкото и Тед. Всеки от нас може да взема решения за благополучието на сина ни.

— Настойник. Какъв хубав термин, юридически термин, който звучи добре в американския съд. Но тук, в Мексико, правната система не е същата. Тук важат други, по-реалистични съображения.

— Казваш ми, че не мога да защитя интересите на сина си в Мексико?

Калдерон издуха дима.

— В този момент — не. Само Тед може да го направи.

— В такъв случай веднага ще отведа Лейн от „Ол Сейнтс“. Когато откриеш Тед, си поговори с него надълго и широко за правата за настойничество.

— Не е възможно да отведеш Лейн със себе си — каза Калдерон, избягвайки погледа й. — Тед е подписал документите за записването на Лейн и само Тед може да го отпише. — Калдерон се усмихна кратко и смутено. — Надявам се, че сега разбираш колко е важно да доведеш Тед тук?

По гърба на Грейс започна да се стича пот. Беше виждала тази смутена усмивка и преди, в предградието, когато новаците молеха за услуга водачите на бандите. В този момент тя разбра, че Карлос Калдерон, един много, много могъщ човек в Баха Калифорния и цяло Мексико, се държеше като нечий пратеник.

Някой достатъчно брутален, че да притесни дори Калдерон.

„Мили боже! Ще успея ли да се измъкна от мизерията на улицата?“ — запита се мълчаливо Грейс.

Беше прекарала съзнателния си живот, опитвайки се да забрави мизерията на детството си — не обръщаше внимание, не поглеждаше назад, катереше се все по-високо и бързо към място, където въздухът е чист и нощите не таят опасности, където жените могат да бъдат допуснати в коридорите на властта и без да са нечии любовници.

— Карлос… — Гласът й звучеше тих и спокоен, гласът на съдия, председателстващ съдебно заседание. — Да не би да ми казваш, че Лейн е затворник и само Тед може да го освободи?

Калдерон погледна игрището, където съдията току-що беше прекъснал играта заради някакво нарушение. После се обърна към Грейс, но не срещна погледа й.

— Съжалявам — каза той. — Това не е начинът, по който аз правя бизнес.

После слезе от колата и направи знак към стоящите край игрището мъже. Двама от тях се отделиха от тълпата и се приближиха до мерцедеса.

— Моля те — продължи Карлос настойчиво, — застани до мен и го поздрави. Просто проява на уважение, ти си съдия, разбираш от тези неща.

Грейс слезе с неохота от колата и застана на ръка разстояние от Карлос. Единият от приближилите се мъже беше чернокос мексиканец с чисти, изгладени дънки, ботуши от щраусова кожа и снежнобяла риза с перлени копчета. На врата му висеше тежък златен синджир с голям, инкрустиран с диаманти медальон.

Трудно можеше да се отгатне възрастта му, личеше само, че не е млад. Излъчваше прекалено много открита мъжка самоувереност, за да е под четирийсет. Вървеше с леко накуцване, като пенсиониран каубой от родео, с тесен ханш и стари травми. Мургавото му лице имаше силните, безцеремонни черти на хората, живеещи в Мексико много преди Кортес да прегази тези земи. Мъжът присвиваше очи заради искрящата мараня. Лявото му око беше безжизнено. Не беше по-висок от Грейс.

Разпознаването я прониза като ледено копие. „Знам кой е.“

Ектор Ривас Осуна, глава на най-могъщата и брутална престъпна фамилия в Тихуана. Грейс беше виждала лицето му във вестниците и в пощенските станции в Щатите върху таблото с десетте най-издирвани престъпници.

„Нищо чудно, че Карлос се поти.“