Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (27)

Двадесет и шеста глава

Енсенада

Неделя, 16:10 ч.

— Грейс — каза Фароу тихо, — усмихни ми се, ела да ме целунеш по врата и въобще осигури ми някакво видимо извинение да се махна от този балкон.

Тонът на гласа му повече от думите подсказа на Грейс, че нещо сериозно не е наред.

„Как може да ми каже да жертвам Тед, за да освободя Лейн, и в следващия момент да ми казва да се правя на съблазнителка.

Защото няма друг избор, ето защо.“

Тя бързо се приближи до Фароу, наведе се, заби зъби в яката му и стисна. Предпочиташе да прегризе сънната му артерия, но знаеше, че не е разумно.

Той свали бинокъла си, погледна я и се усмихна. Очите му бяха студени.

— Дойдоха още работници. Те не са идиоти. Гледат и нагоре.

— Ако имаше вратовръзка, щях да те издърпам в стаята за нея.

„И да те удуша.“

— Ощипи ме по задника. Ще има същия ефект, а и ще бъде достатъчно убедително. — Усмивката му се промени, стана по-топла, погледът му също. — Да, знам, че ти се иска да имаш орлови нокти, които да забиеш в мен.

Тя се пресегна, постави ръка върху стегнатия му задник и го ощипа.

— Да не забравя да си пусна дълъг маникюр.

Фароу се усмихна и я дръпна вътре в стаята.

— Пусни завесите — каза той. — Да изглежда, сякаш ще правим секс.

— Това ти харесва.

— Само отчасти, amada.

Тя бе достатъчно умна да не попита кои части. Залепила нещо като похотлива усмивка на лицето си, се пресегна към развяващите се завеси и ги затвори като стриптийзьорка, която си играе с прашките.

Фароу веднага отиде до прозореца встрани от балкона и раздели завесите съвсем леко. Бавно вдигна бинокъла си и надникна през процепа.

Уморена и изнервена едновременно, Грейс се отпусна на леглото. Три минути изминаха според електронния часовник на нощното шкафче, откакто Фароу гледаше четиримата мъже от тайния си наблюдателен пост. После свали бинокъла, дръпна се назад и взе един бележник от чекмеджето на нощното шкафче. Пак открехна съвсем леко завесата, видя, че мъжете са се качили в колите, и спокойно се върна на балкона с бинокъла си.

Грейс го последва като бдителна сянка.

Двете коли излязоха от алеята и завиха по крайбрежната улица. След като изчезнаха, Фароу бързо си записа нещо. После огледа входа на ресторанта. Всички камъни бяха върнати по местата им. Нищо не показваше, че пейзажът е бил променян.

Фароу свали бинокъла и се загледа в бурния океан отвъд вълнолома. Накрая се обърна към Грейс:

— Докъде бяхме стигнали? А, да, претегляхме различните варианти за избор и морален подтекст. Отвратителна работа, но неизбежна в такива ситуации. Сега трябва да обмислим още един вариант за избор.

— Така ли?

— Да.

Тя не искаше да пита какъв.

Но нямаше никакъв избор и попита:

— Какво има?

— Кое е от по-голяма полза за Лейн — Ектор да е жив или мъртъв?

— Да не ми говориш, че ще убиеш Ектор? — шокира се тя.

— Аз? Не на този етап. Но онези четиримата, които караха коли на държавни служби в Баха, най-вероятно са си наумили точно убийство.

Грейс мълчаливо гледаше Фароу.

— Оставиха визитка под камъка, който е първото стъпало към ресторанта — обясни Фароу.

— Визитка? Какво значи това?

— ИЕУ.

— Преведи ми го.

— Импровизирано експлозивно устройство.

— Самоделна бомба ли?

— Нещо такова. Не мога да съм сигурен, без да отида да огледам на място, но ми приличаше на мобилен телефон, закачен към стандартна осколъчна мина.

— Осколъчна мина? Това не е ли някакъв експлозив от Първата световна война? — попита тя.

Фароу се подсмихна.

— В добрите стари дни преди барута осколъчната мина е била идеалното средство да разкъсаш човек на две с един удар. В наши дни е бомба, която ще направи на света голяма услуга, ако гръмне на десет-петнайсет метра от семейство Ривас. Така че кое е по-добре за Лейн — Ектор да е жив или мъртъв?

Грейс отвори уста, затвори я, после отново я отвори.

— Ти си експертът.

Той си пое дълбоко дъх и издиша бавно. Като си представи как останките от Ектор са се разлетели в радиус от три пресечки, Фароу се усмихна.

— Аз трябва да се въздържа от мнение. Ненавиждам наркодилърите.

Тя изчака и продължи да се чуди дали да каже на Фароу истината за Лейн, и дали тази истина ще повлияе по някакъв начин на решението му.

— По дяволите — каза той и издиша шумно. — Мразя да става така.

— Как?

— Когато трябва да спася някой гнусен кучи син като Ектор, за да имам по-добър шанс да спася някой невинен като Лейн.

— Какво ще правиш?

— Ще обезвредя проклетото нещо.

— Това е лудост. Може да загинеш. Повикай специалист.

— Няма време да викам някой от „Сейнт Килда“. Тогава на кого да се обадя? На кого в мексиканското правителство можеш да имаш доверие?

Тя понечи да отговори, но спря и замълча. Нямаше никаква представа на кого може да се обади. Или на кого не трябва да се обажда. Фароу се усмихна мрачно.

— Ето, започваш да се учиш, amada. Ще ми се да не трябваше аз да съм ти учител.

— Защо?

— Никой не обича човека, който съобщава лошите новини.

Мобилният телефон в джоба му завибрира. Той го извади, прочете текстовото съобщение и поклати глава.

Грейс се страхуваше да попита и още повече — да не попита.

— Какво не е наред?

— Хотелът и ресторантът принадлежат на голяма корпорация, която е част от най-големия бизнес конгломерат в Баха. „Групо Калдерон“. Твоят стар приятел Карлос Калдерон е един от основните собственици.

Чувството й за празнина и затъване се засили.

— Но в това няма никакъв смисъл. Карлос Калдерон е бизнес партньор на Ектор. Защо ще осведомява враговете на Ектор, че той ще бъде в ресторанта тази вечер?

— Може би Карлос иска да прекрати партньорството си с него.

Грейс се намръщи.

— Това по-зле ли е за нас?

— Не знам.

— Но нали ти би трябвало да… — Тя осъзна собствените си думи и въздъхна, вместо да довърши изречението си.

— … да знам всичко? — попита той иронично. — Аз се казвам Фароу, не Господ Бог. Другата новина, която ми изпратиха от „Сейнт Килда“, е по-малко двусмислена.

— Добра ли е?

— Ти ми кажи. Почти затварят кръга около Тед. Глупакът е използвал кредитната си карта.

Грейс прокара пръсти през разрешената си коса.

— Какво е платил? Пиене или жени?

Фароу я погледна с интерес.

— Тед проблем с алкохола ли има?

— Поне според мен — да.

— А ти имаше проблем с това, че ходи по жени?

— Само защото ме правеше на глупачка.

— Той те е направил своя жена, не трофей, с който да се фука.

— Грешката си е моя — каза Грейс. — Лошото е, че не само аз плащам за нея.

Фароу видя бурята от емоции, скрита зад спокойните думи, и смени темата.

— Тед си е купувал нещо по-лошо от пиячка — адвокат.

— Стюарт Стърджис от „Бауман, Стърджис и Макклелъм“?

Фароу кимна.

— Той уреди развода ни — обясни Грейс. — Двамата с Тед са приятели от колежа и бизнес партньори. Но колкото и пъти да се обаждах на Стю, той твърдеше, че не се е чувал с Тед и че ако се чуят, ще му предаде веднага да ми се обади.

— Кой беше твоят адвокат при развода?

— Нямах.

— Нищо чудно, че не си получила нищо.

Грейс присви очи.

— Получих кола, фонд за образованието на Лейн под формата на ранчо за коне и къща в Ла Джоя, за да имам дом за сина си. Не исках нищо друго.

Фароу не изтъкна, че в момента къщата е ипотекирана, за да плати Грейс за спасяването на сина си и че Лейн може да не остане жив, за да се възползва от натрупаните средства за колежа.

— „Сейнт Килда“ са пуснали опашка и са сложили бръмбар на добрия стар Стю — обясни Фароу. — Рано или късно той ще ни отведе при Тед.

— Бръмбар? В телефона ли? Незаконно е.

— Не знам за какво говориш, Ваша Чест, и то със сигурност няма да се повтори.

— Аха.

— Спри да задаваш въпроси. Или ще те излъжа, или ще ти кажа неща, които един съдия не би трябвало да знае от личен опит, освен в присъствието на полиция. Някой враг, който поиска да направи голям въпрос от това, че знаеш твърде много, може да се възползва.

Грейс не възрази. Тя се движеше толкова близо до ръба на законното, че щеше да е истинско чудо, ако не паднеше в пропастта.

— Колко време ще ти трябва да… — „се взривиш…“ — … обезвредиш бомбата? — попита тя.

— Не мога да кажа, преди да я погледна. Ако не е по силите ми, ще я оставя както си е.

— Вземи си телефона.

Фароу се изсмя.

— Защо? Повярвай ми, ако се издъня, ти ще бъдеш втората, която ще разбере това. Шансът да стане подобна издънка е една от причините „Сейнт Килда“ да настоява да има пълна ДНК информация за всеки от оперативните си агенти. Така по-лесно се прави идентифицирането.

Грейс примигна стреснато.

— Ще ти трябва някой да те предупреди, ако онези мъже се появят отново.

Той обмисли идеята. Въпреки спокойните й думи, очите й бяха прекалено тъмни, а кожата — необикновено бледа. Но ръцете й не трепереха и тя не забравяше да диша. През повечето време.

— Дай ми мобилния си телефон. Аз ще ти въведа един номер.

— Не направихме ли това и преди? — промърмори тя, докато посягаше към чантата си.

— Понякога веднъж не е достатъчно.

Грейс бързо вдигна глава. Изражението на Фароу бе непроницаемо, а очите му — опушено зелени. Тъй като знаеше, че мислите й са изписани на лицето, тя наведе рязко глава и извади телефона от чантата си.

— Сега тенът на лицето ти е по-нормален.

— Ти си…

— Тихо, жено — каза той ухилен и взе телефона й. — Помисли си колко зле ще се чувстваш, ако последните ти думи към мен са били обидни.

— Ще отложа за по-късно, мъжо — не му се даде тя.

— Ако видиш някой да се задава, натисни този бутон — каза Фароу и й върна телефона. — Моят телефон ще завибрира до чатала ми и ще се сетя за теб.

— Още едни думи си отлагам за по-късно.

Продължавайки да се смее, Фароу затвори вратата зад себе си и се отправи към импровизираното експлозивно устройство.