Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (63)

Шестдесет и втора глава

Училище „Ол Сейнтс“

Понеделник, 7:36 ч.

Отец Магон беше облечен като за футболното игрище, а не като за изповедалнята. Широки къси гащета, черна тениска и маратонки.

Може би затова въоръжените мъже не му обърнаха внимание.

— Какво правите? — попита той на разговорен испански. — Това момче е ученик в нашето училище. Нямате право да…

— Махни се от пътя ни — извика му един от тях.

Едър мъж беше преметнал Лейн на рамото си като чувал с картофи, като го придържаше с една ръка, а в другата носеше училищна чанта с набързо натъпкани в нея дрехи.

Очите на момчето бяха широко отворени и горяха гневно. На бузата му имаше рана, която вече започваше да се подува.

Магон застана пред тях и попита високо:

— Лейн, ранен ли си?

Момчето каза нещо, което прозвуча като:

— … по дяволите, не… копеле… гадина… тъпаци…

Двама мъже хванаха Магон и го избутаха настрани.

— Къде го водите? — настоя да знае Магон.

Те просто продължиха да крачат.

Магон тръгна след тях.

Единият от пазачите се обърна и насочи автомата си към свещеника.

— Стой настрана. Това няма нищо общо с църквата.

Магон изчака мъжете да се скрият от погледа му, после изтича в бунгалото. Някои от дрехите на Лейн бяха разхвърляни из стаята. Леглото беше разбутано. Вратата на банята беше разбита и висеше накриво на една панта.

Свещеникът заключи входната врата и влезе в банята. Мокри хавлиени кърпи на купчина. Разбито на парчета огледало. Почти откъсната завеса на душа.

Върху завесата имаше хвърлен мобилен телефон.

Магон го взе, огледа го внимателно и натисна бутона за повторно набиране на последния номер.

— Кой е? — попита веднага мъжки глас.

— Един божи служител — каза Магон, който разпозна гласа на Фароу, но не знаеше дали може да говори открито.

— Отец Магон? — попита Фароу.

— Да.

— Защо не носите мобилния си телефон? Той звъни точно в момента и постоянно ми се включва гласова поща. Лейн добре ли е?

— Малко е натъртен, но нищо сериозно. Ругаеше пазачите, които го носеха насила.

В Сан Исидоро Фароу се облегна на плота и едва не се разсмя.

— Надявам се да не разбират английски достатъчно добре. Знаете ли къде го водят?

— Попитах. Не ми отговориха. Настоях. Те ме заплашиха с автомат. Със сигурност знам само, че от училището не са излитали хеликоптери.

— Коли?

— Един момент.

Магон отиде до предната част на бунгалото, което гледаше към дългия виещ се път, водещ към училището.

— В момента потеглят три събърбъна — продължи Магон. — Предполагам, че Лейн е в един от тях.

— Можете ли да влезете в бунгалото на Лейн, без да ви забележат?

— В момента съм вътре.

— Отидете в банята. Лейн беше включил лаптопа си, когато ми се обади оттам.

Магон бързо се върна в банята и разклати завесата на душа.

Нищо.

Бутна с крак купчината мокри кърпи. Усети нещо твърдо и дръпна кърпите настрани.

— Намерих го — каза той по телефона.

Фароу се усмихна като акула.

— Включен ли е?

— Не. Екранът е черен.

— Можете ли да го включите?

Магон задържа с рамо телефона, за да хване компютъра. Натисна бутона за включване. Нищо не се случи.

— Не работи — отвърна той. После добави: — Чакайте. Виждам кабел за включване.

Фароу чакаше нетърпеливо, докато свещеникът се бавеше с кабела.

— Пак не може да се включи — съобщи Магон. — Включих го в контакта и в компютъра, но нищо не се случва, когато натисна бутона за включване.

Казва се Евмен.

— Погледнете клавиатурата — помоли Фароу. — Най-горния ред на функционалните бутони, над бутоните с цифрите, точно в средата, има един прозрачен бутон.

— Виждам го.

— Той отключва клавиатурата, за да може да се влезе вътре. Натиснете го.

Магон натисна.

— Клавиатурата се освободи.

— Повдигнете клавиатурата и погледнете вътре — каза Фароу. — Кажете ми дали виждате свободни кабели или липсващи части.

Свещеникът дръпна клавиатурата и огледа отдолу.

— Не съм много наясно какво има вътре в един компютър.

Фароу чакаше и си напомняше, че трябва да диша.

— В долния десен ъгъл има нещо, което изглежда разкачено — каза Магон. — Може да е било част от модул, който е бил изваден.

„По дяволите!“

— Е, само това ни липсваше — каза Фароу. После се ухили. — Все пак браво на Лейн. Той имаше ли някакъв багаж?

— Малка чанта с дрехи.

Фароу издиша шумно. Можеше да се предположи, че хард дискът е у Лейн.

Предположението е майка на всички провали, а децата й са толкова многобройни.

Просто трябваше да се надява никое от тези деца да не е негово.

— Помните ли един инцидент преди няколко години — попита Фароу, — когато в едно планинско селце на юг от Енсенада бяха екзекутирани мъже?

— Помня няколко такива инцидента за съжаление.

— Убитите са били от вашето родно място или някъде близо до него. Били са миньори, не трафиканти.

— Сещам се за случая. Бяха мексиканци паипаи^[1], трудолюбиви фермери. Много от тях разработваха собствени малки златни мини. Седемнайсет човека бяха наредени в редица и застреляни. Никой не знаеше защо.

— Ектор Ривас, вашият любим енориаш, ги е убил, за да запази една тайна.

Магон извърна глава и се изплю на пода.

— Да, и аз така си мислех — каза Фароу. — Вие сте там под прикритие. Шпионин на църквата.

— Шпионите и свещениците не живеят в един и същи свят.

— Някои от тях живеят. Вие например. Обзалагам се, че събирате доказателства срещу Ривас Осуна за убийството на кардинал Окампо.

— Бог не се нуждае от моята помощ. Той вече знае кои са виновниците. Те ще си получат заслуженото в деня на Страшния съд.

— Но църквата е друго нещо — каза Фароу, без да се впечатлява от думите му. — Църквата трябва да оцелее в този жесток, отвратителен, брутален свят, в който живеем. За да оцелееш, трябва да си бърз, силен или подъл. Църквата е оцеляла, защото отговаря на тези критерии.

— Каква е целта на всичко това?

— Мога да се обадя на Ектор и да проваля разследването Ви.

— Защо бихте решили да помагате на Ектор Ривас Осуна?

— Той няма да живее достатъчно дълго, за да се радва на помощта ми. Нито Калдерон или Тед Франклин. Чувате ли ме, божи човече? Ако Лейн умре, никой от вас няма да дочака деня на Страшния съд. Ще накажа греховете на всички ви. Разбирате ли?

— Разбрах това още първия път, когато ви видях с Лейн — каза отец Магон. — Щях да помогна, ако можех. Но не мога. Не мога да направя нищо за момчето, освен да се моля за него.

— Имам една работа за Вас, с която да се заемете, докато се молите.

— Каква?

— Направете едно малко пътуване с хеликоптер до онези паипаи. Ако не се съгласите, ще подшушна на Ектор за Вас.

Магон въздъхна шумно.

— Изглежда, нямам избор. Но настоявам да ме държите настрана от това, доколкото е възможно. Смъртта на кардинала не е нещо маловажно.

— Нито пък смъртта на Лейн. Ще направя всичко възможно да опазя тайната Ви. Идете при мисията „Сан Исидоро“.

— Църквата, която е точно до шосе „Транспининсюлър“?

— Не. Руините. Мястото на първоначалната църква. Там, където Вашата църква е прекарала сто и петдесет години в опити да раздели местните паипаи от естествените им религиозни вярвания. Бъдете там след половин час.

Телефонът замлъкна, преди Магон да успее да попита защо.