Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (13)

Дванадесета глава

Оушънсайд

Неделя, 10:03 ч.

Фароу поведе Грейс през люка към кабината. Към дъното водеше друг отворен люк. Светлината на работната лампа бе насочена точно към недовършената греда. Грубо нанесената епоксидна смола очертаваше ръбовете на тайника. Фароу небрежно затвори капака и скри гледката към недовършената работа. Капакът остана леко открехнат заради кабела на удължителя, който се спускаше надолу.

— Прилича на онези тайници за контрабанда, за които ми разказваше едно време — отбеляза Грейс.

— По дяволите — измърмори Фароу. Повдигна капака в пода и го остави настрани. — Хайде, огледай го добре. Това ще бъде най-зле опазената тайна по тези места.

Грейс известно време оглежда кутията.

— Доколкото разбирам, няма да пренасяш контрабандно слонове.

Въпреки всичко той се усмихна. Думите й бяха напомняне за един виц за митничари, който той й беше разказал някога. Всеки ден един мъж минавал със слон през границата и всеки ден го претърсвали, но не откривали нищо. Това продължило дълги седмици, преди митничарите да се сетят, че е контрабандист на слонове.

— Разказах тази история преди година — каза тя. — При произнасянето на присъдата на един мексикански контрабандист. — Тя погледна към дъното и добави: — Може да си доволен, а може и да не си, като ти кажа, че го осъдих на десет години.

— Значи си научила, че наистина има контрабандисти на този свят. Полезно е един съдия да знае това.

Усмивката на Грейс избледня.

— О, научих много повече за човешката природа и сенчестия свят, както го наричаше ти.

„А от вчера знам повече, отколкото бих искала да знам.“

— Още го наричам така. Нищо не се е променило, освен че ние сме по-стари, а престъпниците — по-млади.

Фароу издърпа щепсела на удължителя и пусна кабела в дупката, после затвори капака в пода.

— Да ти предложа нещо? — попита той, стараейки се да звучи учтиво. — Вода? Бира? Останало е и малко кафе.

— Кафе, благодаря — каза Грейс. — Без захар.

И това беше останало непроменено.

Докато Фароу тършуваше за чиста чаша, Грейс огледа останалата част от помещението. На яхтата имаше поне един компютър, видеоекрани, телефони като тези в офиса на Стийл и по-малка версия на часовника с множеството часови зони.

— Дървена лодка. — Грейс не знаеше да се смее или да се ядосва на упоритата решителност на Фароу да прави нещата както той иска.

— Изработена е в Инвърнес, Шотландия, през 1956-а — обясни Фароу, подавайки на Грейс полуизстинало кафе в чаша, която можеше да мине за чиста. — Отначало са я използвали като рибарска лодка в Северно море, където са ловели херинга. Между гредите още можеш да намериш рибени люспи.

— Никога не съм си те представяла като рибар, който лови херинга.

— Аз стягам лодката за плаване. Вдига само десет възела, но може да ги поддържа с месеци.

— Сам ли я управляваш? — попита Грейс и осъзна, че е затаила дъх в очакване на отговора. „Глупачка, глупачка, глупачка.“

Фароу кимна.

Тя си каза, че не изпитва облекчение. Но го изпитваше.

— Стийл каза, че си се пенсионирал.

— Да. — Думата прозвуча окончателно, също като изражението му.

Грейс не обърна внимание на този намек.

— Не мога да си те представя да безделничиш през следващите четирийсет или петдесет години.

Фароу също не можеше, но това не беше тема, която иска да обсъжда с някого, включително и със себе си. Дори и това да беше проява на твърдоглавие. Човек имаше право от време на време да проявява слабости.

Мълчанието се проточи.

— Никога не сме си говорили празни приказки — каза той и посочи малката масичка в средата на каютата. — Имаш ли бележка за откуп?

Грейс седна до масичката.

— Не е толкова очевидно. Карлос и Ектор просто ми дадоха да разбера, че Лейн не може да си тръгне без Тед — бившият ми съпруг — да се е подписал на формуляра. За нещастие Тед е изчезнал някъде, не отговаря на обажданията и имейлите ми. Не се крие само от мен. По цял ден ми звънят сърдити хора, ядосани, че не могат да го открият. Фароу кимна.

— Разкажи ми за Карлос и Ектор и последното посещение при сина си.

Грейс отпи от кафето, подреди мислите си и повтори на Фароу това, което беше казала на Стийл. Фароу слушаше напрегнато, вперил поглед в утайката на дъното на чашата си, като врачка, предсказваща бъдещето.

„Научил се е да слуша — осъзна тя. — Преди шестнайсет години говореше повече. Поне с мен.“

Не че бяха прекарвали много време в разговори.

— После поех обратно към границата възможно най-бързо — завърши тя. През цялото време беше плакала, но нямаше защо Фароу да научава това. — Пропилях часове наред да звъня на всеки, за когото се сетих. После позвъних на мобилния ти телефон. Попаднах на „Сейнт Килда“.

Фароу завъртя чашата, допи остатъците от кафето и вдигна поглед към нея.

Грейс застина неподвижно. Очите му още бяха удивително зелени, с цвета на малахитовия медальон, който беше носила в нощта на първата им среща. Тогава тя разбра още от мига, в който го видя, че ще спи с него, макар да знаеше, че не трябва. През целия си живот се беше държала като отговорно, добро момиче.

Но не и с Джо Фароу.

„Той е най-лошата грешка, която съм правила.

И най-хубавата.“

— Това е типично за Колумбия, не за Мексико — каза Фароу накрая.

— Какво имаш предвид?

— Хайде, Грейс, не си толкова наивна.

— Никога не съм била в Колумбия, а в Мексико съм ходила само няколко пъти.

Фароу сви рамене.

— Отвличанията и мъченията са начин на живот в Колумбия.

Тя преглътна с усилие.

— Казано от теб, звучи толкова…

— … обикновено?

— Да.

— Случва се много по-често, отколкото предполагаш — каза Фароу. — По света има много места, където вземането на заложници е начин на живот. Стийл не ти ли разказа за това, което той елегантно нарича „кървавата размяна“?

— Каква зловеща фраза. Предполагам, че дипломатично не ми я е споменал.

— Лошо. Терминът описва нещо, което адвокатите ти биха нарекли „изключителен бизнес модел“.

— Тоест? — предизвика го тя. „Той още мрази адвокатите. Защо ли не съм изненадана?“

— Когато някой бизнесмен не може да разчита на договори или на защитата на закона, за да гарантира работата си, си намира други начини. Ако достави, да речем, един тон кокаин на някой контрабандист, той очаква контрабандистът да му предостави като гаранция син, дъщеря или съпруга.

Грейс се намръщи.

— Добре. Вярно, че съм чувала такива неща, но не и тук. Това не е типично за Щатите.

— И ти не искаш и да знаеш за това.

— Не всички харесват живота в копторите. Повечето хора искат нещо по-добро.

„Не сме ли водили този разговор преди шестнайсет години?“

И двамата си го помислиха.

Никой не го изрече на глас.

— Всичко е съвсем цивилизовано — каза Фароу с неутрален тон и студен поглед. — Заложникът отива на почивка в Богота, Меделин или Картагена… Настаняват го в хубав хотел, с всички удобства, които могат да се купят с пари, никакви мъчения с ток или горящи цигари. След месец-два той се връща вкъщи с хубав тен… стига всичко с пратката да е преминало успешно. Ако нещо се провали, тогава става лошо, много жалко, защото заложникът умира.

Грейс остави чашата си на масата толкова рязко, че разля част от кафето.

— Не се церемониш. Да, помня тази твоя черта.

— Усукването няма да направи ситуацията по-приятна. Мексиканците превозват товари на колумбийците от години. — Фароу също остави чашата с кафето си. — Предполагам, че са възприели отвличането като част от бизнес модела на партньорите си. Но ти всъщност си се досещала за това, нали? Ти си много умна. Обикновено ме изпреварваше с огромна преднина, когато проумяваше как се движи светът под повърхността на законите.

Изчака отговора й със студен поглед.

— Наистина ли вярваш, че съм замесена в нещо толкова отвратително и корумпирано като наркотици и вземане на заложници?

— Това не подлежи на въпрос. Ти си замесена. Единственият въпрос е колко знаеш.

— Все още си твърд и жесток кучи син, а? — отбеляза Грейс спокойно, сякаш току-що бе открила, че той все още си поръчва пържолата полусурова.

— Светът е твърд и жесток. Нали затова харчиш двеста и петдесет бона? За един твърд и жесток кучи син, който може да се справи с този проблем ефикасно, безцеремонно и без да задава въпроси?

Грейс се взря във Фароу, опита да види отвъд студените очи и безизразното лице на човек, прекарал съзнателния си живот в работа под прикритие срещу наркопласьори и убийци.

— Добре — каза тя. — Получих си каквото си търсех. „Каква съм късметлийка.“

— Е, замесена ли си? — попита Фароу и си наля още кафе.

— В кое?

— В сделката, в която Калдерон и Ривас са едната страна.

— Обиждаш ме и се държиш арогантно и отвратително. — Грейс преглътна останалото. Тя се нуждаеше от него. Лейн се нуждаеше от него. — Не, не съм замесена.

Фароу я изгледа изпитателно, търсейки почти недоловимите признаци на измамата. Бързо погледна триъгълника в основата на гърлото й. Пулсът й беше равномерен под гладката кожа с цвят на леко препечена филийка. Гледаше го, без да примигва. Устните й се бяха изпънали във враждебна линия, много по-груба от думите й.

Не лъжеше.

— Но имаш някаква представа какво искат Калдерон и el jefe chingon, нали? — попита Фароу.

Грейс мислено си преведе прякора и направи гримаса.

— Да — каза Фароу, като я наблюдаваше над ръба на чашата си. — Главният шибаняк. Така наричаха Ектор Ривас Осуна, когато купувах дрога в онзи бар на Револусион в Тихуана.

— Очарователно. — Грейс погледна вкопчените си една в друга ръце и бавно разплете пръстите си. Не знаеше защо Фароу я дразни, но беше сигурна, че го прави. — Говореше се нещо за пари, но не мисля, че е само това.

— Само? — Той се усмихна мрачно. — Говориш като съпругата на някой милиардер.

— Бивша съпруга.

Той сви рамене и си каза, че това не го интересува.

— Значи половината от милиарда е твоя.

— Не разчитай на това — сопна му се тя. — Единственото, което получих след развода, беше къщата, която изплащахме десет години с моята заплата, колата ми и половината от едно ранчо за коне, което ще осигури парите за университета на Лейн.

— Тогава как можеш да си позволиш услугите на „Сейнт Килда Кънсалтинг“?

— По старомодния начин — направих ипотека на къщата си. Имаш ли още някакви въпроси за финансовото ми състояние?

— Ако онези момчета там на юг не искат пари от теб, тогава какво искат?

Грейс беше мислила много по този въпрос, докато се връщаше от Мексико.

— Тед.

— Защо?

— Казват, че е откраднал пари от тях.

— Откраднал ли е?

— Не знам. От години има сделки с Карлос, но не знам никакви подробности.

— Но си позволила на бъдещия си бивш съпруг да отведе сина ти на юг. Защо?

Грейс се насили да не обръща внимание на заядливия тон и отговори на въпроса. Ако мислеше, че ще има полза да се разкрещи на Фароу, щеше да му се разкрещи още когато стъпи на кея.

— Лейн е много умен и в училище му е много скучно, освен това се оправя фантастично с компютрите. Тийнейджър е и в него бушуват хормоните. Невинаги преценките му са най-добрите.

— Наркотици?

— Не! Проникна тайно в училищния компютър и промени оценките си.

Фароу едва не се засмя.

— Това момче вече ми харесва.

— Тед все повтаряше, че глезя Лейн. Може да е бил прав. Но някой трябваше да компенсира безразличието на Тед към… — Тя млъкна, овладя емоциите си и продължи: — Знаех, че трябва да направим нещо по отношение на Лейн. Той ме обича, но не слушаше нито мен, нито когото и да било.

— Тийнейджър е. Това поведение е естествено за възрастта му.

— И ти ли правеше така? Риташе срещу всеки с власт?

— Общо взето — кимна Фароу.

— Съчувствам на майка ти.

— Тя почина, преди да навърша четиринайсет.

— Още нещо общо помежду ни — каза Грейс.

— Кое?

— Моята майка умря, когато бях на тринайсет. Също и брат ми, и баща ми. Аз работех като бавачка и гледах едно дете на няколко пресечки от дома ни. Иначе и аз щях да съм мъртва.

Фароу изпита съчувствие, което не желаеше и от което Грейс не се нуждаеше.

— Катастрофа ли?

— Баща ми беше полицай, работеше под прикритие в Санта Ана. Разследваше наркопласьори. Един от тях научил истината. Застрелял всички вкъщи и избягал в Тихуана. Когато се върнах у дома… — Тя сви рамене.

— Ти ли ги намери? — попита Фароу, ужасен от мисълта как тринайсетгодишната Грейс е влязла и е видяла касапницата.

— Да.

— Мили боже!

— В този момент реших да се посветя на закона. Законът беше всичко, което улицата не беше. Законът беше единственото, което отличаваше човечността от насилието и ужаса. Исках да направя всичко по силите си, за да не се случва други тринайсетгодишни деца да се прибират в домове, където се е проливала кръв и където цари смъртта. — Грейс погледна ръцете си. Отново бяха вкопчени една в друга. Освободи пръстите си. — Извинявай. Не знам защо заговорих за всичко това. Толкова отдавна беше.

— Обясняваш ми защо законът е твоя религия и че няма начин да я продадеш за няколко сребърника.

Очите й се разшириха, ясни и тъмни.

— Винаги си виждал някои мои страни по-добре от самата мен. Това ме интригуваше почти колкото ме плашеше.

— И ти ме виждаше какъв съм в действителност. Това адски ме плашеше. Поне в това си приличаме. Много отдавна, много далече и това няма нищо общо с днес.

— Прав си. И в същото време изобщо не си. Отидох с Тед да видя училището „Ол Сейнтс“. Оказа се много впечатляващо. Разположено е на красиво място на брега, северно от Енсенада, под контрола на Католическата църква. Отлични учители. До вчера можех да влизам и излизам без проблем по всяко време и посещавах Лейн поне веднъж седмично. Можех да говоря с него по мобилния му телефон, докато не се повреди. Той използваше компютрите в училището и ми пращаше имейли допреди три седмици.

— Какво се случи?

— Някакъв технически проблем с интернет връзката. — Тя сви рамене. — Аз ползвам компютри, но не разбирам как точно работят.

Фароу стана, извади бинокъл от едно чекмедже и отиде до люка.

— Къде е Тед сега?

— Не съм го виждала от три седмици.

Фароу я погледна през рамо.

— Това необичайно ли е?

— Не. От години не сме близки.

— Винаги изглеждахте добре на снимките заедно по светските страници, щастливата и динамична влиятелна двойка, покоряваща света.

— Не ми казвай, че вярваш на всичко, което четеш във вестниците — отвърна тя хладно.

— Туш. Значи двамата с Тед не сте мърсували наскоро?

Грейс скочи на крака и доближи лицето си до това на Фароу.

— Сексуалният ми живот не ти влиза в работата.

— Спокойно. Просто се опитвах да разбера дали Тед не е бил ревнивец.

— Какво значение има?

Фароу се дръпна назад от люка и си каза, че не долавя женското й ухание.

Тялото му казваше, че се лъже.

— Ако Тед е бил ревнивец, щях да имам добро обяснение за онзи досадник, който виси на кея. — Фароу подаде бинокъла на Грейс. — Има същия бинокъл като моя и от десет минути се опитва да разбере какво правим ние двамата тук.

— Шпионира ли ни? — Тя бързо се дръпна настрани от люка.

— Да. Сега трябва само да се уверим, че следи теб, а не мен.