Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (58)

Петдесет и седма глава

Затворът „Ла Меса“

Понеделник, 6:25 ч.

Когато Грейс отново тръгна по пътеката през затвора, беше подготвена да чуе подсвирквания и подвиквания.

Но от мъжете не се чу нито един обиден звук.

Каквото и да бяха правили тези затворници навън, те уважаваха сестра Мод. Мъжете сваляха шапките си, когато тя минаваше край тях. Някои я приближаваха смутено, коленичеха до решетките и молеха за благословията й.

Фароу и Грейс последваха монахинята през двора и портала под погледите на двама широкоплещести мъже, облечени в скъпи анцузи и широкополи шапки.

— Добре дошла в Шангри-ла — каза тихо Фароу на Грейс. — Частни апартаменти за онези, които могат да си го позволят или които имат физическата сила да задържат жилищата, без да плащат наем.

Последваха сестра Мод по още една пътека с десетина дървени врати покрай нея, нещо като автокъща без паркинг. Порутените сгради бяха от разядена пластмаса и шперплат. Импровизираният водопровод капеше, тръбите на канализацията — също. Електрическите кабели висяха между апартаментите като оранжеви и жълти спагети. В далечния край на пътеката един мъж седеше на трикрака табуретка.

На коленете му лежеше пушка.

— Това е първият пазач в „Ла Меса“, когото виждам тук долу — каза Грейс.

— Той не е пазач. Той е затворник — обясни Фароу. — Пазачите стоят отгоре на стените, а дворовете принадлежат на затворниците.

— В Щатите не сме изпробвали тази форма на управление на затвор.

— Ще се изненадаш от резултатите.

Сестра Мод ги заведе до входната врата на двуетажна къщичка с телевизионна антена на покрива. Почука и изчака. След малко на вратата се появи намръщен мъж. Имаше червеникава коса и широк белег, който минаваше от ъгъла на устата му до челото.

Монахинята го заговори на испански, сочейки Фароу и Грейс.

Мъжът каза, че ще попита шефа, и затвори вратата.

Вратата се отвори отново след минута. Червенокосият ги покани вътре. Апартаментът беше чист и добре обзаведен, истинска изненада след занемарения вид на къщата отвън. На едната стена висеше голям плазмен телевизор. Даваха някакъв мексикански сериал, в който главната героиня беше сериозно застрашена гърдите й да изскочат от деколтето и да счупи глезена си, ако стъпи накриво с десетсантиметровите си, тънки като игли токчета.

Сивокос мъж с голям корем и лице, което изглеждаше някак сплескано, седеше на кожена лежанка и зяпаше телевизора.

Мъжът с червената коса изчезна по къс коридор, водещ към друга стая.

— Асенсио… — заговори сестра Мод.

Мъжът на лежанката вдигна ръка. След няколко секунди екранът избледня и започнаха реклами.

— Моля за извинение, сестро, но трябваше да видя в какъв адски проблем ще се забърка моята Амелия — каза Белтран иронично. — Горките сексапилни дами, все имат по някакъв огромен проблем в края на всеки епизод, сякаш смятат, че не ги гледаме само заради момента, в който бюстието им пада.

Той погледна покрай монахинята към двамата американци. Хвърли поглед на Грейс и загуби интерес към нея. После видя Фароу и изръмжа.

— Някои американци са много смели — каза Белтран. — Да не си мислеше, че ще те забравя, кучи сине?

Фароу се усмихна.

— Не съм се и надявал, шефе.

— Вие двамата познавате ли се? — попита сестра Мод.

Белтран нацупи устни и кимна.

— Той е причината да бъда тук.

— Хей, аз ти предложих американски затвор, но ти избяга на юг — каза Фароу.

Белтран се засмя гърлено.

— Вярно, че американските затвори са много по-чисти, но пазачите тук на юг са по-разбрани. Плащам им и те ме оставят да си живея и работя както искам.

— Да работиш? — учуди се Фароу. — Мислех, че Ектор Ривас те е изместил напълно от бизнеса.

— Ривас! — Възрастният мъж се обърна и плю по посока на кошчето. — Копелето се опита да ме убие три пъти. Един от куршумите му е в главата ми, а друг — в левия ми бъбрек.

— Ектор Ривас е и мой враг — каза Фароу. — Взел е за заложник сина на тази жена и заплашва да го убие. Молим за помощта ти.

Белтран се почеса по корема през един отвор на ризата.

— Защо да ти помагам? Не си ми приятел.

— Аз съм враг на врага ти, а понякога това е достатъчно — отвърна Фароу.

Намръщен, Белтран посочи коженото канапе, сложено под прав ъгъл спрямо лежанката.

— Ще ви изслушам, но не очаквай нищо повече.

Грейс и сестра Мод седнаха на канапето от двете страни на Фароу, който разказа набързо за отвличането, без да споменава какво точно иска Ектор от Франклин.

— Кучият син Ектор Ривас! Ще убие едно момче, без да му мигне окото. Толкова е напред, копелето. Притежава полицията, притежава политиците, армията, товарните коли, тунелите, целия терен, всичко е на негово разположение. А на всичко отгоре има Хайме, истинския мозък. Няма топки, но… — Белтран сви рамене.

— Тунелите? — попита Фароу небрежно. — Китайските ли?

— Тунелите ли? — повтори Белтран и се усмихна като котка. — Това е осмото чудо на подземния свят, голямата тайна на Ривас Осуна.

— Китайските тунели бяха затворени много отдавна — каза Фароу.

— Да, но Хайме ги построи отново.

— Говориш за онзи тунел, който го затвориха американците от Агенцията за борба с наркотиците? — попита Фароу. — Онзи, който струваше четирийсет тона кокаин?

— Това беше единият, да. Дълъг осемстотин метра. От една грънчарница в Мексико до плевнята на един фермер в Кампо, от другата страна на границата.

„Това беше единият.“

Фароу се радваше, че владее изражението на лицето си толкова добре.

— Жалко, че го намериха. Един блокиран тунел не ми помага да убия Ектор, нито помага на теб да се измъкнеш от „Ла Меса“ жив.

— Има още един тунел — каза Белтран.

Грейс погледна ръцете си и започна да се моли така, както не го беше правила от тринайсетгодишна.

— Отворен ли е? — попита Фароу.

— Също като ивицата, да, отворен е. — Белтран се ухили и показа няколко лъскави стоманени зъба. Усмивка на богаташ, защото само богатите в Тихуана можеха да си позволят зъболекар.

— Къде се намира? — попита Фароу.

— А, това е загадката.

— Хората, които са го построили, знаят къде е.

Този път усмивката на Белтран беше по-мрачна, засенчена от нещо, доближаващо се до уважение.

— Много си бърз. От теб би излязъл отличен шеф на банда.

Фароу чакаше.

— Хората на Ривас намерили едно малко миньорско селище, взели осемнайсет мъже и ги използвали да построят два тунела — обясни Белтран. — После убили мъжете.

Сестра Мод се прекръсти и измърмори:

— Осемнайсет души.

— Невинни — съгласи се Белтран.

— Дори и за Ектор — отбеляза Фароу — това са доста трупове за скриване в пустинята, и то едновременно.

— Помниш ли клането преди три години, мъжете в планината на изток от Енсенада? — попита Белтран.

— Бяха членове на някаква малка общност — обясни сестра Мод на Грейс. — Една нощ въоръжени мъже нахлули в селото, обградили мъжете и ги убили с мачете и автомати. Никой не разбра защо. Само се предполагаше, че са били контрабандисти или фермери, които отглеждат марихуана.

Белтран поклати глава.

— Бяха миньори, всичките до един.

— Мъжете, прокопали двата тунела — каза Фароу. — Изглежда логично, ако си Ектор Ривас.

Белтран отново се усмихна одобрително.

— Когато първият тунел беше открит, Ектор си е помислил, че някой се е разприказвал. Изпратил своите хора в селото, за да защити другия тунел. Екзекуторите били немарливи. Един миньор оцелял.

— Страхотна история — каза Фароу. — Жалко, че не мога да я проверя, освен ако не си поговоря с оцелелия.

Очарован, Белтран се засмя.

— Ако ти омръзне да бъдеш беден, ще те направя свой първи заместник. Но искам много пари, за да те запозная с този миньор. За мен, за куриера и за бедния миньор, нали разбираш?

— Направи го — каза Грейс тихо.

— Колко пари? — попита Фароу.

— Един милион долара. Американски, разбира се — отвърна Белтран. — В брой, естествено.

— Един милион долара? — изсмя се Грейс. — Това е лудост!

— Един милион не е много, когато ще платят един живот, ако е Вашият собствен или на сина Ви.

— Само наркодилърите имат толкова пари в брой — изтъкна Грейс.

— Или тези, които перат пари — добави Фароу.

— Аз нямам достъп до сметките на Франклин. — Грейс погледна часовника си и опита да преглътне горчивината, която се трупаше в гърлото й. — Дори и да имах, не бих могла да осигуря такава сума в брой за по-малко от шест часа.

Фароу хвана стиснатата й в юмрук ръка и нежно опипа пръстите й.

— Срещата с миньора трябва да бъде уредена незабавно — каза той на Белтран. — Трябва да ми даде пълна и подробна информация за тунела. За да подсладя сделката, ако успея, аз ще хвърля вътре Ектор Ривас. Мъртъв.

Белтран се замисли за условията, после кимна, че приема. Дори Ектор да убиеше момчето, за Белтран пак щеше да има пари. Много пари.

— Добре — каза Белтран.

Фароу бръкна в джоба на ризата си и извади малко пакетче. Сръчно го разтвори и го подаде на Белтран.

Диамантите блестяха и искряха с всеки дъх на Фароу.

— Кучи син! — каза Белтран тихо, почти благоговейно. После, без да отделя очите си от искрящите камъни, извика: — Сезар, ела тук. И донеси лупата си.

Червенокосият с белега се приближи до вратата на дневната.

— Да, шефе?

— Истински ли са? — попита Белтран.

Сезар погледна десетината камъка в сгъвката на хартията. Очите му се разшириха. Той облиза несъзнателно устни, погледна Белтран, после Фароу и възкликна на чист английски:

— Уха!

— Платих повече от милион за това пакетче в Сиудад дел Есте — каза Фароу. — Разбирам от диаманти. А ти?

— О, и той разбира — увери го Белтран. — По-рано беше крадец. Преди това е бил бижутер.

Сезар занесе диамантите до прозореца, вдигна щорите и внимателно постави хартията върху перваза. Взе един от камъните и го вдигна към светлината. Камъкът беше достатъчно голям да може да го хване с големите си дебели пръсти, които изглеждаха по-подходящи за душене, отколкото за фини движения.

— Имаш набито око — каза Сезар, докато преглеждаше диамантите със скорост и точност на професионалист. — Ако тези са дошли от Сиудад дел Есте на тройната граница, те вероятно са били добити от някоя мина в Бразилия или са внесени контрабандно отнякъде другаде.

— Колко струват? — попита Белтран. Той се интересуваше единствено от това.

Сезар сви рамене и върна пакетчето на Фароу.

— Зависи от търсенето. Но трябва да си много загубен, за да не получиш един милион щатски долара за тези в Хонконг.

— Щом можеш да уреждаш много килограмови пратки хашиш оттук, можеш и да превърнеш тези диаманти в кеш — отбеляза Фароу спокойно.

Белтран се намръщи и прекара пръст по мустака си.

Фароу потупа по пакетчето с камъните и изчака.

Белтран пак поглади мустака си.

Фароу посегна да прибере диамантите в джоба си.

— Ще се обадя на миньора — каза Белтран и протегна ръка. — Но няма гаранции.

Фароу очакваше нещо такова. Той отвори пакетчето, избра три камъка и ги стисна в дланта си.

— Ето сделката, шефе — каза Фароу. — Ще работим с тройки. Една тройка сега, една тройка — когато ми доставиш миньора, още една — когато намерим тунела и установим, че ни задоволява. Миньорът ще получи трите най-малки камъка, два — когато ми разкаже за тунела, и един — когато локализираме и двата му края. Тъй като той ще знае, че ти си замесен, съм сигурен, че няма да ме излъже.

Белтран нацупи устни, раздвижи корема си и накрая посегна към диамантите в ръката на Фароу.

— Миньорът живее в планината — каза Белтран. — Мога да му пратя съобщение, но най-близкият телефон е на три километра от селото. Ако той се съгласи, ще ти се обадя.