Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (11)

Десета глава

Оушънсайд, Калифорния

Неделя, 9:35 ч.

Джо Фароу стоеше наведен над най-широката част на дъното на лодката, размесваше епоксидна смола и наблюдаваше как тя бавно променя цвета си. Петдесетгодишният дъб на фюзелажа, където щеше да бъде скрит тайникът, се бе срещал с водите на два океана и бе поемал блъскането на безброй вълни. Да заприлича тайникът на пропитото от сол и мазни петна дърво на дъното, беше по-скоро изкуство, отколкото наука.

Фароу беше посветил на това почти цялата изминала нощ и продължаваше и през деня.

На светлината на халогенната лампа дървото изглеждаше кафяво, после сиво, после отново кафяво. Разрезите, които бе направил, за да вмести тайника, показваха свежо, светло дърво.

Беше боядисал дъбовата греда от Тихуана с няколко нюанса оцветител. Сега трябваше да напасне цвета с епоксидната смола абсолютно точно, за да започне всичко отначало.

Отново.

Тъкмо епоксидната смола беше готова, сателитният телефон иззвъня.

Освен че изруга, Джо не обърна внимание на звъненето. Започна да нанася с гъбичка лепилото по дъното и страните на тайника.

Над него в кабината телефонът иззвъня за трети път, после за четвърти. Телефонният секретар се включи и възпроизведе записаното от Фароу съобщение:

„Ако сте набрали този номер погрешно, затворете. Ако не сте набрали този номер погрешно, затворете“.

Този, който се обаждаше, набра дигитален код, който прекъсна съобщението. Само трима души знаеха този код. Фароу не искаше да говори с нито един от тях.

Той довърши нанасянето на епоксидната смола и притисна тайника към гредата.

— Джоузеф, трябва да говоря с теб. Незабавно.

Когато Стийл решеше, можеше да придаде заповеднически тон на аристократичния си глас.

Фароу се поколеба.

После се зае отново за работа с тампон от стоманена вълна, за да отстрани излишната смола от ръба.

— Ако не вдигнеш телефона, ще пратя някое ченге от Оушънсайд да дойде да провери как си. Беше болен, както знаеш, и съм много загрижен да не би да лежиш безпомощен и да не си в състояние да стигнеш до телефона.

Фароу изруга отново, този път по-силно. Опита да доизстърже излишната смола, но тя вече се беше втвърдила. Сега щеше да му трябва електрически шлайф, за да довърши работата.

Той се претърколи, седна и натисна бутона за свързване.

— Не.

Стийл не му обърна внимание.

— Имам съобщение за теб от една стара приятелка. Съдия Грейс Силва.

Фароу преглътна усещането за празнота в стомаха, предизвикано от изненадата. Това със сигурност нямаше нищо общо с потока от спомени, който заплашваше да го удави. Някои от спомените бяха най-хубавите в живота му. Някои — най-лошите.

Не знаеше кой от двата вида му причиняваше повече болка.

— Джоузеф?

— Познавах една Грейс Силва отдавна, още докато бях в Службата за борба с наркотиците. По онова време не беше съдия. Беше федерален прокурор. Биваше я. И то много.

Някога, много отдавна, беше повярвал, че тя е инсценирала дискредитирането му, за да осигури шоу за телевизионните зрители.

— Същата — каза Стийл. — Иска да се възползва от услугите на „Сейнт Килда“.

— Какво може да накара известен в политическите среди федерален съдия като нея да си има работа с група частни и следователно занимаващи се с мръсни дела консултанти?

— Сигурен съм, че тя лично ще ти обясни. В момента се приближава към твоя кей.

Усещането за празнота в стомаха на Джо се превърна в нещо по-сложно.

— Стийл, какво общо имаш с някаква надута феминистка и уважавана партийна поддръжничка, която е била възнаградена с пост във Федералния съд?

— Това ли си мислиш за нея?

— Такъв образ й създават вестниците.

А глупакът Фароу си губеше времето да чете статиите за нея, да се взира в снимките й, да търси духа на най-страстната жена, която бе срещал някога.

— „Сейнт Килда“ от време на време се нуждае от услугите на влиятелни политици.

— Ами тогава я обслужете.

— За нещастие тя отказва да бъде обслужена от когото и да е, освен от теб.

Фароу знаеше, че му хвърлят стръв. Стийл умееше да прави това изключително умело. Но никога не беше слагал примамка като Грейс Силва на въдицата си.

— Останах с впечатлението, че някога вие двамата сте били много близки — отбеляза Стийл.

— И змията е много близка с кожата си, но това не й пречи да я изхвърли.

— Добре. Съдия Силва подчерта съвсем ясно, че нейният интерес е единствено делови. Вече преведе двеста и петдесет хиляди долара по сметката на „Сейнт Килда“.

Фароу отиде при хладилника, вграден в разделителната стена на кабината. Погледна към изстудената бира, но си взе бутилка минерална вода.

— Мълчанието не е полезен отговор — каза Стийл.

— Нямам нужда от пари.

— Съдия Силва каза, че е в състояние да ти предложи помилване от президента.

Фароу изпи на един дъх половината вода, преди да каже:

— Не ме е грижа дали мога да гласувам или не, вече не ми трябва да се тревожа, че нося огнестрелно оръжие. Така че положението на осъден престъпник ме устройва напълно.

— Не може да не искаш името ти да се изчисти.

— Всъщност опетненото ми минало ме прави много желана партия. Като ме пита някоя жена какво работя, й казвам, че съм бивш затворник. Глупавите си плюят на петите. Останалите се наместват още по-близо до мен.

Стийл изсумтя нетърпеливо.

— Съдия Силва трябва да е положила значителни усилия, за да изрови цялата история за несправедливия ти арест и вкарване в затвора.

— Грейс винаги се е тревожела заради несправедливостите. Пред съдебните заседатели можеше да изстиска сълзи от очите на някои от най-закоравелите контрабандисти и наркопласьори по цялата мексиканска граница.

— Тогава съм изненадан, че си имал нещо общо с нея.

— Не можеш да разбереш, защото не си бил там — каза Фароу грубо.

„Мусонът гърмеше навсякъде, светкавиците раздираха небето, върху мен се изливаше някакъв горещ дъжд, какъвто не бях усещал никога преди и никога вече.“

Беше прекарал дълго време в опити да забрави, но не достатъчно дълго. В тишината между гръмовете и светкавиците тя още го преследваше като призрак.

— За какво сме й на Грейс аз или „Сейнт Килда“? — попита Фароу накрая.

— Синът й е записан в някакво частно училище с много строг режим северно от Енсенада. Нуждае се от помощ, за да си го доведе у дома.

— Изпрати някой от новаците си — каза Фароу. — Така ще натрупа опит в доброто старо изкуство на подкупа.

— За нещастие не е толкова просто. Един мексикански бизнесмен на име Карлос Калдерон и още един човек, Ектор Ривас Осуна, възразяват срещу това момчето да напусне училището.

Фароу изсвири през зъби.

— Страхотна двойка, с която да се караш.

— Винаги разбираш нещата от едно казване, Джоузеф. Това почти компенсира липсата на други маниери. Моля те, дръж се учтиво със съдията, вече съм обсъдил финансовата страна с нея. Твоят дял ще бъде сто хиляди долара.

— Спри. Не поемам задачи. Напуснах, забрави ли?

Фароу говореше на себе си. Стийл беше затворил телефона.

Нисък, измъчен глас се дочу откъм кея:

— Може ли да се кача на борда?

Минало и настояще се сблъскваха.

„Това не ми трябва.“

Но част от Фароу го искаше. Най-глупавата част от Фароу. Онази, която неизменно го забъркваше в неприятности.

„Станах на четирийсет миналата година. Вече не реагирам така.“

Глупакът в него продължаваше да настоява.

— Ще дойда след секунда, госпожо съдия.