Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (24)

Двадесет и трета глава

Извън Енсенада

Неделя следобед

Фароу спря пред малкия параклис, чиито дървени врати бяха посивели и почернели от слънцето. Соленият въздух от океана беше разял пантите от ковано желязо. Една плоча до входа съобщаваше, че йезуитите са построили този храм през 1789 година с помощта на бог и на местните индианци. Сега тухлените стени бяха грохнали като раменете на стар свещеник.

Пазачът, последвал Фароу, се облегна отвън на оградата, която обикаляше параклиса. Не искаше да диша във врата на Фароу, но и внимаваше да го държи под око. Ръката на мексиканеца не се отделяше от глока, който носеше затъкнат в колана на дънките си. Не бе особено заплашителен жест, ако си свикнал да виждаш въоръжени мъже.

Едно дърво с дънер, широк цял метър, изпълваше страничния двор на малкия параклис. Дървото засенчваше каменна чешмичка, толкова стара, че надписите над нея се бяха изтъркали. През дантелената зелена завеса на листата Фароу зърна част от черно расо. Един свещеник влизаше в параклиса през задната врата.

Отец Рафаел Магон идваше с малко закъснение, но беше там.

Без да погледне пазача, Фароу влезе в сенчестия параклис и затвори дървената врата след себе си. Очите му свикнаха със сумрачната светлина, която идваше от четири прашни прозореца със стъклописи. Олтарът беше изработен от потъмняла ламарина и много старо дърво. Фигурата на Христос на кръста навярно бе резбована през деветнайсети век или дори по-рано. Лицето на Спасителя беше неясно, чертите не се открояваха ясно, тялото му бе окървавено. Много приличаше на индианец на енориашите от околността.

Изповедалнята се намираше в една ниша край олтара. Фароу се настани на грубата пейка, запазена за каещите се, но не дръпна завесата, за да може да види, ако някой влезе в параклиса. През дървената решетка различи мургав мъж с черна коса и сериозни сини очи.

— Отче, прости ми, че съгреших. Много, много отдавна не съм се изповядвал — каза Фароу. — Но пък сигурно същото се отнася и за теб.

Живите сини очи се впериха в него през решетката.

— Изповедта е еднопосочно свещенодействие — каза свещеникът тихо. Английският му бе отличен, почти не се долавяше акцент. Можеше да е израснал в Сан Диего, вместо в Мексико.

— Тогава къде се изповядват съгрешилите свещеници? — попита Фароу.

— Кой сте Вие и какво искате? — Гласът още бе мек, но осезаемо студен от усещането за власт.

— Аз съм човек, който знае, че Вие сте нещо повече от обикновен свещеник, за когото се представяте. Искам да знам защо един високопоставен и високообразован свещеник с влиятелни покровители в Рим се занимава с това да опрощава греховете на убийци и наркобарони.

Зад решетката Магон наподобяваше по-скоро мозайка на човек, отколкото човек от плът.

— Всички божии чеда имат нужда от духовен пастир — каза свещеникът. — Всички енориаши са хора. Следователно са и грешници. Църквата отива там, където има най-голяма нужда от нея.

— Проповядването е едно, подпомагане и съучастничество — съвсем друго. Вие изглеждате по-заинтересован от вашите корумпирани грешници, отколкото от момчето Лейн Франклин, едно невинно дете, което може да загине заради липсата на Вашето внимание.

Дървената решетка се отмести рязко.

— Кой сте Вие? — настоя отново Магон, без да повишава глас. — Кажете ми истината или този театър ще приключи.

Фароу само го изгледа продължително.

В малкия параклис дълго време цари тишина.

Магон примигна и отмести поглед. Мислеше усилено и трескаво. Облегна се назад в своята част от изповедалнята и когато отново погледна Фароу, изглеждаше по-предпазлив и не така самоуверен.

— Вие имате добър приятел — каза Магон, — човек, на когото се доверявам, както на малцина други на земята. Той ми каза да дойда тук, но не обясни защо. Просто ми каза, че според него може да Ви се има доверие.

Фароу се облегна на дървената стена. Въздухът в малкия параклис с дебели стени беше влажен, неподвижен, защитен от надвисналата буря, която се задаваше откъм Кабо Сан Лукас.

Мястото миришеше на опасност, не на изповедалня.

Без риск няма награда — напомни си Фароу мрачно.

— Съдия Силва ме нае да преговарям за освобождаването на сина й — каза Фароу. — В момента не сме сигурни дори с кого трябва да преговаряме, тъй като целта на изнудването е Тед Франклин. Лейн е просто пешка. Ще помогнете ли?

Магон наведе глава и остана неподвижен няколко дълги минути. После се чу шумолене. Дебела кожена табакера се появи в малкото прозорче.

— Пура? — предложи свещеникът тихо.

— Не, благодаря.

— Ще възразите ли да запаля? Това е най-големият ми порок. Някои от братята смятат, че извличам прекалено много удоволствие от тях, така че пуша само когато наоколо няма братя.

— Пушете си, няма да ви издам на епископа на Тихуана. Той дава ли си сметка, че сте шпионин на Ватикана?

Единственият отговор на Магон беше метален звук от щракване на запалка. След секунди Фароу подуши дима на качествена хаванска пура.

— Шпионин на Ватикана? — подсмихна се Магон. — Това не е ли оксиморон^[1]?

— Някои от нас, езичниците, мислим, че църквата е колкото религиозна институция, толкова и политическа.

— Църквата прави каквото трябва — каза Магон.

— Аз също. Нямам катедрали и армии от свещеници зад гърба си, което ме улеснява значително, когато трябва да се пъхна в някоя пролука и да изчезна в сенките. Това изнервя много хора. Какъв сте по националност, отче?

Въпросът изглежда изненада Магон. Той помисли, сви рамене и отговори:

— Израснал съм в предградието Лоугън Хайтс, в Сан Диего, но съм роден в Баха.

— Някъде към Аламо — каза Фароу.

Черните вежди се повдигнаха от изненада.

— Да не сте ясновидец?

— Не, но знам, че магонистите, които не са били убити през 1911-а, са се озовали в крайна сметка в планините и мините около Аламо. Дори има една общност, която се нарича Охос Асулес. Сините очи.

— Били ли сте там? — попита Магон.

— Да.

— Повечето мексиканци не знаят почти нищо за магонистите. Това е едно от тъжните неща в моята страна. Историята ни е потънала в сенките. Трябва да сте особняк, за да виждате тези сенки.

— Не познавах баща си добре — каза Фароу. — Роден съм, когато той вече беше на възраст. Единствените пътешествия, които правехме с него, бяха до планините на изток оттук, между Охос Асулес и Аламо. Баща ми или беше луд, или шаман, или и двете едновременно. Бедните хора приемаха, дори ценяха това, че е различен. Той бе контрабандист на марихуана по времето, когато марихуаната още не бе международна стока. Обичаше да пуши трева и обичаше тази дива страна и издръжливите й хора. След смъртта му дойдох в Енсенада, за да карам сърф. Океанът беше с цвета на очите му.

Магон се вгледа в лицето на Фароу. Не се виждаше нищо, освен сериозни зелени очи, предпазливост, изненадваща интелигентност и спокойствието на човек, свикнал да бъде нащрек, без да е изплашен.

— Но ето Ви сега — каза свещеникът. — Между сърфиста и мъжа, който сте сега, има много история, нали? Погледът ви е твърд, поглед на полицай, не на контрабандист.

— Бях полицай някога — каза Фароу, — точно като мъжа с пистолета отсреща, също като мъжете, които пазят Лейн в неговото бунгало-затвор. Не е нужно човек да е честен, за да носи полицейска значка. Или кръст.

— Това е много цинично — каза Магон тъжно.

— Това е мръсна работа, но ако някой не я върши, всички ще трябва да се занимават с нея. Все още има и невинни в този корумпиран свят. Лейн е един от тях.

— А майка му?

— Какво за нея?

— Чудех се дали няма лична връзка между вас и красивата съдийка.

Сега Фароу се изненада. Новината за горещата сцена на паркинга на яхтклуба беше стигнала до Мексико по-бързо от очакванията му.

— Откога федералните докладват на Вас?

Магон го погледна озадачен. После си дръпна от пурата, при което краят й блесна под пепелта.

— Няма нужда някой федерален да ми казва, че има нещо между Вас и тази жена. Видях ви тримата, когато вървяхте по плажа. Една близка връзка би обяснила защо Вие стъпвате там, където ангелите се боят да пристъпят на пръсти.

— Вие си имате вашите мотиви, аз — моите — отвърна Фароу. — Единственият истински въпрос е дали можем да намерим нещо общо помежду ни.

Магон въздъхна.

— Не искам Лейн да пострада. Това се отнася за всички ученици, за които отговарям. Но Лейн е… различен. Достатъчно интелигентен, за да се страхува, достатъчно смел, да не го показва, роден спортист, отличен ученик, след като осъзна, че ученето има смисъл, и с впечатляваща проницателност за момче на неговите години.

Фароу започна да се успокоява. Поетият от него риск беше на път да се изплати.

— Мога ли да разчитам на Вас, че ще опазите Лейн невредим, докато се опитвам да разплета тази бъркотия?

— Тази „бъркотия“, както я наричате, е доста заплетена. Не е по силите на сам човек, колкото и опитен и опасен да е. Изходът е в божиите ръце.

— Моите цели са по-ограничени от Вашите — каза Фароу. — Ако се наложи, мога да работя сам. Папата няма да хареса резултатите.

— В тази ситуация има много висок залог. Никой не контролира всички играчи. Никой не може да гарантира изхода.

— Дори и Бог?

— Той действа по начини, които ние, смъртните, невинаги разбираме.

— Спестете си думите за вярващите. Аз държа конкретни хора отговорни за случващото се на земята.

Магон се надигна леко.

— Вие ме заплашвате.

— Амин.

Сините очи на свещеника се втренчиха в лицето на Фароу. Магон изпусна дима от пурата и лицето му изчезна в сивкавия облак. Когато димът се разсея, погледът му се беше променил. Беше открит и твърд.

— Ако аз съм толкова корумпиран, колкото подозирате, че може да съм — каза Магон, — защо да не изтърча право при мъжете, които държат Лейн за заложник?

— Защото научихте тази тайна в изповедалнята, отче.

— Само вярващите са запазени от светостта на изповедта.

— Адвокат, както и дипломат, и шпионин — каза Фароу сухо. — Не би трябвало да очаквам нещо по-малко от Ватикана. Да, аз поемам пресметнат риск с Вас. Имам доверие на общия ни приятел в Рим. Той може да знае, а може и да не знае какво сте решили да правите, но знае, че сте по-сложна личност, отколкото изглеждате.

— Циник, но все пак човек с някаква вяра — каза Магон.

— Научил съм се да се доверявам на малцина. Наистина малцина.

— Аз също имам вяра в малко хора. За момента ще се доверя на човек, който по свой избор се излага на опасност.

Фароу се усмихна леко. При други обстоятелства щеше да му допадне да си говори с отец Рафаел Магон, радикален прагматик и шпионин на Ватикана.

— Къде мога да намеря Ектор Ривас?

— Защо?

— Той държи живота на Лейн в ръцете си на убиец — каза Фароу.

Наслаждавайки се на пурата си, Магон обмисля въпроса цяла минута. Един феодален барон и трафикант като Ектор Ривас Осуна имаше много врагове. Човек като Фароу можеше да намери много начини да устрои засада дори на добре охранявания Ектор.

— Нямам полза да убия Ектор — каза Фароу, досетил се каква е причината за колебанието на Магон. — Ако Ектор е мъртъв, Лейн ще е в по-голяма опасност, а не обратното. Аз съм тук да преговарям, преди някой да се нервира. Нервите и оръжията адски ме плашат.

Магон погледна върха на пурата си и издиша дима продължително.

— При нормални обстоятелства не бих могъл да отговоря на въпроса ви. Ектор е постоянно в движение, никога не спи на едно и също място две поредни нощи. Понякога се мести по няколко пъти за една нощ.

— Да, ясно, човекът си има доста грижи — каза Фароу саркастично. — Историята е дълъг списък от хора, които са лежали будни нощем, чудейки се на кого да се доверят. Някои са преценили правилно. Други са умрели млади.

Свещеникът се усмихна, после пак въздъхна.

— Един от племенниците на Ектор ще се жени. Аз ще извърша церемонията този уикенд в ранчото „Ривас“ на изток от Хакумба.

— Поднасям моите съболезнования на булката — измърмори Фароу.

— Довечера ще има празненство в Енсенада — продължи Магон. — Ектор е патриархът на огромния клан. Ще присъства на тържеството, дори и само за час.

— Енсенада е прекалено голяма, за да я претърся за един час. Може ли да стесните района на търсенето ми?

— Опитайте в „Кансион“, ресторант на територията на Енкантамар, точно до крайбрежния път в Енсенада. Ектор харесва как приготвят олхювите там.

— Благодаря ви, отче.

— Разберете, че Ектор Ривас Осуна е бомба, готова да избухне.

— Има ли нещо конкретно, което може да задейства запалителя?

— Всичко, във всеки един момент. Той се е пристрастил към кокаина с никотин.

Прозорчето на изповедалнята се затвори.

„По дяволите. Наркоман, който пуши мексикански цигари. Може да превърти всеки момент.“

Параклисът беше толкова тих, че Фароу чуваше ромоленето на чешмичката под дървото в двора.

Сложната личност отец Рафаел Магон беше изчезнал.