Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (36)

Тридесет и пета глава

Тихуана

Неделя, 21:27 ч.

— За Ектор Ривас Осуна ли работите? — попита Фароу спокойно.

Единият от мъжете включи фенер.

— Да, сеньор. Горе ръцете, моля.

Фароу вдигна ръце.

Пазачът го претърси бързо и ефективно, без да влага никакви емоции.

— Много са учтиви тези двамата — каза Фароу на Грейс. — Покажи им ръцете си.

Грейс застана в поза с вдигнати настрани ръце, а мексиканецът обходи тялото й с фенера.

— Доволен ли сте? — попита тя мило.

Мустакът му се раздвижи в нещо като усмивка или подигравка.

Два черни джипа изръмжаха по улицата. С фенера си пазачът посочи първия джип, кадилак ескалейд.

— Какво става? — попита Фароу веднага. — Срещата ни с Ектор е на пистата.

— Ектор често сменя планове — каза пазачът на испано-английски. — Качвайте се.

Фароу погледна Грейс.

— Не е нужно да поемаш този риск. Върни се в хотела.

Без да каже нищо, тя тръгна към джипа с тясната си пола, Фароу се чудеше как диша в нея, камо ли как се движи. Той отвори задната врата на колата, подложи крака под стегнатото й в кожа дупе и я побутна, за да се качи.

Заради силно тонираните стъкла на прозорците вътре беше тъмно. Грейс седна в средата на задната седалка. Веднага усети, че има някой на допълнителната седалка отзад. Тя го подуши — смесица от пот, гел за коса и оръжейна смазка. Като се обърна да погледне, светлината от улицата проблесна леко върху дулото на пушката, която лежеше в скута на мъжа.

— Не се тревожи заради него — каза Фароу. — Просто страда от тестикуларна недостатъчност.

— Ти познаваш симптомите, а?

— У другите.

Пазачът с фенера пъхна пистолета в колана си и се качи на предната седалка до шофьора.

— Да тръгваме.

Шофьорът безцеремонно се включи в натоварения трафик. Зад тях изпищяха спирачки и засвириха клаксони. Шофьорът протегна ръка през прозореца и напомпи нагоре и надолу — мексиканският вариант на показан среден пръст.

— В Тихуана, ако работиш за Ектор Ривас, значи никога да не казваш „извинявай“ — подметна Фароу.

— Това ти е забавно — промърмори тя.

— Като хокеен мач е. Не се налага да се чудиш къде си застанал.

— Лейн мисли същото за футбола, особено за мачовете в „Ол Сейнтс“.

— Ако е научил това, времето му в Мексико не е било пропиляно напразно.

— Но то противоречи на всичко, което аз съм го учила.

— Същото е и с Ектор. Познай кой има най-голям шанс да оцелее.

Стиснала устни, Грейс наблюдаваше нощните светлини на града. Шофьорът изпревари една полицейска кола, сякаш тя бе нарисувана на улицата. Полицаите погледнаха към него, после обърнаха глави напред.

— Като във Вашингтон, където колите на тайните служби и ФБР имат имунитет срещу закона за движение по пътищата — отбеляза Грейс.

— Тук тези момчета имат имунитет срещу всичко.

— Къде отиваме? — попита тя, напрягайки очи да види пътните табели.

— Къде отиваме? — попита на испански Фароу.

— При сеньор Ривас.

— Сега знаеш колкото мен — каза Фароу на Грейс.

— Съмнявам се.

— Ако това прилича на сделките с дрога, които съм виждал, ще обикаляме из града един час, докато тези глупаци се убедят, че никой не ни следи. После ще се обадят на някого, за да разберат къде Ектор е решил да се намира в момента. Това е проблемът, когато живееш в сенките. Мислиш единствено за това как да си прикриваш задника. Всичко друго отива на второ място.

— Мислех, че Ектор притежава Тихуана.

— Така е. Но винаги има някой с пистолет и мерак да стане новият Ектор. И двамата знаят, че подмяната ще стане за времето, за което един патрон от 44-калибров магнум ще премине от единия край на черепа на Ектор до другия.

Грейс примигна стреснато.

— Не се опитвам да те отвратя. — Гласът на Фароу звучеше настойчиво. — Опитвам се да те науча. Точно сега нито един от обичните ти закони и правила не струват и храчка. Намираме се насред партизанска война. Тук командват оръжията и парите, нищо друго.

Тя не каза нищо.

Той се наведе, постави ръката си под брадичката й нежно, но решително, и обърна лицето й към своето.

— Ектор е оцелял в тази война четвърт век — продължи Фароу тихо. — Задържал се е на върха, защото много е внимавал никой да не може да го вземе на мушка. Като всеки военен диктатор, всеки тиранин, всеки човек извън закона, от Хубавия принц Чарли^[1] до Осама бин Ладен, Ектор се е научил да живее непредсказуемо. И богато. Той притежава играчи и от двете воюващи страни.

После хвърли поглед към предната седалка и попита на испански:

— Прав ли съм?

— Да, прав. — Мексиканецът се извърна леко и отправи към Фароу уморена, несигурна усмивка.

— Какъв ужасен живот! — възкликна Грейс.

— Но по-хубав, отколкото да копаеш боба в някоя ферма в планините — каза Фароу. — Ектор е това, което аз щях да бъда, ако се бях родил в Охос Асулес.

— Говориш, сякаш се гордееш с варварските си инстинкти.

— Те са ме опазили жив и са ми дали възможност да споря колко законни искове могат да танцуват на главата на един обвинителен акт.

— По-добре искове, отколкото патрони.

— В слънчевия свят — да. Но ние не сме там.

— Тогава е много лошо, че нямаме патрони — каза тя.

— Да, и аз си мислех същото.

Джипът напредваше във вечерния трафик, обикаляйки напред-назад из зона „Рио“, покрай нощни клубове, ресторанти, евтини тапицерски работилници и скъпи магазини, през бедняшки мизерни квартали и после покрай домовете на средната класа, които изглеждаха еднакво и от двете страни на границата.

Грейс си признаваше, че вижда града с различен поглед. Тихуана не й беше така непозната и чужда като преди. Не знаеше дали това е хубаво или лошо, но знаеше, че е истина.

— За какво си мислиш? — попита Фароу.

— Тихуана и Сан Диего не са толкова различни и отделени, колкото си мислех.

— Защо?

Тя сви рамене.

— Границата е изобретение на закона. Необходима е, но не е истинска. Животът и смъртта, надеждата и страхът, дрогата и парите — всички те текат напред и назад, без да обръщат внимание на законите на отделните държави.

— С всички граници е така.

— И това ти харесва.

— Не съм имал право на глас. Просто съм роден в свят, устроен според философията на Хобс^[2], и правех каквото мога за него, доколкото ми беше по силите.

— А после си потърси временна анонимна зона и аз те намерих, преди да можеш да избягаш — каза тя мрачно.

Той пусна брадичката й, погали скулата й с палец и каза:

— Всъщност нямах къде да избягам, но тогава не го знаех. Сега го знам. Просто не знам какво да направя в този случай.

Големият джип си проправяше път през вечерните тълпи по Авенида Револусион, покрай баровете, пълни с туристи, и затворените аптеки, рекламиращи евтина виагра. Пияни моряци от Сан Диего и смаяни туристи от Небраска се влачеха по претъпканите тротоари, зяпаха, отбягваха уличните продавачи и проститутките или приемаха предложенията им с тревога и удоволствие.

Черният джип продължи по натоварените булеварди и улици на зона „Норте“, покрай евтините хотели, които бяха превърнати в бордеи или складове на търговците на жива плът — трафикантите на хора.

— Странно — каза Грейс.

— Кое?

— Това е пропаднал квартал, виждат се беднотията и мизерията, но…

Фароу я слушаше.

— … но е толкова пълен с живот — каза тя накрая. — Хората се смеят и се разхождат по тротоарите, купуват си сандвичи от количките, пият бира. Не изглеждат потиснати или експлоатирани.

— Много от тях са се отправили на север. Усмихват се, защото са на прага на Обетованата земя.

— Работила съм по дела срещу трафиканти на хора. Те са герои в очите на самите хора, които експлоатират.

— Те са герои — кимна Фароу. — Предлагат надежда в замяна на пари. Това е добра сделка и за двете страни.

— А Ектор?

— За него направо пеят хвалебствени песни. Той е божество, защото някога е бил беден като всички други момчета от хълмовете, а сега притежава ивицата, което ще рече, че притежава града.

— Ивицата?

— Едно парче от границата. Всеки, който прекара контрабандно човек или предмет през ивицата на Ектор, му плаща за привилегията. Тъй като ивицата му се простира от океана чак до пустинята, Ектор е много богат кучи син.

— Престъпниците плащат на престъпници — поклати глава Грейс.

— Дори извън закона има някакви правила и ред. Сребро или олово.

Докато колата прекосяваше зона „Норте“, шофьорът натисна бутона за автоматичното задвижване на прозорците и ги отвори всичките. Хладен, влажен въздух нахлу в колата. Грейс не беше облечена подходящо за тази хладина. Потрепери и разтри ръцете си.

— Студено ми е — каза високо тя. — Моля, затворете прозорците.

Пазачът на предната седалка поклати глава.

— Не.

Тя погледна Фароу.

— Защо?

— Всеки човек с пистолет на улицата може да стреля в колата — каза Фароу и я придърпа към себе си, за да я стопли с тялото си, — а нашите момчета доста ще се затруднят, ако трябва да отвърнат на стрелбата през затворени прозорци.

Пазачът вдигна палеца и показалеца си. Прицели се с въображаемото оръжие през отворения прозорец и натисна спусъка. После се обърна и се усмихна на Фароу, показвайки му два реда зъби, облечени в неръждаема стомана, които отразяваха светлината като желязото на пистолета му.

Иззвъня мобилен телефон. Шофьорът го грабна от колана си. Изслуша какво му казаха, после прекъсна връзката и прошепна нещо на пазача.

Пазачът измърмори изненадано, после погледна през рамо назад.

— Трябва да сте много важни. Веднага отиваме при шефа.

— Колко време ще пътуваме? — попита Фароу. — Тя ще умре от студ.

Единственият отговор беше мълчание.