Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (22)

Двадесет и първа глава

Училище „Ол Сейнтс“

Неделя следобед

От банкета черният шевролет събърбън се беше преместил на средата на черния път, блокирайки го напълно. Същият мексиканец с дънките и прашната широка риза стоеше облегнат на предния капак, преметнал пушка М-16 през рамо. Вторият пазач се беше отпуснал на шофьорската седалка.

Фароу реши, че вторият е шефът — беше се разположил по-удобно. На рамката на прозореца имаше подпряно друго оръжие със стабилизатор.

„Само най-доброто“ — помисли си Фароу, докато сваляше тъмното стъкло на мерцедеса, за да може пазачът да огледа вътрешността.

Когато мъжът забеляза калифорнийския номер на колата, се изправи и каза нещо през рамо на другия пазач. После тръгна към мерцедеса със самоуверено и подозрително изражение. Огледа Фароу и Грейс безмълвно и на лицето му се изписа изненада. Плъзна ръка към пушката си, повдигна бавно цевта покрай главата на Фароу и я насочи в някаква точка между него и Грейс.

— Какво иска ти? — попита пазачът. Английският му бе недодялан, но вършеше работа.

— Съдия Силва трябва да провери как е синът й — обясни Фароу.

— Невъзможно.

Фароу наведе брадичката си и погледна навъсено мексиканеца. На колана му имаше полицейска значка. Фароу я огледа, сякаш се опитваше да запамети нещо.

— Разбира се, че е възможно — каза Фароу.

— Не може — настоя пазачът. — Не… не моя заповед.

— Пак си провери заповедите. Сеньор Калдерон и сеньор Ривас са уверили съдия Силва, че може да посещава сина си по всяко време. Ще изчакаме, докато се консултираш с шефа си.

Фароу се обърна и престана да обръща внимание на пазача и оръжието му. С намигване, което пазачът не можеше да види, Фароу протегна ръка и докосна Грейс по коляното. Това бе недвусмислен жест на интимност, докосване на любовник.

— Кой сте вие, сеньор? — попита пазачът.

— Близък приятел на семейството — отвърна Фароу през рамо. — Много близък.

Той се обърна към Грейс, усмихна й се, погали коляното й и продължи да не обръща внимание на пазача. С мрачен вид мъжът се върна при събърбъна и поговори за кратко с колегата си зад кормилото. Онзи се втренчи в празнината между двете коли. Накрая извади мобилен телефон и набра някакъв номер. Говори известно време, слуша, после едва не козирува.

— Да, шефе — каза Фароу през зъби, четейки по устните на полицая. — Това означава, че Ектор и момчетата му не искат да те дразнят излишно.

— А как определяш това, че е отвлякъл сина ми — дружеско потупване по рамото? — сопна се Грейс.

— В тази игра се използва всичко, до което можеш да се добереш. Забеляза ли, че той дори не примигна, когато споменах Карлос и Ектор Ривас заедно?

— Това не доказва нищо — каза тя машинално.

— Ето, пак се започва — поклати глава Фароу. — Знам, че ти е на върха на езика. „Карлос е член на една от най-уважаваните фамилии в Мексико. Не може да е обвързан с наркотрафикантите. Просто не може“.

— Милионерите не се мотаят в компанията на гангстери.

— Глупости! На много други места по света милионерите и гангстерите са едни и същи хора. Или имаш по-добро обяснение за факта, че в момента гледаме двама служители на мексиканската федерална полиция, активно ангажирани в охраняването на заложник, който е американски гражданин и който случайно е син на милионер и на съдия от Федералния съд?

— По дяволите! — ядоса се Грейс. — Достатъчно ми е зле заради това, че трябва да се изправя срещу Ектор Ривас Осуна. Като добавиш мексиканското правителство, започвам да се плаша толкова много за Лейн, че…

— Дишай — каза Фароу тихо. — Точно така. Вдишваш, издишваш. Можеш да се справиш с това, amada. Но ще трябва да загубиш илюзиите си за непоколебимата коректност на правителството. Правителството е съставено от хора. Някои хора са престъпници. Всъщност е съвсем просто.

Грейс издиша шумно, вдиша отново, издиша. Пазачът кимна на шефа си и се върна при мерцедеса.

— Вие посещава — каза той направо. — Момчето в бунгало на брега.

— Благодаря — кимна Фароу небрежно.

Мъжът в колата ги изгледа навъсено, запали събърбъна и даде назад, за да освободи пътя.

— Приятен ден — провикна се Фароу през прозореца, когато мина покрай него.

Грейс почти се усмихна. Подозираше, че любезният поздрав на Фароу в момента се равнява на показан среден пръст.

— Тук завий наляво — упъти го тя. — После към паркинга до онази голяма сграда.

— Тези момчета наистина си дават зор — отбеляза Фароу и посочи футболното игрище.

Тя огледа всички играчи и не знаеше дали да се чувства облекчена или разтревожена от това, че Лейн не е сред тях.

— Какво? — попита Фароу.

— Прекалено добре ме разгадаваш.

— Само понякога. Например сега.

— Просто се изненадах, че Лейн не е на игрището. Ще ти хареса да го видиш как играе. Като газела е, само че не толкова крехък. Бърз и силен, въпреки че е слаб.

— Може би е по-трудно за пазачите да го следят, ако е на игрището, затова го държат в бунгалото.

— Или може би му е омръзнало да го блъскат едрите „момчета“, които се появиха в училището преди три седмици. Роднините на Ектор. Истински биячи.

— Ако Ектор е искал Лейн да е на игрището, той щеше да е там. Ектор не иска да бият Лейн, иначе Лейн щеше бъде целият в рани и синини. Ектор просто иска да мислиш единствено за заплахата.

— Касапина.

— Не забравяй това. Той обича децата и малките животни.

Грейс изсумтя.

— Това е факт — продължи Фароу. — Ектор разфасова само възрастни. Обикновено.

Той паркира, слезе от мерцедеса и огледа преценяващо околността. Очите му обходиха всичко, измерваха разстояния и ъгли, правеха тактическо планиране с търсене на подходящите места за стрелба и зони за убиване.

Грейс отиде при спътника си, но гледаше него, а не околността.

— Какво мислиш? — попита тя след няколко минути. — Може ли да стане?

— Ще ти кажа по-късно. Кой е най-краткият път до скалите?

Тя го поведе по павираната пътека до група бунгала в края на скалите.

Вървейки, Фароу запаметяваше разположението. Съмняваше се брегът и заливът да са били официално картографирани, но си отбеляза мислено да провери тази възможност. Вълните на океана се разбиваха в рифа на стотина метра от брега и се изливаха отвъд рифа. Ако използваха спасителен катер, той трябваше да остане отдалечен от брега и да се приближат с надуваеми лодки.

„Може би е по-добре да се изкатерим откъм брега, а един хеликоптер да кръжи наблизо, готов за спешно изтегляне.

Зависи от пазачите, разбира се. Колко са, колко близо стоят, колко са добри.“

Фароу се огледа. Не се виждаше никой, освен тримата мексикански полицаи край бунгалото на Лейн. Двама от тях бяха въоръжени с пистолети и пушки. Третият носеше карабина, като тези, които полицаите носят при разгонване на масови безредици. Професионални стрелци. Държаха оръжието си, както градинар би държал греблото си — без изобщо да се замислят за него.

Мъжете бяха предупредени да очакват гости. Единият застана пред Фароу и го спря с вдигната длан.

— Какво? — попита Фароу.

Пазачът показа с жест, че иска той да вдигне ръцете си. Фароу поклати глава, сякаш не разбира. Мексиканецът повдигна дулото на оръжието, което висеше на рамото му. Фароу го погледна изненадано, после сви рамене и вдигна ръце.

Пазачът го претърси, после погледна Грейс замислено.

— Дори не си го помисляй! — предупреди го Фароу студено.

Пазачът изглеждаше стреснат. Не беше свикнал да чува заповеди от цивилен.

— Покажи му чантата си — каза Фароу на Грейс. — Друго няма да получи.

Тя отвори чантата си и я подаде на мъжа. Пазачът се ухили на гърдите й, погледна в кожената чанта и им махна да влизат.

Грейс бутна вратата на бунгалото и влезе. Къщичката беше предназначена за четирима ученика, с малко общо помещение и самостоятелни спални. Сега само една от спалните беше заета. Леглата в останалите три нямаха чаршафи.

— Лейн? Мама е. Тук ли си?

Приглушен звук дойде откъм спалнята му.

— Само миутъ — каза Лейн неразбираемо. Звучеше, сякаш е заспал. Дълбоко.

Грейс бързо отиде до вратата на спалнята и погледна вътре. Момчето се опитваше да се надигне от леглото с некоординирани движения, които я изплашиха. Той я погледна замаяно и попита, заваляйки думите:

— Какво праиш тук?

Фароу застана на вратата до Грейс и огледа преценяващо Лейн.

— Трябваше да се уверя, че си добре — каза Грейс.

Лейн Франклин залитна през стаята и взе чифт зелени бермуди. Пъхна единия си крак, после другия и за малко не падна, докато се обличаше. После се изправи и избута рошавата си коса от очите.

Фароу видя един красив тийнейджър, слаб и атлетичен, момче с мъх по бузите, което тъкмо започва да се превръща в мъж. Имаше дългото тяло на майка си и силни, добре оформени крака.

Но в този момент краката му не ги биваше за нищо. Едва се удържаше прав.

„Упоен е — помисли си Фароу. — Натъпкали са го до козирката.“

Лейн погледна майка си и измърмори нещо.

„Не е свикнала да го вижда в това състояние“ — досети се Фароу. Не знаеше дали това е добре или зле. Просто констатира факта и огледа стаята.

— Добре съм… май. — Тонът на Лейн беше несигурен като равновесието му. — Не се чувствам… нормално… откакто ти замина, малко след това.

Грейс прегърна силно сина си. После го отдалечи малко от себе си и го огледа. Кожата му беше бледа, а усмивката му — някак изкривена. Подуши дъха му и въздъхна облекчено. Не миришеше на алкохол.

За разлика от Тед, който се беше привързал твърде много към чашката през годините.

Фароу огледа стаята. Стените бяха покрити с плакати, предимно на футболисти и на музиканта Джони Кеш. Кънтри легендата държеше китарата си като автомат и поздравяваше фотографа с вдигнат среден пръст.

„Може би е непокорен — реши Фароу, — но поне не си пада по любимия на наркоманите нихилистки рок. Или още по-зле, по онези нарко кориди, които превръщат трафикантите в герои.“

В единия ъгъл няколко индиански погребални маски гледаха към бюрото, където Лейн си пишеше домашните.

Фароу се ухили. Той беше изпитвал същото към училището.

Одеяло покриваше нещо под масата като отвратителен саван. Фароу повдигна завивката и откри един лаптоп. Лейн се втурна към него.

— Мой е!

Фароу се обърна и хвана момчето, преди да падне.

— Спокойно. Няма да повредя нищо.

Лейн се дръпна назад и го погледна с присвити очи.

— Извинявайте. Мислех, че сте някой от въоръжените ми бавачки. Те нямат право да влизат в бунгалото. Треньорът ми каза.

— Отец Магон ли? — попита Фароу.

— Да. Кой сте вие?

— Лейн, това е Джо Фароу, мой стар приятел — обясни Грейс. — Джо, това е синът ми Лейн.

Момчето най-после си спомни добрите маниери. Стегна се, пристъпи напред и протегна ръка.

— Здравейте… ъъъ… господин Фароу. Извинете. Просто… подремвах.

— Радвам се да се запознаем, Лейн — кимна Фароу, като гледаше очите му. Бяха ясни, но с прекалено разширени зеници. — Къде са съквартирантите ти?

— А? О… всички се изнесоха… преди три седмици. Не знам… може би мириша лошо или нещо такова. — Той се засмя леко на шегата си.

— Ами досадниците отвън?

— Те се появиха по същото време.

Фароу кимна.

— Но не влизат вътре?

— Не им е позволено. — Лейн се намръщи и опита да подреди размътените си мисли. — Седят на пейките отпред, играят си с пистолетите, говорят за момичета, пушат цигари и ядат свински кожички. — Той се ухили. — Сърцата им трябва да са като консерви със сланина. Викам им бригада „Свински кожички“.

Фароу се засмя на глас. Също като майка си, момчето беше умно и имаше остър език.

— Типичният мексикански пазач умира, преди да остарее достатъчно, за да се тревожи за сърдечни болести — каза Фароу.

— От какво умират?

— От сребро или от олово. И двата метала могат да бъдат фатални.

Лейн присви очи.

— Сребро или олово. Това е лозунгът на наркотрафикантите.

— И още как. Кара човек да се замисли, нали?

Фароу погледна Грейс, която го наблюдаваше напрегната, с широко отворени очи. Когато разбра, че Фароу е забелязал, тя отново се обърна към Лейн и попита:

— Грижат ли се за теб?

Момчето сви рамене.

— Не мога да излизам от бунгалото.

— Ако не можеш да ходиш в столовата, какво ядеш?

— Каквото ми донесат. Алфредо, шефът на пазачите, казва, че за мен е по-безопасно да се храня тук.

— Ти как мислиш? — попита Фароу. — По-безопасно ли е?

— Скучно е.

— И безопасността е скучна.

Лейн се подсмихна, но после бързо стана сериозен.

— Искам да се махна оттук.

Грейс обви ръка около раменете му.

— Точно затова…

Фароу рязко поклати глава. После вдигна пръст на устните си и посочи стените.

Лейн погледна Грейс, после Фароу, после стените. Фароу отново сложи пръст на устните си и повдигна едната си вежда. Лейн опита да остане прав, но погледът му пак се замъгли. След това той видимо се стегна, притисна пръст до устните си и кимна.

Грейс допря устни до бузата на сина си и прошепна:

— Имай доверие на Джо. И двамата трябва да му имаме доверие.

Лейн преглътна, кимна и изпъна тяло. Беше доста по-висок от майка си.

— Да излезем на свеж въздух — предложи Фароу на Лейн. — Бригада „Свински кожички“ ти позволява да излизаш, нали?

— В повечето случаи — обясни Лейн. — Но почакайте. Трябва да изпия нещо. Устата ми е постоянно суха.

Той отиде при малкия хладилник и извади неразпечатана кутия с портокалов сок. Преди да я отвори и отпие, Фароу взе кутията.

— Чакай — спря го той. — Не съм голям фен на течностите, пакетирани в Мексико.

Лейн отвори уста, затвори я и изчака.

Фароу внимателно огледа кутията. Изглеждаше запечатана. Когато погледна в сгъвката на картона от другата страна, забеляза миниатюрна дупчица, която някой бе направил със спринцовка. Показа дупчицата на Грейс и сина й. Лейн изглеждаше объркан.

Грейс — не.

— Да се разходим — каза тя на сина си. — Свежият въздух ще ти проясни главата по-добре от портокаловия сок. Особено този сок.

Когато излязоха в задуха навън, двамата пазачи бързо се изправиха и посегнаха към оръжията си.

Фароу продължи да върви.

Грейс дръпна Лейн и последва Фароу.

Пазачите се поколебаха, после заеха позиция на около десет крачки зад Лейн.

Веднага щом пътеката се разшири, Фароу се изравни с Лейн и го прегърна през раменете, за да го подкрепя и да му помогне да ходи по-бързо. Грейс правеше същото от другата му страна, но Лейн беше прекалено едър, за да може да го удържи сама, камо ли да го подбутва да крачи бързо. Тримата се движеха като едно цяло към брега, където вълните се разбиваха в пясъка.

Щом видяха накъде се е отправил Лейн, пазачите забавиха крачка и си запалиха цигари. Бяха на поне петнайсет метра назад.

— Говорете тихо — прошепна Фароу. — Не могат да ни чуят заради шума на вълните.

Лейн кимна, че е разбрал, но още изглеждаше объркан, а в очите на Грейс — и ужасно уязвим.

— Какво става? — попита момчето, разтърсвайки главата си, за да я проясни. — Толкова ли е лошо, колкото си мисля, че е?