Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (45)

Четиридесет и четвърта глава

Южна Калифорния

Неделя, 23:51 ч.

Грейс издърпа дюзата от резервоара, закачи я на колонката и изчака за касовата бележка.

— Готово — каза тя.

— Почти готово.

Тя гледаше как Фароу извади една лъскава пластина и разхлаби крушката при задните седалки на джипа. Постави пластината настрана, заедно с другите, по които беше работил.

— Ти карай — каза той.

— Благодаря ти, боже — въздъхна тя.

— Ей, нали те докарах жива и здрава дотук?

— Със скорост малко под скоростта на светлината — измърмори тя и седна зад кормилото.

Фароу се пъхна на задната седалка на джипа и остави задната врата леко открехната.

— Поне съм сигурен, че никой не ни проследи.

— Това добре ли е?

— Не. Би трябвало да са ни нападнали като бълхи.

— Защо ли попитах. — Грейс завъртя ключа и мощният двигател изръмжа съживен.

Тя зави по улицата и подкара колата мълчаливо. След пет минути излезе на път с две платна.

— Сигурна ли си, че Тед не е инсталирал някаква алармена система, откакто последно си ходила в Ломас? — попита Фароу.

— Да. Описът на собствеността, който приложихме за развода, беше много изчерпателен.

— Запомни ли сигналите, които обсъдихме?

— Да.

Фароу млъкна.

Когато Грейс отби от пътя по дългата павирана алея, той погледна над рамото й. Часовникът на таблото показваше 00:04.

— Ако карах аз, щяхме да пристигнем навреме — отбеляза Фароу.

Грейс го стрелна сърдито в огледалото за обратно виждане.

Той се усмихна, докосна основата на врата й под късата коса и чу как дишането й се накъса. Искаше му се да я издърпа отзад при себе си и да правят такъв секс, че да се запотят всички стъкла на скъпия джип.

— Когато наближиш онзи голям дъб отпред — каза той дрезгаво, — намали до пешеходна скорост. Щом чуеш задната врата да се затваря, пак увеличи скоростта. Дръж се все едно си сама. Отиди и вземи оръжието от спалнята, но го скрий, така че той да не забележи, че е в теб. Тед или някой друг може да те наблюдава отнякъде извън къщата. Ако видиш някого, ми сигнализирай.

— Ти къде ще стоиш?

— Някъде в храсталаците, точно зад човека, който евентуално ще те наблюдава. Ще тръгна доста извън обичайния периметър на наблюдение.

Грейс още караше с повече от десет километра в час, когато чу изшумоляване и усети Фароу да се измъква през задната врата. В светлината на стоповете го видя как подтичва и натиска бутона, с който автоматично се затваряше вратата на багажника. После той се шмугна в сянката на големия дъб и изчезна някъде между лунната светлина и мрака.

Застанал неподвижен, Фароу видя как мерцедесът продължи по чакълестия път към безлюдния двор около ранчото. Шубраците се простираха до крайбрежните склонове като гигантски камуфлаж, мастиленочерен и сивкаво-зелен там, където светеше луната.

Той тръгна в нощта. Беше като завръщане на война, където вариантите са прости, а огневите линии — ясно разграничени.

Вгради се и се откъсни, забий и отблъсни, спечели и загуби.

Оживей или умри.

„Ще оставя умирането на Тед — помисли си Фароу. — Все за нещо трябва да го бива, нали?“

Мълчалив и неподвижен, той наблюдаваше как стоповете на Грейс примигват, когато тя зави по описващата кръг алея и спря пред голяма тосканска вила в калифорнийски стил. Идеше му да се изсмее на представата на неизвестния архитект за къща в ранчо. Чудовище от хоросан подпираше една издигната част от двора с изглед към конюшните.

Когато Грейс спря, лампите на верандата и няколко лампи вътре в къщата светнаха автоматично.

Сензори за движение, програмирани прецизно.

Той я видя как слезе от колата и се протегна, сякаш е шофирала дълго време без почивка.

„Добре. Не се вижда никой.“

Жената влезе в къщата. През следващите няколко минути Фароу следеше движението й по лампите, които светнаха долу и после на втория етаж.

„И вътре няма никой.“

Фароу се изкатери безшумно по оградата на една ливада до големия дъб и се отправи към конюшните на няколкостотин метра разстояние. Движеше се в сенките на оградата и под прикритието на високия жив плет от зокум.

Нещо се раздвижи под краката му.

„По дяволите, какво…“

Един заек побягна изплашено, стреснат в среднощното си похапване от ботуша на Фароу.

На Фароу му трябваха трийсет секунди да нормализира пулса си.

Обиколи конюшнята бързо. Накрая стигна до редица кипариси, които изглеждаха като черни пламъци на фона на осветеното от луната небе и очертаваха вътрешната страна на имота. Тъкмо се канеше да се скрие между тях и да приближи къщата откъм хълма, когато осъзна, че не е единственият хищник в действие.

Хладният нощен въздух се спускаше по склона към него. Подуши слаб мирис на скорошен, но не съвсем пресен цигарен дим. Наблизо някой беше пушил неотдавна.

Фароу замръзна на място, изчака, но не чу нищо.

Бавно се огледа иззад кипариса. На трийсетина метра една фигура се появи от сенките на редицата дървета.

Някой наблюдаваше къщата от същото място, което Фароу си бе набелязал за наблюдателен пост.