Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (61)

Шестдесета глава

Училище „Ол Сейнтс“

Понеделник, 7:31 ч.

Лейн чу пристигането на новите пазачи и после долови достатъчно от разговора им, за да разбере, че ще го местят. Хвърли се към сателитния телефон и натисна бутона, който автоматично набираше Фароу.

Едно позвъняване.

„Вдигни.“

Грабна компютъра си и се втурна към банята.

Две позвънявания.

„Бъди там. О, боже, моля те, бъди там!“

Заключи вратата зад себе си.

Три позвънявания.

Пусна душа.

„Както винаги. Никой, освен мама не…“

— Фароу — каза един глас.

— Местят ме — прошепна Лейн.

— Не мога да те чуя от шума. Говори тихо, но не шепни.

— Местят ме — каза Лейн, като се бореше с гласа си и със страха.

— Кога? Къде?

— Веднага щом изляза от банята. Не знам къде, но аз отворих проклетия файл. Успях да го пробия. Стана толкова готино. Имах този стар ключ от бета-версията и го бяха повторили почти едно към едно във версия 8.0.

В Сан Исидоро Фароу навързваше потока от думи, за да разбере какво му казва Лейн. Момчето беше отворило файла.

— Браво! Какво има във файла?

— Куп числа, имена на банки, суми в долари. Нищо не разбирам. Ето, ще ти прочета нещо. Дата: осми януари, банка „Вануату“, число с десет цифри и сумата два милиона и триста хиляди до Шпарбух…

Фароу затвори очи, за да си представи данните. Тед Франклин беше използвал анонимна банкова сметка в чужбина, за да прехвърли голяма сума пари, после я бе превел в австрийска спестовна сметка с парола.

— … после друго шестнайсетцифрено число — каза Лейн. — Искаш ли да ти го прочета?

Сметките Шпарбухен бяха анонимни. Отварянето на нова сметка беше трудно, но съществуващите сметки все още се защитаваха от разследванията за пране на пари като в миналото.

— Още не ми трябва числото — каза Фароу. — Колко реда има във файла?

Лейн подпря телефона между рамото и ухото си, за да избърше екрана от парата от душа.

— Около шейсет. Не, по-скоро седемдесет. Някои изглеждат еднакви.

Той погледна през рамо. Пазачите му викаха да излезе.

— Ще изляза след минута, само да се изсуша — извика им той на испански.

После натисна един бутон на лаптопа си.

— Лейн, какво става? — попита Фароу.

— Започват да нервничат — обясни Лейн.

Някой започна да блъска по вратата с нещо по-твърдо от юмрук.

Лейн грабна хард диска на компютъра си. Дървото на вратата започна да се разцепва. Той пъхна хард диска в един от множеството дълбоки джобове на бермудите си и го закопча. Дървото изстена и подскочи.

Лейн напъха компютъра под купчина мокри хавлиени кърпи. Кабелът стърчеше навън. Той бързо изскубна кабела от стената и го натика при компютъра.

Вратата се разтресе от пантите.

— Идвам! — извика момчето, спря душа с едната си ръка и отключи вратата с другата.

Вратата рязко се отвори, при което блъсна Лейн назад. Той политна и падна. Сателитният телефон изхвърча към тоалетната чиния, подскочи и се блъсна в завесата на душа. Накрая падна във ваната.

Като риташе, ругаеше и блъскаше с юмруци, Лейн се опитваше да се освободи от протегнатите към него ръце. Нещо го удари по бузата. Главата му забуча и всичко му стана размазано.

Плътен мъжки глас ревеше някакви нареждания. После мъжът вдигна телефона и нареди на испански:

— Обади се!

Фароу мълчеше.

— С кого говореше? — извика пазачът на английски.

— Казва се Евмен — извика Лейн към сателитния телефон.

Нещо се удари в главата му.

Светът избухна в отвратителни нюанси на червено, после премина в такова черно, каквото Лейн не беше виждал преди.