Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (73)

Седемдесет и втора глава

Тихуана

Понеделник, 10:15 ч.

Лейн седеше в един килер за метли и си мислеше за футбол, за различните удари с глава. Най-новият претендент за тъпанар на деня беше Фернандо Диас, един от безбройните племенници на Ектор. А може би всичките тези племенници бяха незаконородени синове на Ектор.

Със сигурност се държаха като такива. Мисълта да ги срита право между очите разсейваше Лейн от пулсиращата болка на насиненото му лице и факта, че пикочният му мехур беше толкова пълен, че всеки момент щеше да прелее.

Секундите преминаваха в минути, а минутите в…

„Не започвай.

Не мисли за това.

Мисли си как ще сриташ Фернандо в топките.“

На Лейн му беше писнало да слуша Фернандо, който шепнеше през вратата и му казваше, че в дванайсет и половина ще стане храна за кучетата.

„Татко няма да позволи това да се случи.

Дали?“

На Лейн му се искаше да е по-уверен в реакцията на баща си, но за съжаление не беше. Това щеше да бъде просто поредният случай, в който баща му го предаваше.

„Хей, добрата новина е, че това ще бъде последният такъв случай.“

Лейн опита да се засмее.

Прозвуча като ридание.

Отново се зае да прокарва пръсти по метлите, четките, прахосмукачките и лопатите, които висяха на стените в очакване да бъдат използвани. Ако беше силен като нинджа, щеше да счупи дръжката на някоя метла и да пробие стената като супергерой.

Но не беше нинджа и имаше достатъчно здрав разум, за да си мисли обратното.

Нямаше смисъл да умира, преди да му се наложи.

— Здрасти, момче — каза Ектор и отвори вратата на килера.

Лейн присви очи срещу внезапната ярка светлина. Сърцето му се качи в гърлото и заблъска като пленена птичка.

— Добре си? — попита Ектор.

„Как да не съм. Просто съм супер, заключен в килера, в очакване да умра. А дъхът на Ектор може да убие скорпион от пет метра разстояние.“

— Определено имам нужда от тоалетна — каза само Лейн.

С изненадваща сила Ектор издърпа Лейн на крака и му посочи една врата в другия край на коридора.

— Не се бави — каза мъжът, без да вади цигарата от устата си. — Твой татко чака.

— Татко? Ще дойде да ме вземе?

— Върви сега. После тръгваме. Хайде, момче.

Лейн се почувства толкова облекчен, че едва не се подмокри. Не можеше да повярва, че баща му наистина ще дойде за него.

— Татко? — попита той отново.

— Да, да — подкани го Ектор нетърпеливо. — Върви бързо.

Лейн прекоси коридора. При всяка стъпка усещаше хард диска в джоба си.