Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (26)

Двадесет и пета глава

Енсенада

Неделя, 4:00 ч. следобед

Пътуването до Енсенада не беше дълго, но когато Фароу стигна до града, вече му беше писнало от мълчаливото напрежение в колата, от невидимата буря, готова да се разрази.

Грейс почти не дишаше.

— Първия път, когато видях Енсенада — каза Фароу, — беше замрял курорт с няколко хотела за американците и безнадеждно остарял индустриален район. Сега е пълен с живот пристанищен град със седемдесет и пет хиляди жители, с добре изградена дига, пристанище за пътнически кораби и разработена брегова линия.

Грейс дори не го погледна.

„Стига толкова разговори на неутрални теми“ — помисли си Фароу.

Той мълчаливо откри хотела, който гледаше към пристанището, паркира и влезе. След известно пазарене нае апартамент с изглед към океана, на четвъртия етаж. Върна се при колата, издърпа Грейс да слезе и я повлече към стаята им.

В пълно мълчание.

Щом влязоха, Фароу веднага сложи резето на вратата и излезе на терасата, за да огледа мястото. Ресторантът, в който според Магон щеше да се проведе празненството на Ривас, беше сбутан в един ъгъл на хотелския двор от страната на океана. Заобикаляха го двуметрова стена и добре поддържан пустинен пейзаж. На портата от ковано желязо имаше табела, но разстоянието бе прекалено голямо и Фароу не можеше да я разчете.

Извади малък бинокъл от чантата си и се върна да огледа табелата.

Cerrado.

За американците, които помпаха с доларите си икономиката на Енсенада, имаше превод:

Затворено поради частно парти.

Дотук информацията на Магон изглеждаше вярна. Ресторант „Кансион“ наистина беше резервиран за клана на Ектор.

Когато Фароу се обърна към стаята, Грейс още стоеше в средата на апартамента, притиснала чантата си към гърдите. Имаше онзи вид на човек, потресен до дъното на душата си, който обичайно се виждаше в психиатричните отделения и по бойните полета. Здраво стиснатите й устни подсказваха, че скоро тя няма да изпадне в бъбриво настроение.

Фароу отиде до телефона, поръча храна и стек бири от румсървиса и се върна при Грейс. Тя не беше помръднала.

— Искаш ли да те хвърля под душа, или една хавлия, намокрена със студена вода, ще свърши работа?

Грейс безмълвно отиде в банята и се затвори там. Погледна към тоалетната и се зачуди дали ще може да се отърве от смразяващия страх в стомаха си, ако бръкне с пръст в гърлото си.

„Не можеш да изповръщаш миналото.

Ако рухнеш сега, няма да помогнеш на Лейн.

Дишай, по дяволите.

Просто дишай.“

Тя вдишваше накъсано, отново и отново. Направи две крачки към мивката. В огледалото видя изтощена жена, с обляно от сълзи лице и разрошена коса. Остави чантата си на плота и завъртя крана. Водата потече в мивката, отеквайки шумно в тишината. Миришеше леко на хлор. Подложи длани под струята, напълни ги и наплиска лицето си. След още няколко шепи студена вода най-после започна да диша почти нормално, без да се налага да си напомня, че трябва да го прави.

Сапунът бе увит в хартия. Мирисът му се оказа прекалено сладникав, като розовия сапун на баба Марта, уханието извика спомените, които се опитваше да прогони.

Сълзи, много по-горещи от водата, потекоха по лицето й.

„Никога не поглеждай назад.“

За пръв път се запита дали самата Марта беше успяла да изпълни този нечовешки подвиг.

С бързи машинални движения Грейс оправи грима си и вчеса с пръсти косата си. Въпреки зачервените от плач очи, сега жената в огледалото изглеждаше доста по-добре. Изрови шишенце с капки за очи от чантата си. Те подлютиха очите й по-силно от сълзите, но когато отново се погледна в огледалото, очите й бяха избистрени. Приглади дрехите си, доколкото можеше, отвори вратата на банята и излезе да се изправи лице в лице с това, което я очаква.

Горещ, влажен въздух нахлуваше през отворения прозорец. Закотвените лодки се поклащаха неспирно, отразявайки силата на далечната буря дори и в спокойните води край кея. Грейс усети как настроението й леко се оправя. Нещо в нея очакваше бурята да се разрази. Винаги бе обичала бурите. В тях имаше свобода, каквато тя си бе позволила да изпита само веднъж.

С Джо Фароу.

Мъжът, който стоеше подпрян на парапета, изпънал ръце, съсредоточен изцяло върху гледката долу.

„Несъмнено се старае да запомни всичко — помисли си тя в пристъп на раздразнение. — Откъде намира цялата тази енергия и целеустременост?“

Румсървисът се бе оказал неочаквано бърз. На масата имаше наредени доста чинии, покрити с метални капаци, а в кофа с лед на столче — шест бутилки бира „Корона“.

Фароу погледна през рамо, когато тя се приближи към него.

— По-добре си — отбеляза той. — Храната също ще помогне.

— Стига си се държал, сякаш си ми майка.

Той пристъпи към нея толкова близо, че дъхът му рошеше косата й.

— Изобщо не се чувствам майчински настроен към теб.

Очите й се разшириха.

— От вятъра е.

— Кое?

— Вятърът ти напомня за времето, когато бяхме… заедно.

— Amada — каза той и вдиша уханието й, — има много малко неща на тази земя, които не ми напомнят за теб.

За миг Грейс беше сигурна, че ще я целуне, но той се отдръпна и каза:

— Има пиле, пържоли и студени раци. Яж.

После отиде при масата, отвори две бири и вдигна капаците на чиниите. Три различни вида месо. Кошничка с царевични питки и купа прясна салца. Взе една питка, натъпка няколко парчета печено пиле в нея и добави салца. Стисна хлебчето, уви го със салфетка и й го предложи.

— Трябва ли да правиш всичко толкова добре? — попита тя, внезапно отново раздразнена.

— Щом плащаш за най-доброто, получаваш най-доброто — каза Фароу, като продължаваше да й подава храната. — Яж. Както казах преди, ти си силно емоционална жена, а в момента караш на празен резервоар. Ако не искаш да ядеш заради себе си, направи го заради сина си.

Грейс взе сандвича. Една хапка я убеди, че е имал право. Беше толкова гладна, че се чувстваше без сили.

„Нищо чудно, че емоциите ми надделяват над всичко.“

Бързо изяде сандвича, вдигна глава и откри, че още един сандвич я чака точно пред нея. Този път беше с раци, мариновани с лимон и подправки, толкова вкусни, че едва не й потекоха лигите. Излапа го целия, без да си поеме дъх.

Тайно наблюдавайки Грейс, Фароу изяде няколко хапки от раците, като си ги топеше в салцата. После си направи дебел сандвич с пържола и добави няколко люти чушлета, които стояха в отделна купичка. Взе си една бира и отнесе сандвича на терасата, за да наблюдава ресторанта.

Грейс си напълни нова питка с раци и също излезе на балкона.

Четири етажа по-долу двама работници бяха заети с нещо от вътрешната страна до високата ограда на ресторанта. Имаше купчина от каменни плочи, които мъжете бяха вдигнали от алеята.

— Още едно дразнещо нещо — каза тя.

— Работници, които местят камъни ли? — попита Фароу, без да отмества поглед от мъжете.

— Не. Ти. Винаги правиш по няколко неща едновременно. Ядеш, говориш и наблюдаваш и си напълно съсредоточен.

— Стийл направо ще те побърка. Той е два пъти по-тежък случай от мен в това отношение.

— Тези двама мъже наистина ли са толкова интересни? — измърмори Грейс между хапките.

— Ако не бях виждал как се копаят окопи под открит огън, бих казал, че не съм виждал никого да се труди по-усилено от тези двамата. Тук сме в страната, където всичко се отлага за утре и никой не си дава зор, а тези двамата действат, сякаш някой им е засякъл време с хронометър. Това ми се струва любопитно. Особено при положение, че Ектор Ривас Осуна трябва да се появи в този ресторант довечера.

Грейс се облегна на парапета, облиза пръстите си и погледна надолу. Ако човек искаше да наблюдава мъжете, трябваше да се намира над тях. От нивото на земята те бяха скрити напълно от високата ограда и силно декорираната порта от ковано желязо. И двамата бяха облечени в работни гащеризони и носеха сандъчета с инструменти. В един паркиран на алеята зад ресторанта пикап имаше още инструменти.

Единият мъж наклони голяма каменна плоча и я подпря с тялото си, за да може другият да разкопае песъчливата пръст отдолу.

— Изглеждат ми съвсем обикновени — каза тя. — Просто си параноик. Живял си в ада прекалено дълго. Всичко ти се струва опасно.

— Може би.

Фароу продължи да гледа мъжете съсредоточено като гладен вълк.

— Какво виждаш, което на мен ми убягва? — попита тя накрая.

— Отстрани на камиона им е изписано името на някаква държавна служба.

— И?

— Дори и в Мексико държавните и общинските работници не работят на частни терени.

— Може да поправят теч в канализацията.

— Канализацията в Енсенада е в другата посока — излива се право в залива.

— Напомни ми да не ходя да плувам там.

Фароу влезе вътре и се върна с бинокъла си. Придърпа си един стол близо до парапета и седна, надничайки с бинокъла между перилата.

Грейс отпи от бирата на Фароу и изчака.

Мълчание.

— Е? — подкани го тя.

— Не ходи да плуваш там.

Тя не знаеше дали да се усмихне, или да го сръга.

— Виждаш ли нещо интересно?

— Облечени са в гащеризони, но под тях единият е с бяла официална риза. Накратко, не са типичните мръсни и бедни мексиканци, които си изкарват хляба с тежък труд.

Той й предложи бинокъла и стола. Грейс остави бирата и седна. Малкият бинокъл се оказа изненадващо силен и с ясен образ. Този факт засили треперенето на ръцете й, което бе видимо доказателство за това колко е напрегната. Тя подпря ръце на парапета.

Двамата мъже дойдоха на фокус. Изглеждаха прекалено крехки, за да са черноработници. По бузите им се стичаше пот. Единият наистина носеше бяла риза и масивен златен часовник с диаманти, които проблясваха от време на време. Държеше лопатата, сякаш не е сигурен как се борави с нея. Вторият се оглеждаше стреснато наоколо, докато удържаше с мъка тежкия камък.

— Добре — каза тя тихо. — Прав си. Ние не трябва ли да се крием? Единият постоянно се оглежда.

— Той е на нивото на земята и се оглежда на нивото на земята. — Фароу отпи от бирата си, която беше станала доста топла. — Той е идиот. Всеки, дори с малко мозък в главата, ще огледа и околните тераси и покриви. Направо ще се изненадаш колко идиоти намират смъртта си така. Майката природа един вид прочиства човечеството.

— Звучиш много весело.

— Благодаря.

— Ето. — Тя му върна бинокъла. — Дори и да са идиоти, пак ми става нервно, като ги гледам.

Фароу смени мястото си с Грейс, вдигна бинокъла и пак се наведе да гледа през парапета.

— Какво правят? — попита тя след малко. — И защо ние се интересуваме от тях, ако не се брои параноичното ти любопитство?

— Ектор Ривас Осуна ще вечеря в този ресторант довечера, заедно с някои членове на семейството си.

— Шегуваш се.

— Защо според теб сме в Енсенада?

Грейс отвори уста, после я затвори.

„Идиотка. Да не мислиш, че те е довел тук да търкате чаршафите.“

— Можеше да ми кажеш — намуси се тя.

— Ти не беше в настроение за разговори, забрави ли?

Грейс го уби с поглед, но Фароу не усети нищо. Вниманието му бе насочено четири етажа по-долу.

— Значи си дошъл да шпионираш Ектор?

— Искам да говоря с него. Независимо дали го осъзнаваш или не, ти също искаш. Ектор е ключът към цялата тази каша. Той командва парада.

„Той е човекът, който знае колко време му остава на Лейн в действителност.“

Грейс потърка ръце, сякаш вятърът, който брулеше терасата, беше хладен, а не горещ.

— Трябва ли да бъдем в една и съща стая с този човек? Не можеш ли просто да му се обадиш или нещо такова? Той ме плаши.

— Мъжете като Ектор са примитивни. Разбират от две неща — или от директна разправа лице в лице, или от удари в гърба. Трябва да накараме Ектор да мисли, че сме достатъчно смели, за да застанем лице в лице с него и да му доставим единствения човек на света, когото той държи да види в момента. Така Ектор няма да ни удари в гръб, когато си тръгнем.

В първия момент Грейс не разбра. После проумя. Храната, която беше изяла, се раздвижи в корема й.

— Тед? — попита тя дрезгаво.

— Да, любимият ти бивш.

— Но аз не знам къде е Тед!

— Но имаш информация, която ще те заведе при него.

— Какво?

— Трябва да лъжеш, Ваша Чест! Ектор вярва, че ти си неговият билет до твоя съпруг. Ние ще гледаме да подхранваме това убеждение, а междувременно ще му покажем съвсем ясно, че ти ще играеш по свирката на Ектор само ако той се грижи добре за Лейн.

Грейс отвори уста да възрази, видя нетърпеливото изражение на Фароу и си напомни, че той е експертът.

— При отвличането най-важното е да се гарантира безопасността на заложника — продължи той. — Ще напомним на Ектор очи в очи, че това е условие, което засяга и двете страни. Ако заложникът не е щастлив, и похитителят няма да бъде.

— Но ние не можем да му осигурим Тед.

— Не бъди сигурна. Има много малко неща, които „Сейнт Килда“ не може да направи, ако наистина иска.

— Говориш сериозно, нали? За това, че ще предадеш Тед на Ектор Ривас Осуна? — повиши глас тя.

— Да.

— Аз не бих подала и шепа пръст на това същество, камо ли човек. Тед може и да не е цвете за мирисане, но все пак е човек. Не мога да направя това.

— Не можеш, не искаш или няма да го направиш?

Грейс не знаеше какво да отговори.

Фароу пак вдигна бинокъла до очите си, огледа внимателно мъжете и после насочи вниманието си към алеята, където бе паркиран малкият им камион. Още една кола беше спряла току-що там. Още двама мъже слязоха и отидоха при камиона.

— Бащата на детето ти или детето ти — каза Фароу, без да отмества поглед от алеята. — Изборът не е лесен, но е единственият, който Ектор е поставил на масата. Знаела си това от самото начало.

Грейс затвори очи. Фароу имаше право. Тя го знаеше, но не беше го повярвала. Не искаше да го повярва. Все още не искаше.

— Трябва да има друг начин — възрази тя.

— Когато го откриеш, ми кажи.

В стаята се възцари тишина, нарушавана само от брулещия вятър.

— Ако не можеш да решиш — каза Фароу накрая, — върни се на север и остани там. „Сейнт Килда“ ще направи точно това, за което ни нае — да измъкнем сина ти. Само внимавай да не попиташ никога как ще го направим.