Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (25)

Двадесет и четвърта глава

Училище „Ол Сейнтс“

Неделя следобед

Слънцето беше скрито зад сребърна маса от облаци. Вълните се издигаха високи колкото човешки ръст, дори по-високи, после се разбиваха на брега в кипящ въртоп от пясък и пяна. Вятърът разнасяше пръски от водата в солена мъгла. На брега вятърът вдигаше горния слой на пясъка и оставяше резки по незащитената кожа.

Фароу забеляза, че Грейс и Лейн седят заедно и гледат бурните вълни. Раменете на момчето бяха прегърбени от умора, а на майка му — от напрежение. Сякаш никой от двамата не забелязваше чайките, които кръжаха и кряскаха над тях, молейки за храна.

Въоръжените пазачи се бяха настанили на плажа на двайсетина метра от тях, пушеха и наблюдаваха, наблюдаваха, не спираха да наблюдават.

Грейс усети приближаването на Фароу и се обърна. Лицето й беше гладко и безизразно. Тя правеше всичко възможно да не изпуска страховете си от контрол.

„Браво на теб, смела жена си — помисли си Фароу. — Въпреки че Лейн те чете като отворена книга. И двамата печелите точки за това, че се опитвате да си помагате един на друг.“

— Време е да тръгваме — каза той на Грейс.

Тя поиска да възрази, но бързо преглътна протеста си.

Лейн се изправи, разочарован, но не изненадан.

Заедно прекосиха плажа. Пясъкът полепна по дрехите и кожата им. Като се престори, че се предпазва от един по-силен порив на вятъра, Фароу провери разстоянието до пазачите.

Не можеха да ги чуят.

— Чуй ме — прошепна Фароу на Лейн, — може да вярваш на отец Рафаел, но само до определена степен. Не му казвай за телефона или компютъра. Но ако усетиш, че нещата тръгват на зле, веднага отиди при него.

Лейн кимна.

— Избягвай портокаловия сок — продължи Фароу. — Изливай го в мивката, когато никой не те гледа, прави се на замаян, ако искаш, но дръж главата си бистра. Това е най-доброто ти оръжие. Можеш да ни помогнеш само ако се контролираш.

Лейн кимна отново и се усмихна несигурно.

— Благодаря.

— Ще те измъкнем оттук — увери го Грейс. — Обещавам ти.

— Няма нищо — каза момчето. — Просто искам… — Гласът му засече.

— Да? — подкани го Грейс.

— Просто искам да знам каква роля има татко във всичко това.

„Чист е като сълза“ — помисли си Фароу.

— Аз също — каза Грейс.

Когато стигнаха до бунгалото, майката и синът влязоха. Фароу остана отвън, за да могат да се сбогуват насаме. След няколко минути Грейс излезе. Изглеждаше яростна и изплашена.

— Оправи се — каза почти беззвучно тя. — Скри го. — Освен страх в гласа й, се долавяха горчивина и гняв.

Фароу не каза нищо, докато не отидоха в мерцедеса и не потеглиха. Щом напуснаха района на училището, извади сателитния телефон от чантата си и набра номер, който бе вкаран в паметта.

Когато отсреща вдигнаха, заговори бързо:

— Свържете ме с техническия отдел. — Изчака няколко секунди и продължи: — Обажда се Фароу. Провери описа на техническите приспособления. Бях получил една експериментална моторола преди около година. Не си направих труда да я върна, когато напуснах миналата седмица. Направи ми услуга. Активирай GPS-а й и ми дай координати.

— Изчакай.

— Чакам.

Грейс го погледна.

— Какво правиш?

Фароу не отговори. След няколко секунди техникът от „Сейнт Килда“ се върна на телефона. Фароу слушаше и запомняше.

— Едно-седемнайсет на трийсет и две-десет — повтори Фароу. — Добре, чудесно. Сега нагласи аларма за периметър. Ако проклетото нещо се помръдне на повече от две морски мили, веднага ми се обади.

— Двайсет и четири часово наблюдение ли?

— Да. Знам, че е скъпо. Обади се на Стийл, ако трябва, но веднага пусни наблюдението. След като го настроиш, поръчай на отдела за проучвания да открият кой е собственик на хотел „Енкантамар“ и на ресторант „Кансион“ в Енсенада. Запомни ли?

После прекъсна разговора и се обърна към Грейс:

— Какво казваше?

— Какво правиш? — повтори тя.

— Точно това, което чу — уредих пасивно наблюдение на сина ти. Стига той да не се отдалечава от телефона на повече от метър-два, ще знаем къде се намира.

— Това е прекалено опасно. Ами ако научат?

Фароу зави по магистралата и се отправи на юг към Енсенада.

— Какво ще направят? Ще го напляскат? Хайде, Ваша Чест, не преувеличавай.

— Не преувеличавам — възрази тя. — Със същия успех можеше да му дадеш и зареден пистолет.

— Страхотна идея. Ти имаш ли някой под ръка? — Фароу я изгледа мрачно. — Май не.

— Ти си луд! Ако открият онзи телефон, ще разберат, че аз…

— Слушай — прекъсна я Фароу, като си казваше да бъде търпелив, защото тя е под ужасно напрежение, — само ще си помислят, че някой му е дал начин да се свързва с майка си. Важното е Лейн да чувства, че има връзка с теб, че не е отрязан, да не се чувства толкова много затворник.

— Но…

— Отчаянието е най-големият враг на затворника — обясни Фароу спокойно. — Точно сега Лейн чувства, че има поне малка възможност да контролира собствената си съдба. Той ни трябва спокоен, не паникьосан или сломен.

— Ти не разбра колко изплашен е той, въпреки че бе упоен и ми казваше да не се тревожа.

— Синът ти е жилаво и схватливо хлапе. Позволи му да използва качествата си. Това може да е най-важното за оцеляването му.

— Той е едва на петнайсет!

— Много деца не доживяват до тази възраст. Единственото сигурно нещо в живота е, че някой ден ще умрем.

Грейс само се втренчи във Фароу и преглътна всички думи, които искаше да му изкрещи.

„Ти не разбираш! Щеше ли да бъдеш толкова спокоен, ако знаеше, че Лейн е твой син?

Или при мъжете е различно? Те не разбират ли колко са важни децата? Или за тях единственото важно е сексът? Но не и бебетата. Дори собствените им.“

Част от Грейс се страхуваше, че Фароу би бил различен. Че той би се грижил за сина си, би се интересувал от него и че поради тази причина ще я намрази, задето не му е казала.

„Ще съм проклета и да му кажа, и да не му кажа. Най-добре да мълча. Не мисли за това. Изобщо.

Не можеш да промениш миналото. Не можеш да предвидиш бъдещето. Можеш да живееш само в настоящето. И не пищи.

Каквото и да става, не пищи.“

Неистово й се искаше да изпищи, почувства се, сякаш я душат.

Обърна се и погледна през прозореца, за да не долови Фароу черната война, която бушуваше под повърхността на мълчанието й.