Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (51)

Петдесета глава

Сан Диего

Понеделник, 1:23 ч.

Още един граничен хеликоптер се откъсна от пистата на Браун Фийлд и зави рязко в мрака към Спринг Кениън. Лъчите на прожекторите им се забиваха в храстите, където се криеха койоти, диви кучета, контрабандисти, бандити и изплашени незаконни емигранти. Нощта бе изпълнена със страхове и надежди.

Грейс и Фароу се взряха в предното стъкло, очаквайки самолета на Стийл да кацне. Летището пред тях тънеше в мрак, разсичан от линии светлина. Тънките пръсти на мъглата се извиваха около лампите.

Група хора се появиха от нощта и се втурнаха през асфалтовата писта, изчезвайки в мрака от другата страна.

— Какво беше това? — попита стреснато Грейс.

— Незаконни емигранти — обясни Фароу. — Призраци в нощта. Изчезват и се появяват на хиляда метра или хиляда километра разстояние. До довечера някои от тях може да са в Чикаго, Атланта или Ню Йорк.

— Ти наистина си падаш по сенките, нали?

— Само там съм се чувствал наистина жив.

Тя издаде звук, който може би беше смях.

— Наистина жив, а? При други обстоятелства бих се почувствала засегната или поне разочарована.

— При други обстоятелства бих ти казал, че сме се срещнали и любили точно в този сенчест свят. Най-доброто нещо, което ми се е случвало.

— И най-лошото — прошепна тя.

— Също. Ти разбра ли кое боли най-много?

Тя отново издаде същия звук — наполовина смях, наполовина въздишка, пълни с тъга.

— Не.

— Нито пък аз.

На изток над Отей Меса се появиха две силни светлини в мрака — един самолет правеше последен заход към пистата.

— Стийл — каза Фароу.

Голям автобус, паркиран в един пуст край на летището, запали дизеловия си двигател. Фаровете и лампите вътре светнаха.

Почти в същия момент друга кола навлезе в района на летището и се отправи към автобуса. Когато втората кола мина под лампата на малък хангар, Фароу я огледа добре. Имаше непогрешимия профил на брониран дипломатически автомобил. Фароу веднага натисна един бутон на телефона и след секунди говореше с централата на „Сейнт Килда“.

— Някой трябва ли да посрещне Стийл? — попита той.

Грейс чуваше далечния безличен глас в другия край на линията. Стори й се, че звучи развеселен.

— Добре — каза Фароу и рязко затвори телефона.

— Е? — попита Грейс.

— Изглежда Стийл е събрал обичайните заподозрени, че и още някои.

Фароу запали мерцедеса и се присъедини към странната групичка посрещачи.

Посланик Джеймс Стийл слезе по стълбичката на самолета, носен от огромен като великан мъж на име Харли. Стийл беше преметнал ръка през врата му. Беше облечен в изгладен костюм, чиста бяла риза и вратовръзка с перфектен възел.

Фароу и Грейс го посрещнаха в подножието на стълбичката. Трима мъже слязоха от дизеловия автобус, който всъщност бе едновременно къща на колела и подвижен комуникационен център. Фароу не познаваше никого от тях, но и тримата се движеха като бивши тюлени — специалните части на военноморските сили.

Един от мъжете извади лъскава, сгъната инвалидна количка от багажното отделение на автобуса. С няколко бързи движения разгъна количката и активира електрониката й. На светлината, идваща от самолета, Стийл дълго оглежда непознатата инвалидна количка, преценявайки рамката й и тънките колела от специални сплави.

— Споменах ли ви, че не си падам по препускането? — каза той кисело на Харли.

Харли го сложи в количката, намести краката му и направи някои допълнителни настройки на седалката и контролите.

— От месеци умувам как да Ви наместя в такъв модел. Сега спрете да се цупите и слушайте. Това е джойстикът.

— О, боже! — процеди Стийл през зъби.

— Напред е напред, назад е назад, двете страни се подразбират — обясни бодигардът медицинска сестра.

— Все едно няма да се надбягвам с никого — не се даде Стийл.

Но си поигра с джойстика и не успя напълно да скрие задоволството си от това колко леко се управлява количката. Не като собствени крака, но по-добре от всичко останало.

— Ако науча това техническо чудо и да говори любезно с мен — каза Стийл на Харли, — веднага ще мога да те уволня.

— Не и преди да я научите да Ви бърше задника.

Стийл се засмя, после погледна Фароу и Грейс.

— Имате вид на човек, който се нуждае от сън, Ваша Чест. Имам законни стимуланти, които ще ви дадат сили, ако поискате.

— Засега не — отвърна тя.

— Не се стеснявайте — подкани я Стийл. — Те са част от набора за оцеляване на всеки екип за специални операции, а тези хора са тренирани да се грижат за всичко, което може да спаси живота им. А вие не сте. Няма да искате да сте замаяна от недоспиване, когато ще ви трябва да бъдете нащрек.

— Тя ще си помисли по този въпрос — каза Фароу преди Грейс.

— Ти също — обърна се Стийл към Фароу. Това не беше предложение. — Преди да ви информирам за новостите — продължи Стийл, — трябва да се запознаете с един човек.

Двамата видяха как Стийл умело завъртя количката си и я подкара през асфалта към бронираната кола. Когато той приближи, страничната врата на колата се отвори и един крехък, белокос мексиканец в строг костюм излезе навън. Провлачваше единия си крак и ходеше леко вдървено, като след множество прекарани травми.

Когато двамата мъже се срещнаха и ръкуваха, мексиканецът се поклони от кръста — старомоден, но и напълно естествен жест на учтивост. Двамата заговориха в сянката между фаровете на колата и светлините на самолета. Разнесе се мирис на цигарен дим.

— Кой е това? — попита Грейс тихо.

— Ако е този, който се надявам да е, шансовете на Лейн току-що се увеличиха значително. С удоволствие бих седял в някоя задимена стая, ако мога да науча нещо от този човек.

Стийл и другият мъж прекосиха асфалта и се доближиха до Грейс и Фароу.

— Позволете ми да ви представя Димас Кинтана Бланко — каза Стийл, — един от най-изтъкнатите журналисти хроникьори на наркотрафикантите в Тихуана. Сеньор Кинтана се съгласи да ни посъветва неофициално във връзка с нашия проблем.

Фароу му протегна ръка.

— За мен е голяма чест, сеньор.

— Взаимна — отвърна с лека усмивка Кинтана. — Няма да питам за името Ви, защото Ви познавам добре.

Усмивката на Фароу грейна в тъмната нощ. Кинтана пое ръцете на Грейс в своите и се поклони.

— Съдия Силва, искрено съжалявам за вашите неприятности.

— Не очаквах да ги обсъждам с журналист — каза Грейс рязко.

— Не се тревожи — каза й Фароу. — Бандата на Ривас вече предложи на сеньор Кинтана сребро или олово. Той избра оловото. Преди десет години бандитите на Ривас Осуна взривиха бизнес партньора му. Преди три години опитаха да ликвидират и него.

Стомахът на Грейс се сви. Едно беше да чува слухове за мексикански журналисти, ченгета или съдии, застреляни, защото са отказали да сътрудничат на бандата на Ривас Осуна.

Съвсем друго беше да гледаш в тъмните очи на човек, чийто живот е белязан от оловото.

— В Тихуана на гърба на всеки честен журналист е нарисувана мишена — каза Кинтана спокойно. Пусна цигарата си на земята и изгаси фаса с пета. — За щастие стрелците на Ривас Осуна са страхливци и нямат точен мерник. Ние оцеляваме — много внимателно, но оцеляваме. Каквато и информация да имам, ще ви я предоставя с най-голямо удоволствие.