Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (16)

Петнадесета глава

Ла Джоя

Неделя, 11:05 ч.

Като всичко друго в живота на Грейс, Ла Джоя се беше променила за шестнайсет години. Някога не беше нищо повече от невзрачен калифорнийски курорт на брега на океана. Сега беше лъскав търговски и финансов център, който съперничеше на зона „Рио“ в Тихуана.

Фароу караше бавно по една странична уличка, която свършваше на паркинга на „Едж Сити Инвестмънтс“. На входа на паркинга имаше будка на пазач. Фароу зави зад ъгъла и спря на тротоара, оглеждайки пететажната сграда от стомана и стъкло.

Мълчаливо прочете имената на фирмите, помещаващи се в сградата, които бяха ръчно гравирани върху мраморна плоча на нивото на улицата. Освен „Едж Сити“ в сградата се помещаваха компания, занимаваща се с внос, международна маркетингова фирма, клонове на две брокерски къщи от Уолстрийт и офисите на четирима финансови съветници, трима от които имаха испански фамилии.

— Много мръсни пари се перат анонимно напред и назад през границата — отбеляза Фароу.

— Това са стереотипи. Само защото има няколко испански имена на сградата, не означава, че тук става нещо незаконно.

— Всъщност разсъждавах. Нали така се печелят големите пари, със спекулации.

Тя не изглеждаше убедена.

— Свиквай — каза той. — Виждал съм задниците на твърде много мравояди, за да се изразявам политически коректно. Не всички мъже от Средния изток взривяват самолети, но е адски тъпо да се търси европейски произход за всеки политик в името на политическата коректност.

— Според закона…

— Законът се създава от политиците — прекъсна я Джо. — По дяволите, знам, че не всички руснаци са част от мафията или свързани с корумпираното правителство, но вероятността някой Иван Честни да спечели големи пари в майка Русия е колкото и някой Хуан да направи големи пари в Мексико, без да си изцапа ръцете.

Тя искаше да възрази.

Това беше рефлекс, който реши да остави в миналото. Може и да не й харесваха думите на Фароу, но ако спореше с него, когато хората на Ектор се появяха въоръжени до зъби, тя щеше да отговаря за живота на сина си.

— По света има много места като Ла Джоя — продължи Фароу. — Аруба, Меделин, Бейрут, Москва… Бързи пари, мръсни пари, пари от наркотици, пари от продажба на оръжия, пари на терористи — всички си приличат. Въртят се около този наш свят като голяма лепкава топка, попадаща у привидно честни банкери, брокери и финансови съветници.

— Говориш така, сякаш няма честни пари.

— Зависи как дефинираш „честни“. Нещо като доказателството за произход при изкуството. Прекарай стоката през трима предишни собственици — и си отиваш у дома свободен. Ще се изненадаш колко често изкуството се използва като начин за прехвърляне на пари през границите и в сейфове или безименни сметки.

— Но има и свят, в който властва законът — каза Грейс яростно. — Знам. Живяла съм в него.

— Чистият връх на калния айсберг.

Тя поклати глава.

Фароу погледна отново към паметника от стомана и стъкло на финансовия успех и замълча.

— Тед не е започнал с намерението да свърши в сенчестия свят — каза той накрая. — Ставало е малко по малко.

Един блед нюанс на сивото. Услуга за приятел, после нови приятели и нови услуги. Това са хората, с които вечеряш, пиеш, с които отглеждаш децата си. Хора, които са ти близки.

На Грейс не й харесваше посоката на Фароу, но не знаеше как да го спре. Спокойните му думи срутваха света, в който тя живееше, и я принуждаваха да вижда неща, които не искаше да види, неща, които цял живот се бе борила и стремила да не стоят пред погледа й.

— Някои от тези приятели са мръсните нюанси на сивото, а техните приятели са още по-мръсни — продължи Фароу. — Колкото по-дълго си с тях, толкова по-мръсен ставаш и ти, докато един ден се събуждаш и откриваш, че си в леглото с някой като Ектор Ривас Осуна. После идва свободното ти падане в сенчестия свят и изобщо не знаеш как се е случило, нито какво ще последва при приземяването.

Грейс стисна зъби и си спомни своята съдебна зала, където законът бе жива, могъща сила, реална като въздуха, който дишаше. Обърна се да разкаже за своя свят и видя, че Фароу гледа зад нея, към нещо на улицата. Напрежението му бе почти физически осезаемо. Тя понечи да се обърне, за да види какво гледа, но той я спря.

— Не. Наблюдават ни.

Стомахът й се сви.

— Пак ли събърбънът? Как така?

— Един седан. Скрил се е в храстите до онзи блок надолу по улицата. Забелязах как пробляснаха очилата на шофьора. Опитваше да разчете номера на колата ни.

— Но кой е той?

— Добър въпрос. — Фароу се протегна и отвори жабката. — Имаш ли карта?

Грейс извади карта на окръг Сан Диего. Фароу я запрелиства, откри някаква страница и на лицето му се изписа объркано изражение.

— Готова ли си да откраднем асансьор? — попита той, без да я поглежда.

— Трябва да ми говориш на английски.

— Не, ти трябва да слушаш много внимателно това, което ти казвам. Единственият начин да откраднеш асансьор е по обяд, когато е най-голямата навалица в някоя сграда. Гледай, сякаш си се загубила.

— Това няма да е трудно — измърмори тя.

Той подпря картата на кормилото, включи мерцедеса на скорост и поглеждайки постоянно картата, бавно подкара джипа по улицата. Когато се изравни с алеята, в която се криеше седанът, зави по нея.

— Джо, какво… — започна Грейс смутена.

— Тихо, жено — прекъсна я Фароу.

— Не ми викай „жено“.

— Защо не? На мен постоянно ми викат „пич“. Или „мъжки“. Ти как предпочиташ да ти викат?

Преди тя да му отвърне подобаващо, вече се намираха редом със седана и Фароу отваряше прозореца си. Седанът беше голям „Форд Краун Роял“, в зеления цвят на държавните коли. Двама американци седяха отпред. Този, който четеше вестник, го изтърва на седалката. Мъжете изглеждаха изненадани, но бързо смениха израженията си.

— Хей, приятел, знаеш ли къде е Аполо Авеню? — извика Фароу. — Според тази карта е някъде тук, но изобщо не мога да го открия.

Шофьорът го изгледа студено.

— Самите ние не сме оттук.

— Ами тогава се отпуснете и питайте да ви упътят — каза Фароу и настъпи газта, така че джипът се стрелна покрай седана. — А друг път, като изтърваваш вестника си, гледай да скрива антената на радиостанцията ти. Приятен ден.

После бързо зави по съседната улица.

— Какво значеше всичко това? — попита Грейс.

— Немарливи ченгета. Мразя, когато добрите изглеждат толкова зле.

— Ченгета? — Тя се надигна, но се насили да не поглежда назад. — Онези двамата бяха ченгета?

— Да. Вероятно федерални. Костюмите им бяха по-скъпи от това, което могат да си позволят обикновените детективи от полицията. Може да са от Митническата полиция или от Службата за борба с наркотиците. Може дори да са от някакво звено, което включва и местни. Обзалагам се, че ако пообиколим още, ще намерим още няколко двойки, скрити из храстите. Сградата е прекалено голяма, за да я наблюдава само един екип.

— Какво правят тук?

Фароу погледна в огледалото за обратно виждане.

— Искаш показанията ми под клетва или предположенията ми?

— Това, което ще ме отведе по-близо до свободата на Лейн.

Фароу се усмихна леко.

— Учиш се. Предположението ми е, че те наблюдават фирмата на съпруга ти.

— Не може да го твърдиш със сигурност. В тази сграда има много хора! — Грейс затвори очи и си пое дълбоко дъх. — Извинявай. Навярно предположението ти е вярно.

— Добре — кимна той, — имаме мексикански ченгета в Мексико, които може би работят, а може и да не работят за престъпниците, а сега имаме и американски ченгета, които обикновено работят за добрите, но чието определение за „добри“ е доста тясно. А ето ни и нас двамата с теб.

— Е?

— Или твоят съпруг е най-популярният човек и в двете държави, или има по-големи проблеми, отколкото някой от нас двамата би искал да изпита.