Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (87)

Осемдесет и шеста глава

Тихуана

Понеделник, 12,23 ч.

Без да обръща внимание на болката, която раздираше ръката му всеки път, щом краката му се докосваха до земята, Фароу тичаше по дългия тунел. Не се впечатляваше от кървавата диря, която оставаше от срязания му ляв прасец и дясната ръка. Човек можеше да изгуби доста кръв и все още да действа нормално, когато иска това достатъчно силно.

Фароу го искаше.

По тавана бе опъната една-единствена жица, на която имаше по една гола крушка на всеки сто метра. Осветлението беше примитивно, но стените бяха професионално укрепени с дървени подпори. Там, където миньорите бяха попадали на ронеща се почва, стените бяха облечени с листове шперплат. Подът бе неравен, с издадени камъни и буци пръст.

Фароу чуваше единствено собственото си дишане — дълбоко, по-тежко, отколкото искаше, но по-нормално, отколкото имаше право да очаква. Губеше твърде много кръв.

На всеки сто метра минаваше покрай сервизни помещения — тесни ниши, достатъчно високи човек да застане прав вътре, за да поправи вентилационните шахти, които вкарваха въздух в тунела. Приближи се до последната такава ниша, когато чу Ектор Ривас да псува, слизайки по металната стълба.

Фароу се скри в миниатюрната ниша, насили се да диша леко и наведе глава напред, за да надникне към последните сто метра от тунела.

„Ектор.

Лейн!“

За момент коленете му омекнаха от изтощение.

Устата на Лейн беше запушена с кърпа и ръцете му бяха стегнати в белезници пред тялото и заключени за металната стълба.

„Толкова близо.

Но твърде далече за стрелба с пистолет.“

Особено ако стреляше с ранена ръка, замаяна глава и непознато оръжие. Изненадата беше единствената му надежда. Ако се промъкнеше достатъчно близо, можеше да прати куршум в главата на Ектор.

Изстрел в главата беше единственият сигурен начин да спаси Лейн.

А Фароу искаше да е сигурен, защото трябваше да реши нещата с един изстрел. За да се гарантира точност, трябваше да се намира на не повече от десет метра от Ектор.

Така че изчака, дишайки повърхностно, въпреки болката в гърдите. Потта му стана студена, но горещата кръв продължаваше да се стича по ръката и прасеца му.