Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (31)

Тридесета глава

Тихуана

Неделя вечер

Грейс лежеше отпусната на гърдите на Фароу и се вслушваше в тихото тиктакане на старомодния часовник върху нощното шкафче. Силен вятър издуваше тежките завеси. Звуците на неуморния океан надвикваха неспирните клаксони на колите, които си търсеха място, макар да нямаше такова.

Също като нея, която търсеше време, макар да нямаше такова.

— Помниш ли как само се погледнахме веднъж и просто се хвърлихме в леглото? — попита Грейс тихо.

— Помня даже мириса на кибрита, с който запали цигара след това.

— Беше джойнт^[1]. Беше ми писнало да съм примерно момиче.

— Да, и аз помня това. — Фароу се усмихна. — Трябваше да те арестувам, както си лежеше гола до мен. Може би щяхме да имаме по-голям шанс да останем заедно, ако и двамата бяхме осъдени.

Грейс се засмя, за да не заплаче. Копнееше да може да върне времето назад.

— Един първи танц, един последен танц — каза тя замислено. — Сигурно повечето хора не получават повече.

Той искаше да я попита какво означава това, но замълча. Не беше сигурен дали иска да знае.

Грейс се измъкна от подслона на ръката му, обгръщаща раменете й. После седна и го погледна, за да запомни мига и мъжа, вкуса му на устните си и уханието му, което се бе пропило в кожата й.

Светлините на града осветяваха леко стаята и Фароу се наслади на гъвкавото тяло на Грейс. Протегна ръка и плъзна пръст по ключицата й, после по извивката на гърдите. Докосването му не бе настоятелно. Просто се наслаждаваше на усещането от топлината и тежестта в дланта му, от разликата между мъжкото и женското.

— Какво стана, след като те арестуваха? — попита тихо тя.

Той се надигна на лакът, хвана един паднал кичур от косата й, бутна го настрани, за да вижда очите й, изражението й.

Тъмни очи, непроницаеми, канещи се да произнесат думите, които толкова много се страхуваше да му каже.

— Беше много отдавна — отвърна той. — Наистина ли искаш да го изживееш отново?

— Дали искам? Не. Но трябва да го изживея. Не можем да разберем как сме стигнали дотук, ако не разберем къде сме били преди шестнайсет години. Аз бях момиче с висок коефициент на интелигентност и желание да се махна от мизерията, благодарение на което завършвах с отличие всяко училище, в което попадах. Издържах изпита за адвокат, когато другите двайсет и една годишни младежи обмисляха по колко различни начини могат да се напият, надрусат, изчукат.

— Много от тях още са заети със същото.

— Е, един ден се огледах и реших, че искам да бъда като тях. Затова казах на гаджето си, че имам нужда от повече пространство. Не кой знае колко. Само една седмица. Не исках да се озова в един брак така скоростно, както бях препускала през детството си.

— Още нещо общо помежду ни — усмихна се Фароу. — Необикновено детство. Моят баща бе достатъчно стар да ми бъде дядо. Не че беше немощен или нещо такова. Точно обратното. Просто беше малко… луд. Може би беше изпушил твърде много трева.

Фароу прокара пръст по сенчестата усмивка на Грейс.

— Разкажи ми още — подкани го тя. — Никога не си ми разказвал за себе си.

— Нито пък ти.

— Май първия път не си губехме времето в приказки.

Той се усмихна и целуна ръката, която галеше бузата му.

— Бяхме прекалено млади и разгорещени, за да говорим.

— Сега сме по-стари. Разкажи ми.

— Когато другите момчета играеха бейзбол, баща ми ме водеше в пустинята и ме учеше да се ориентирам, да стрелям, да се катеря, да лагерувам — в сезони на дъжд и слънце, пясък и градушка, сред бандити и нелегални мексикански емигранти. Учеше ме никога да не се доверявам на никого, освен на себе си.

— Защо е бил такъв самотник?

— Когато бил млад, пласирал наркотици. Може би е продължавал и когато аз бях дете, не съм го питал, но мисля, че беше спрял. Мразеше това, в което се беше превърнала марихуаната, промяната от невинно забавление в мръсен многомилионен бизнес. Той си я отглеждаше сам, пушеше я и гледаше как се редуват сезоните.

— А майка ти?

— Напуснала го малко след раждането. Изоставила и мен, в интерес на истината. Аз не я помня. Никоя от жените след нея не се задържа дълго. Бяхме си само татко и аз.

— Затова си предположил, че съм те предала — каза Грейс. — Жените са те разочаровали през целия ти живот.

Фароу сви рамене.

— Не съм единственото дете, изоставено от майка си. Случват се такива неща. Човек оцелява, учи се, продължава с живота си.

— А след като те затвориха? Какво се случи тогава?

Той свали крака от леглото и седна, после се обърна с лице към нея.

— Прекарах една нощ в ареста. От Министерството на правосъдието искаха да направят демонстрация с мен, за да служи за назидание на останалите, да покажат колко са строги към тези, които нарушават правата на цивилните граждани. На следващия ден един съдия ме освободи под гаранция, която сам платих. Когато се върнах в апартамента, теб те нямаше.

— Ти не искаше да ме виждаш. Изрази се съвсем ясно, когато ме ругаеше на испански с изрази, които не бях чувала, откакто напуснах Санта Ана.

Фароу опита да се усмихне, но споменът беше прекалено болезнен.

— Ти не желаеше да бъдеш с мен. Преди да ме арестуват, и аз вярвах в Агенцията за борба с наркотиците така, както ти — в закона. Пълна, безусловна вяра. Службата беше моето семейство, което никога не бях имал. След като ме арестуваха…

— … си се почувствал предаден, разтърсен и бесен, както се почувствах аз, когато осъзнах, че законът, който обичах толкова много, не може да спаси сина ми, когото обичам повече от всичко останало.

— Да — хладно се усмихна Фароу. — Сигурно съм бил прекалено наивен за възрастта си.

— Вярата не е лошо нещо.

Той сви рамене.

Вятърът въздъхна шумно в стаята, разнесе мириса на минало и настояще, на океан и на изгорели автомобилни газове.

— Какво направи след ареста? Предложиха ли ти сделка?

— Нима някога пропускат.

— Шест месеца в затвора не е никаква сделка. Виждала съм пласьори на наркотици и изнасилвачи да се отървават с по-малко.

— О, прокурорът предложи по-малко от шест месеца.

— Какво стана?

— Един месец по-късно казах на прокурора да си вземе сделката и да си я завре където реши. Признах се за виновен по едно обвинение, защото това беше най-бързият начин да оставя тази каша зад гърба си.

Тя чакаше, почти спряла да диша.

— Излежах шест месеца във федерален затвор с облекчен режим — продължи Фароу спокойно. — После излязох през портала и повече не погледнах назад. Зад мен нямаше нищо, което да искам. — Той докосна бузата й. — Поне така си казах. Постъпих в „Сейнт Килда Кънсалтинг“ и обиколих всяко сенчесто кътче на света.

— Може би е трябвало да погледнеш назад. Никога ли не ти хрумна?

Фароу стана и отиде до прозореца. Грейс видя силуета му на фона на нощното небе и долови в позата му ехо от отминали гняв и гордост.

— Ти обърна ли поглед назад? — попита той тихо.

Мълчание. Дълга, накъсана въздишка.

— Не — отвърна тя. — Ти ме накара да загубя всякакъв контрол, да се чувствам дива, отчаяно да желая неща, които едно добро момиче дори не си представя.

— Можеше и го направи. Аз не бях сам в леглото.

— Точно това ме изплаши истински. Когато те видях с белезници, реалността ме връхлетя.

— Коя реалност?

— Бях млада жена, чиято удивителна кариера беше резултат от години борба, стремежи и саможертви — мои собствени, на мъртвите ми роднини, на мъртвата ми баба. Животът на всички тези хора бе посветен на едно-единствено нещо: да ми осигурят необходимото, за да мога аз да изплувам извън света на мизерията и престъпленията. — Ръцете й бяха вкопчени една в друга, а една сълза остави блестяща следа по бузата й.

— Продължавай.

— Нямаше къде да отида, освен там, където отидох. Трябваше ли да обърна гръб на саможертвите на три поколения, защото съм срещнала един престъпник, с когото съм правила най-добрия секс през живота си?

— Точно това ме обърка най-много.

— Кое?

— Ти не трябваше да бъдеш в леглото ми, а беше там. Ако работеше за противниците ми, щеше да има логично обяснение.

— Само според теб — настоя тя. — За мен нямаше никакво логично обяснение. Когато те влачеха навън, ти погледна в обектива на камерата с такава ярост, че операторът едва не падна. Дори и с оковани на гърба ръце, ти го изплаши. Изплаши и мен. Аз побягнах и не погледнах назад. Освен…

— Освен?

— Каза, че съм те преследвала като призрак.

— Наистина беше така.

— И с мен беше същото. Нощем те сънувах, будех се изоставена и плачех. Ако Тед беше до мен, казвах, че съм сънувала някой от старите кошмари, останали от деня, когато се прибрах вкъщи и намерих семейството си избито. Беше само наполовина вярно.

— Само наполовина?

— Може би дори по-малко — прошепна тя. — Но ти ме мразеше. Както не можех да си върна семейството, не можех да имам и теб. Любовта бе игра, която не исках да играя повече. Не можех. Нямаше да оцелея.

Фароу улови втората сълза, преди да стигне до скулата й.

— Върнах се при Тед, казах му, че не ми трябва повече пространство. След една седмица той насила ме завлече в гражданското, още една седмица по-късно цикълът ми не дойде.

Фароу опита да диша, опита да каже нещо, но в гърлото му имаше буца, която не помръдваше.

— Понеже от противозачатъчните повръщах — каза Грейс спокойно, — а Тед не внимаваше особено с презервативите, предположих, че е по-вероятно той да е бащата, а не ти. А щом реших да задържа Лейн, вече нямаше значение. Погледнах само веднъж набръчканото му личице и миниатюрните юмручета и се влюбих завинаги.

Фароу успяваше единствено да диша. И да слуша.

— Не мисля, че някога съм те виждала да останеш без думи — отбеляза тя.

Той усети как сърцето му се блъска в гърдите. Кръвта бучеше в ушите му. Започна отново да диша.

— Довърши историята.

— Ти направи изчисленията.

Той я гледаше със зелените си очи, които изглеждаха тъмни и подивели.

Грейс дръпна чаршафа върху гърдите си, внезапно осъзнала голотата и уязвимостта си.

— Вечният мъжки проблем — откъде да знам, че кучката казва истината?

Въпреки че той не помръдна и не проговори, пулсът му беше бесен, а изражението — затворено, непроницаемо, мрачно.

— Година по-късно исках да имаме още деца — каза Грейс. — Тед не искаше, но пък определено предпочиташе секса без презерватив. Лейн стана на пет, а още нямаше брат или сестра. Натяквах толкова дълго на Тед, че той се съгласи да отидем на лекар, за да ми затвори устата. Откри, че спермата му е почти на границата на безплодността. Бяхме много, много големи късметлии, че бяхме заченали дори и едно дете. Това откритие явно накара Тед да започне да се съмнява, защото след няколко месеца тайно от мен си взел намазка от устата, както и от устата на Лейн и ги изпратил в една ДНК лаборатория за изследване.

Тя се взря във Фароу с пълни със сълзи очи.

— Кажи го. — Гласът на Фароу беше мрачен, цялото му тяло вибрираше от потиснатите емоции.

— Лейн, красивото сладко момче, което наричаше Тед „татко“ и което вървеше по петите му при всяка възможност, Лейн, невинното дете, което обожаваше баща си, въпреки че Тед дори не си правеше труда да го забележи… — Гласът й секна.

Пое си дълбоко дъх и стана от леглото, като уви чаршафа плътно около тялото си. Отиде до вратата на банята, отвори я и светна лампите. В бялата светлина Фароу видя, че лицето й е обляно в сълзи. Тя се обърна и погледна мъжа, който сякаш хвърляше сенки дори в мрака.

— Кажи го!

— Лейн е твой син.