Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (76)

Седемдесет и пета глава

Сан Исидоро

Понеделник, 11:20 ч.

Грейс последва Фароу през вятъра и парещия прахоляк и застана точно зад него на брега. Далечни гръмове се смесваха с безпощадно брулещата буря. Пръски сол и надвисналите дъждовни облаци спираха светлината и превръщаха сутринта във вечерен сумрак. Нямаше хоризонт, само смесица от небе, море и буря.

— Аз част ли съм от пейзажа? — попита тя, като надвика вятъра.

Без да извръща глава от морето, Фароу протегна ръка.

— Мисля си за Лейн.

Тя сплете пръсти в неговите.

— Мисля си за времето, което не съм имал с него. — Фароу стисна ръката й. — За момента, когато е проходил, за първите думи, които е казал. Чудя се дали е бил като едно момченце, което видях веднъж в Перу… то посочи морската пяна и каза: „Водата се смее“, а после се разсмя на смешката си. Радостен. Невинен. Открит. Неща, които Лейн е трябвало да загуби, за да оцелее.

Грейс не каза нищо. Само стискаше ръката на Фароу.

— Мисля и за всички други моменти, в които ме е нямало — продължи Фароу. — Първия път, когато се е сбил, за да защити някой по-малък. Първия път, когато е стиснал зъби и не се е разплакал, защото е осъзнал, че с плач няма да оправи нищо. Първия път, когато думите не са му били достатъчни. Първия път, когато е погледнал момиче и се е почувствал, сякаш му е тясно в собствената му кожа.

Грейс си внуши, че лицето й е мокро от пръските от вълните.

— Сега Лейн е на възрастта, на която в твърде много страни по света момчетата стават войници — каза Фароу. — Само е по-невинен. Или е бил по-невинен до преди четирийсет и осем часа.

Тя вдигна ръката му и опря бузата си в нея.

— Свикнал съм с насилието, със смъртта — говореше Фароу. — Не съм безразличен към тях. Просто не ме изненадват. Мога да приема, че няма да видя следващия изгрев, но не и че Лейн може да не го види. Не и Лейн. А мога да сторя толкова малко, за да го предотвратя. Толкова малко, по дяволите! Така че трябва да се доверя на алчността и насилието, защото те са надеждни оръжия, а невинността не е. — Фароу стисна пръстите й и после ги пусна. — Така да бъде.

— Ще ми простиш ли? — попита Грейс, втренчена невиждащо в бурята, която се задаваше.

Фароу погали бузите й с опакото на пръстите си, изтри сълзите й, разплете разрошената й от вятъра коса.

— Мисля, че и двамата сме еднакво виновни — отговори той. — Да, прощавам ти, че си знаела, че аз не съм това, от което си имала нужда през всички тези години. Ти простила ли си ми?

— Да.

За момент пръстите му се стегнаха.

— Сега остава аз самият да си простя.

Грейс издаде звук, който приличаше на смях, но не беше.

— Същото се отнася и за мен.

Ръката му се дръпна от косата й и се спусна към колана му, където беше закачен сателитният телефон. Започна да набира някакъв номер, после спря.

— Иди да поговориш със Стийл, amada. Ще се забавя само две-три минути.

— Свързано ли е с Лейн?

— Да.

Тя не си тръгна.

Той не я отпрати отново.