Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (18)

Седемнадесета глава

Училището „Ол Сейнтс“

Неделя, 11:30 ч.

Карлос Калдерон почука на вратата на Лейн и влезе, без да изчака покана. Двамата пазачи, които наблюдаваха Лейн, не се помръднаха от удобните си пози на сянка до входа. Нищо не помръдна, освен черните им очи и потта, стичаща се по бузите им.

Лейн се беше изтегнал полуоблечен на леглото си и гледаше мухите, които кръжаха под тавана.

Калдерон отиде в кухнята, видя празната кутия от портокалов сок и я замени с новата, която беше донесъл. В хладилника до сока имаше чиния с изстинали наденички и боб. Явно момчето не беше гладно.

Калдерон се върна в стаята и грубо издърпа Лейн да седне.

— Баща ти обаждал ли се е?

— А?

Калдерон го плесна леко по бузата.

— Баща ти. Обаждал ли ти се е?

Лейн примигна. Погледът му почти се фокусира.

— Нямам телефон.

— В канцеларията има телефон. Обаждал ли се е?

Главата на момчето клюмна и очите му се затвориха. Рязка плесница го накара отново да се събуди.

— Не знам — отвърна Лейн. — Не… ми приказвай… глупости.

Калдерон разтърси Лейн силно. После зарови пръсти в косата му и я изви, приближавайки лицето на момчето до своето.

— Слушай ме, глупако — каза Калдерон. — Аз не съм търпелив като Ектор. Ако чуеш нещо от някого за баща си, веднага ми кажи или ще ти прережа гърлото и ще изпратя главата ти на майка ти. Племенниците на Ектор ще получат останалото от теб. Разбра ли?

Замаяният мозък на Лейн разбра само, че Калдерон много иска някакви новини от Тед Франклин. Останалото беше някакъв кошмар с криви огледала, остра болка, забравена в мига, в който я усещаше, и кънтящи звуци без смисъл.

— Разбирам.

Мъжът блъсна Лейн толкова силно, че главата на момчето се удари в стената. Лейн изстена и отново се строполи върху леглото. Калдерон излезе от бунгалото.

Пазачите още стояха отвън и се потяха.

Калдерон също.