Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (39)

Тридесет и осма глава

Тихуана

Неделя, 22:48 ч.

Фароу последва Ектор през една врата към къс, тухлен коридор. Виеща се метална стълба водеше към по-долното ниво на къщата.

Ектор, не толкова ядосан, но все по-дрогиран, превключи на испански:

— Това е чудесна къща. Много скъпа, много солидна. Принадлежи на един богат съдия тук, в Тихуана, но той реши да ми я даде назаем за няколко месеца.

Развеселената му усмивка подсказа на Фароу, че съдията не е имал избор.

— Ще иска да си я върне някой ден, но не му стиска да го каже направо — обясни Ектор и се разсмя. — Не е като желязната съдийка горе. Това се казва силна жена.

Фароу се надяваше Ектор да продължава да намира Грейс за забавна… но не прекалено. Отношението му към жените зависеше от това в какво настроение е.

В основата на виещата се стълба имаше тежка метална врата. Пред нея пазеше мъж с пушка и безизразно лице. Ектор мина покрай него, без да го погледне.

Фароу го последва и откри, че просторната изба е превърната в стая за мъчения. Красиви дървени рафтове за вино бяха закрепени на стените с тежки носачи от ковано желязо. Голяма гола крушка се спускаше от тавана. Силната светлина падаше върху отпуснатото тяло на човек, който висеше окован на вериги, закачени над рафтовете за вино. Беше облечен с бяла риза, почервеняла от собствената му кръв.

Фароу веднага го позна — мъжа, който беше поставил бомбата в Енсенада. Единият от пазачите носеше масивния му златен часовник с диаманти.

Ектор сграбчи част от изпотената черна коса на мъжа и рязко дръпна главата му назад.

Лицето на мъжа беше подуто като балон. Под и около очите имаше кръвоизливи и синини. Челюстта му висеше в странно положение. Беше счупена.

Ектор завъртя кичура коса, който стискаше, и мъжът направи измъчена гримаса от болка. Показаха се разкървавените му счупени зъби.

— Готов ли си да говориш? — попита Ектор тихо.

Космите на тила на Фароу настръхнаха. Предпочиташе Ектор да крещи.

Окованият мъж издаде неясен звук. Иззад подутите клепачи очите му блестяха сухо като на гърмяща змия. Езикът му се движеше зад разбитите зъби. Опита да се изплюе в лицето на Ектор.

Устата му беше прекалено пресъхнала.

Ектор го потупа по насинената буза и каза нежно:

— Стига, стига, почти свърши. Просто ни кажи кой ти плати и веднага ще те отървем от болките.

Фароу усети смразяващото чувство за опасност и горещия прилив на адреналин във вените си. Запита се дали би могъл да се добере до някое от автоматичните оръжия, преди да го пипнат.

Ектор беше побъркан.

— Е, какво мислиш? — обърна се Ектор към Фароу. — Това ли е мъжът, който опита да убие мен и семейството ми?

Лицето на Фароу беше безизразно като маска. Той внимателно огледа мъжа и накрая поклати глава.

— Съмнявам се и майка му да може да го познае.

Ектор се засмя и кимна. После направи знак към сенките.

Един от чакащите там мъже пристъпи в конуса от светлина. Имаше широк гръден кош и безизразните очи на тореадор, изправен срещу бика. Явно не бе толкова глупав, колкото изглеждаше — носеше гумени ръкавици, които да го предпазят от кръвта на жертвата.

Мъчителят държеше по един оголен електрически кабел във всяка ръка. Погледна Фароу, после окования мъж и събра двата медни проводника. Прехвръкнаха сини искри и се посипаха върху ръцете му. Той се усмихна, размаха двете жици пред лицето на мъжа и пак ги събра заедно.

— Ще искаш ли малко от това? — попита той, любезен като сервитьор, представящ количката с десертите.

— Този човек, Томас, той наистина си харесва работата — каза Ектор и потупа мъчителя по рамото. — Моят Торкемада^[1].

Фароу погледна в очите на мъчителя и разбра, че Ектор не говори празни приказки. Беше самата истина.

— Този не ни е верен от доста време. — Ектор посочи затворника. — Работи за банда фермери, които отглеждат марихуана в планините между Сиера де ла Лагуна и океана. Използват моята ивица, но не си плащат. Мисля да го обеся на някой надлез по магистралата за Енсенада, за да го видят приятелчетата му, като отиват на работа утре сутрин.

Фароу чакаше. Не беше сигурен дали Ектор цели нещо, или просто се разтоварва с вида на кръв и смърт.

— Да доведа ли Томас горе, за да го запозная със съдийката? — усмихна се Ектор. — Да й кажа ли, че нейният син ще бъде моят подарък за Томас?

Само дългите години, прекарани в работа под прикритие, помогнаха на Фароу да не стисне Ектор за гърлото. А изключителната му самодисциплина запази гласа му спокоен:

— Както сам изтъкна, съдийката си има своята собствена власт. Ако Лейн пострада, ще настъпи международна криза. Това няма да е добре за бизнеса.

— Ха! Да не мислиш, че това ще спаси момчето? Имам достатъчно очи, които четат дипломатическите телеграми между американците и Мексико. Имам достатъчно уши, които подслушват разговорите в посолството, за да реагират при първия знак за намеса.

Фароу се съгласи със спокойствие, което далеч не изпитваше:

— Така е.

— Момчето ще живее дотогава, докато ние двамата с Томас решим. А след като свършим с него, някой ще информира американските власти, че момчето е било пропаднал наркоман, избягало е от училището и за съжаление е пропаднало в неизвестност като толкова много други младежи.

Фароу не се съмняваше ни най-малко в думите му. А ако Лейн пострадаше, Фароу щеше да открие Ектор и да го екзекутира на място.

— Това, което каза, е вярно — кимна Фароу, — но така няма да получиш Тед Франклин на златна тепсия с пачка банкноти в устата.

— Да. — Ектор смачка цигарата си с пета. — Затова вие двамата сте още живи.