Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (10)

Девета глава

Манхатън

Неделя, 2:15 ч.

— Тайното извеждане на Лейн от Мексико е най-опасният вариант от всички възможности, с които разполагате — каза Стийл безизразно.

— Кой е най-безопасният? — попита Грейс.

— Да намерите Тед и той да върне парите. — Стийл не обърна внимание на телефона, който звънеше на бюрото му. — Разкажете ми за Ектор Ривас Осуна и Карлос Калдерон.

— И двамата са богати и известни, но поради различни причини. Подозирам, че знаете и за двамата повече от мен.

— Моите файлове няма да ми кажат нищо ново. А вие можете, съдия Силва.

Организирайки фактите в главата си, Грейс се взря в лицето на Стийл.

— Карлос Калдерон е един от най-изтъкнатите хора в Тихуана и въобще в Северозападно Мексико. Той е най-големият син на известен мексикански политик, бивш министър на вътрешните работи. Баща му, Хугоберто Калдерон, е бил член на управляващата партия, човек, който качва и сваля от власт, много богат и много влиятелен. Предал е всичко това на Калдерон.

Стийл кимна.

— Наследствена власт. Така ли Тед се е запознал с Карлос? Общи финансови интереси?

Грейс погледна късите си нокти.

— Карлос и Тед са приятели и партньори в бизнеса от много години. Карлос притежава банка, както и други фирми. Съпругът ми притежава и ръководи инвестиционен фонд, който работи с холдинги по целия свят. Интересите им до голяма степен съвпадат.

— Според вашето описание Карлос и Тед са нещо като огледални образи един на друг от двете страни на границата. И двамата са богати. И двамата имат солидни връзки сред политиците. И двамата Ви познават отдавна.

Грейс мълчаливо отбеляза факта — Стийл знаеше, че тя и Калдерон са били съученици.

— Той имаше по-лоши оценки от мен.

Стийл се усмихна.

— Както и всички останали ученици от училището. Меко казано, вие сте се отличили извънредно много в едно твърде взискателно частно училище. Калдерон още ли живее в Щатите?

— Не, но поне две от сестрите му живеят тук. Също и майка му, доколкото знам.

— Сега да поговорим за Ектор Ривас Осуна — предложи Стийл. — Откога го познавате?

— Щом знаете в коя гимназия съм получила средното си образование, би трябвало да знаете и че днес го срещнах за пръв път. Извинете, вчера, по вашето време. В Манхатън вече минава полунощ. — Тя погледна часовника на стената. — Не следя толкова отблизо глобалното време като вас.

— Глобализмът е сърцевината на „Сейнт Килда Кънсалтинг“. Какво знаете за Ектор?

— Почти изтънчен за гангстер, грозен, безцеремонен, интелигентен, облича се добре, макар и в собствения си каубойски стил. Има онази груба харизматичност, която притежават престъпните босове. Подозирам, че я е имал и преди да навлезе в престъпния свят. Тройна доза тестостерон. От тоя род. Не уважава никакви закони, освен своите собствени. Има ужасяваща проницателност за уникалните слабости на всеки човек. В моя случай — синът ми.

— Какво знаете за бизнеса на Ектор?

— Пуснете името му в „Гугъл“ и вижте какво ще намерите — каза Грейс подразнено.

— Интересувам се какво знаете Вие.

Тя сви рамене. Мразеше всяка секунда от този разговор, всяка дума, която я приближаваше до копторите, където родителите й, техните родители и самата тя бяха прекарали живота си, опитвайки се да изпълзят на чисто.

Копторът, хванал в капан Лейн.

„Два дни.“

А единият вече бе минал наполовина.

— За клана „Ривас“ отдавна се говори, че контролира контрабандата в Тихуана. — Гласът на Грейс беше напрегнат, също като раменете й. — Обвинението никога не е излязло извън границата на предположенията, било в Мексико или Щатите.

— Слуховете, сенките, примигващи по стените на пещерата — каза Стийл. — Вие не им обръщате внимание. Защото никога не са получили доказателство в съда ли?

— Това, в което вярвам лично, и това, в което вярвам, облечена в съдийската тога, са две различни неща. Вече чухте личното ми мнение за Ектор.

„Престъпник.“

— Кажете ми какво мислите за връзката между Калдерон и Ектор. Какво знаете и какво подозирате?

— Каква връзка? Няма такава. Калдерон е бизнесмен и… — Тя млъкна рязко.

За момент се загледа зад гърба на Стийл, към стъклените стени. Далече на север, между осветените небостъргачи, се виждаше празнината, останала на мястото на двете кули на Световния търговски център. Тяхното отсъствие бе паметник на това как светът може да се промени за секунди.

Нейният свят със сигурност се бе променил.

— Извинете — каза тя накрая. — Това беше стар рефлекс, много дълбоко вкоренен. Ако отричаш чудовището в килера, то не съществува, нали?

Стийл изчака с търпението на бивш дипломат.

— Всички са единодушни по отношение на „Сейнт Килда Кънсалтинг“ за едно — тайните си остават тайни.

Стийл кимна.

Устните й се извиха надолу.

— Съмнявам се бившият ми клиент да е в състояние да възрази, ако кажа нещо. Преди десет години, преди да бъда назначена за федерален съдия, Тед ме убеди да свърша малко юридическа работа за Карлос Калдерон.

„Дължиш ми това, Грейси. Ако не бях аз, нямаше да те предложат за Федералния съд. Аз отглеждам копелето ти. Щом не искаш Лейн да знае, ще слезеш от коня си и за разнообразие ще свършиш нещо за мен.“

— Карлос искаше да съди двама журналисти от Сан Диего, които бяха писали, че има връзки между неговата бизнес империя и наркотрафикантите като картела Ривас Осуна — каза тя тихо.

— Хора като Калдерон често се боят от свободната преса повече, отколкото от полицията.

Усмивката на Грейс беше по-скоро гримаса.

— Докато разследвах този въпрос, стана ясно, че единствената основа за твърденията на журналистите е докладът на правителствена разузнавателна агенция, който изобщо не бе оповестен публично. В стремежа си да докажа, че източникът на материала не е бил проверен и не дава никакви доказателства, моята юридическа фирма поиска да се запознае с доклада. Твърдяхме, че цялата история е нечестен опит да се дискредитира известен мексикански бизнесмен въз основа на инсинуации. Един вид проява на расизъм. Това беше картата, която разиграхме.

— Не сте били първите. Няма да сте и последните.

— Това не прави историята по-лесна за преглъщане сега.

Отричането на чудовището в килера бе детска игра, игра, която тя бе играла прекалено дълго. Но все пак това бе първият й и най-дълбок рефлекс. Досега беше работил.

— Продължете — подкани я Стийл.

— Правителството твърдеше, че проучването на Калдерон е било просто първоначално разузнаване на ситуацията — каза тя уморено. — Спореха, че ако предадат доклада, ще разкрият имената на десетки информатори. Като адвокат на защитата оборих тази идея. Ние победихме. Получихме доклада. Калдерон каза, че е реабилитиран, и нямаше смисъл да продължаваме с процеса.

— А информаторите са загинали — добави Стийл, гледайки я внимателно.

Грейс затвори очи. Винаги се беше страхувала, че това може да се случи. Сега вече знаеше.

Преглътна горчилката, която се надигаше в гърлото й, преглътна още веднъж.

— Когато видях Карлос да стои редом с един известен наркотрафикант, който заплашва да отнеме живота на сина ми — каза тя дрезгаво, — разбрах, че са ме направили на глупачка. Чудовището открай време си беше стояло в килера, а това, че аз отричах и залоствах вратата, нямаше да му попречи да излезе навън.

За момент Стийл замълча. После погледна към краката си, безжизнени и тънки като вейки.

— Ако трябва да бъдем справедливи — отвърна той, — вие не сте единственият човек тук, заблуден по този начин от някой като Карлос Калдерон.

Тя стисна дланите си една в друга.

— Прекарах част от живота си, изпълзявайки от места, където се ширят престъпници, а полицията не смее да стъпи. Няма да бъда завлечена обратно там. Няма да им позволя да ми вземат сина. Престъплението си е престъпление, а справедливостта си е справедливост и обикновените хора не трябва да живеят в страх. Затова посветих живота си на закона.

Мълчанието се проточи и Стийл само въздъхна.

— Аз мислех, че дипломатическият имунитет ще отблъсне малокалибрения патрон, който довереният ми преводач изстреля в гръбнака ми. Грешката си беше моя. И аз си я плащам.

Напрежението вибрираше в тялото на Грейс.

— Тед е моя грешка. А сега плаща синът ми.

— Това е истинската причина да сте тук, нали? За да поправите злото, което причиняват на Лейн. Не ви интересува дали съпругът ви е престъпник, който работи с престъпници, или честен бизнесмен, който е допуснал грешка.

— За мен е важен само Лейн. Ако трябва да се сдружа със сатаната… — Грейс отново млъкна. — Извинете, не исках да намеквам, че Джо Фароу е дявол. „Дори и да е такъв.“

Телефонът отново зазвъня. После още един. Стийл не им обърна внимание.

— Вашето отношение е горе-долу същото като на спазващите закона граждани. Затова служителите на „Сейнт Килда“ не носят униформи и не говорят с репортери. Това е една от причините професионалните антитерористи да крият самоличността си с черни скиорски маски. Те не се срамуват от професията си, но всъщност са мишени и им е омръзнало да обясняват на хората, живеещи в черно-белия свят, че реалността има хиляди нюанси на сиво, че заради някои неща все пак си струва да убиеш или да умреш.

— Аз…

Стийл продължи:

— Служителите на „Сейнт Килда“ работят сред нюансите на сивото. Всички те. Светът на сенките. На всички места, където добрите граждани не искат да отидат, за които не искат да знаят, за които не искат дори да помислят.

— Знам.

— Но знаете ли, че когато нещата се объркат — което става твърде често — гражданите, политиците, журналистите, се надпреварват да обвиняват пратеника. Господин Фароу вече е изпитал последствията от точно едно такова упражнение по гражданско благочестие.

Тя кимна посърнала.

— Запознах се с Джо преди около шестнайсет години, точно преди да го арестуват и пратят във федерален затвор.

„По-точно няколко дни преди това. Имах достатъчно време да се влюбя и да видя как той се обръща срещу мен, как крещи и ме обвинява и ругае на испански, докато аз се крия от телевизионните камери и репортерите в едно сенчесто антре.“

Проблясването на стоманените белезници и металните полицейски значки беше нещо, което тя никога нямаше да забрави.

Също и дивата омраза върху лицето на Фароу.

Грейс беше направила това, което той искаше — беше избягала и продължаваше да бяга, без да обръща поглед назад, без да се връща в живота му.

Досега.

Тя безцеремонно натъпка спомените обратно и ги заключи в най-дълбокия килер на паметта си. Бяха минали шестнайсет години. Сега се нуждаеше от Фароу. Ако той още я мразеше, тя трябваше да приеме гнева му и да го изтърпи. Единствено Лейн имаше значение.

Стийл изчака, докато Грейс гледаше нещо, което само тя можеше да види. Той трябваше да разбере в какво състояние се намира тя. Нямаше да научи нищо полезно, ако устата му е отворена.

— Не загубих следите на Джо благодарение на едно досие на ЦРУ за „Сейнт Килда Кънсалтинг“ — обясни Грейс. — Когато Джо е излязъл от затвора, е започнал работа при Вас. Оттогава е изпълнявал задачи в Южна Европа, Азия, Иран и най-често Южна Америка. Някои от тези операции бяха определени като „морално двусмислени“.

— Това притеснява ли Ви?

— Вчера — да. Днес не ми пука. Днес само синът ми е от значение. Джо Фароу е единственият човек, на когото ще поверя живота на сина си.

— Съжалявам да чуя това.

— Защо? — попита тя изненадана. — Нямате ли му доверие?

— Имам му доверие повече, отколкото можете да си представите.

— Тогава какъв е проблемът?

— Преди една седмица Джо Фароу беше точно това, което казвате — най-добрият оперативен агент на „Сейнт Килда“, особено при операции за освобождаване на заложници в Латинска Америка.

— А сега?

— Пенсионира се.

— Опитайте нещо друго. Знам, че е прекалено млад за пенсия.

Стийл се усмихна тъжно.

— Там, където Джоузеф е прекарал голяма част от живота си, времето не се измерва по същия начин като възрастта. Последната му задача бе особено трудна. Освен другите неприятни неща, които се случиха, той бе принуден да убие един свой добър приятел, който се опита да го ликвидира.

Грейс издаде тих звук.

— Въпреки пролятата кръв — продължи Стийл, — самата операция беше успешна. По договор четирийсет процента от върнатите пари останаха за „Сейнт Килда“. Джо взе неговите пет процента, каза ми да вървя по дяволите и си тръгна. Оттогава не съм го чувал. Доколкото го познавам, може да се намира на всяко място по света.

— Доколкото познавам „Сейнт Килда Кънсалтинг“ — отбеляза Грейс, — се обзалагам, че знаете точно къде се намира Джо.

— Какъв е смисълът? — попита Стийл. — Парите никога не са представлявали движеща сила за него. Идеализмът, заради който бе станал агент в Службата за борба с наркотиците, го беше напуснал напълно след престоя му в затвора. Така че какво друго можете да му предложите в замяна?

— Да помогна на гордостта му. Мога да изчистя името му.

„И трябваше отдавна да съм го направила. Трябваше да му повярвам и да проверя и…“

Но тогава тя беше омъжена и с малко дете.

Сега беше разведена и се бореше за живота на детето си.

— Как ще го направите? — попита Стийл.

— Знам останалата част от историята, онази част, която никога не стигна до новините. Джо бе натопен и пратен в затвора, защото отказа да предаде двама души, които бяха по-ниско в йерархията от него, и да ги превърне в политически удобни изкупителни жертви. Имам доказателство и мога да задвижа политическите механизми, за да организирам помилването му. Това не е ли достатъчна замяна?

Стийл повдигна веждите си.

— Ще бъде интересно да разбера. Шофьорката Ви ще Ви даде един мобилен телефон за еднократна употреба. Ще ви се обадя на него веднага, щом проверя някои неща.

Грейс се поколеба.

— Моля, не казвайте на Джо името ми предварително.

Върху лицето на Стийл се изписа изненада.

— Защо?

— Той ме мрази.

— Интересно — измърмори Стийл. — Вие сте първата, която го казва.

— Какво?

— Джо Фароу е човек, който изключително рядко проявява някакви емоции. Затворът го е научил на това. Какво е вашето отношение към него?

— Той беше най-ужасната грешка в живота ми.

„И най-прекрасната.“

Но Стийл не трябваше да научава това.