Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (23)

Двадесет и втора глава

Училище „Ол Сейнтс“

Неделя следобед

Грейс погледна бързо Фароу, понеже не знаеше колко да каже на Лейн.

— Ти колко лошо мислиш, че е? — попита Фароу.

Момчето мълча известно време, но обмисляше отговора си усилено. Океанският въздух му действаше ободряващо. Погледна майка си, после мъжа със строгото лице, когото тя беше довела със себе си.

— Наистина съм затворник, нали?

Грейс искаше да смекчи определението. Фароу я спря.

— Знам, че е трудно — каза той и докосна леко косата й, — но няма да стигнем доникъде, ако представяме нещата захаросано. — После погледна момчето, което стоеше само няколко сантиметра по-ниско от него и каза направо: — Заложник си.

Лейн примигна, прокара пръсти през косата си и я дръпна рязко, опитвайки се да се съсредоточи.

— Не мога да мисля.

— Държат те упоен — обясни Фароу. — Сигурно само с портокаловия сок.

— Какво? — попита Лейн рязко.

— Говори тихо — напомни му Фароу. — Вероятно е приспивателно. Често срещана тактика за контролиране на заложниците. Не искат да те наранят. Искат да те държат сънен и замаян.

— Добре — каза Лейн. — Добре. Мислех си, че съм тежко болен или че се побърквам, или нещо такова. Сънувах кошмари… Боже! Не мога да повярвам, че хората дават пари, за да се чувстват толкова скапани.

— Не се побъркваш — увери го бързо Грейс и стисна рамото му с ръка. — Ти си най-здравомислещият човек в тази лудост.

— Заложник — повтори Лейн, обмисляйки думата и оценявайки реалността. — И защо съм заложник? Какво искат? Пари от татко?

— Не знаем със сигурност — отвърна Фароу. — Би трябвало да знаем повече утре.

— Но ако не знаете, как можете да…

— Скъпи, Джо е професионалист в тази област — прекъсна го Грейс и приглади косата му. — Той е най-добрият, който може да се намери. Но се зае с тази работа едва преди няколко часа. Трябва му повече време, за да разнищи ситуацията.

Лейн изгледа Фароу с подновен интерес.

— Професионалист? Наистина ли?

— Това просто означава, че хората ми дават пари. Но да, имал съм си вземане-даване с военни действия като провежданите от твоята бригада „Свински кожички“. Те са само тъпи войници. Трябва да открием кои са генералите.

Думите му събудиха някаква асоциация в съзнанието на Лейн. Той се обърна към Грейс настоятелно:

— Къде е татко?

— Аз… аз… — започна Грейс, но гласът й затрепери.

— Не сме успели да се свържем с него — обади се Фароу. — Защо питаш?

— Защото господин Калдерон дойде да ме види вчера, днес също идва. Така мисля. Всичко ми е някак… като в мъгла. Донесе ми сок и храна и ме попита къде е татко.

— Карлос Калдерон? — учуди се Грейс.

Лейн се насили да си спомни. Като повечето неща след заминаването на майка му, фактите някак му се изплъзваха. Намръщи се, спомняше си последните двайсет и четири часа на парчета и късчета, сред проблясъци светлина и мрак.

— Да, господин Калдерон беше доста ядосан, направо побесня, когато му казах, че не знам къде е татко. Сякаш мислеше, че го лъжа. Май ме удари няколко пъти. Не си спомням точно. Кошмар…

Грейс стисна рамото му и преглътна всички думи, които й се искаше да изкрещи.

— Защо татко не е тук? — попита Лейн. — Калдерон каза, че мога да се прибера у дома, ако татко дойде да ме отпише.

Грейс извърна глава, за да скрие сълзите, гнева и страха в очите си.

— Майка ти е доста разстроена от това — обясни Фароу спокойно. — Още не е успяла да се свърже с татко ти. Опитваме се на всяка цена да направим това.

Лейн заби поглед в пясъка.

— Имаш ли представа къде може да е баща ти? — попита Фароу.

Лейн поклати глава отрицателно. После вдигна очи към Фароу.

— Не съм го чувал от седмици. По-рано пристигаше с хеликоптер веднъж на три-четири седмици, уж за да ме навести, но прекарваше часове наред да говори с някого в канцеларията на училището и само ми махваше с ръка за поздрав.

Сърцето на Грейс се преобърна. Колкото и висок да беше Лейн, колкото и бързо да растеше, беше навършил петнайсет съвсем скоро. Беше едно момче, чийто свят се е преобърнал наопаки.

— Ще открием баща ти и ще оправим тази бъркотия — успокои го Фароу. — Не се тревожи. — Той протегна ръка и сръга леко момчето в рамото, мъжки жест, който беше прикритие за един бърз поглед назад към пазачите.

Те пушеха и се смееха. На десет-дванайсет метра разстояние. Може би дори повече.

Умело като джебчия, Фароу извади плосък миниатюрен мобилен телефон от дънките си. Скри го в дланта си и го подаде на Лейн, затулвайки размяната с тялото си.

— Скрий това в стаята си — каза мъжът тихо, но настоятелно. — Трябва да поддържаме контакт по начин, който „Свинските кожички“ да не забележат.

Лейн погледна телефона в ръката си.

— Супер.

— Не го гледай — предупреди го Фароу. — Не поглеждай към тях. Погледни мен. Не мести поглед, докато пъхаш телефона в панталона си.

Момчето завъртя леко тялото си и пъхна телефона в един от множеството джобове на бермудите си, гледайки Фароу през цялото време.

— Браво — каза Фароу. — Батерията е напълно заредена, но нямах време да осигуря допълнителни батерии. Трябва да си определим график за обажданията.

Момчето пъхна ръце в джобовете си и опита да имитира нехайно отпуснатата стойка на мъжа до себе си.

— Ясно.

Фароу се усмихна. Когато действието на приспивателните се изчерпеше, момчето щеше да бъде като пружинка.

— Всяка нощ, в един часа — каза Фароу — издърпвай антената и включвай телефона. Настроен е на вибрация, не на звънене, така че отвън няма да го чуят. Ако не съм ти се обадил до един и пет, изключи телефона и го включи отново в пет часа сутринта. Ще можеш ли?

Лейн се замисли.

— В един часа може да ми е малко трудно да се събудя, но съм свикнал да ставам рано за тренировките, които провеждаме два пъти дневно. Ще измисля нещо.

— Навий си будилник и го сложи под възглавницата, така че пазачите да не го чуят.

— Ти наистина си специалист по разни тайни похвати, а? — каза Лейн с искрено възхищение.

— Първото нещо, което ми се наложи да крия в живота си, беше един „Плейбой“. Знам всички тийнейджърски трикове.

Лейн се изчерви и погледна майка си с ъгълчето на окото си.

Грейс не знаеше дали да се смее, или да плаче.

— Няма нищо, миличък… това е естествено за възрастта и хормоните ти.

Момчето изглеждаше облекчено и смутено едновременно. То погледна отново Фароу.

— Може ли аз да ти се обаждам?

— Само ако си сигурен, че те грози непосредствена опасност, такава ситуация, която моят шеф определя като изключителна спешност.

Грейс примигна, като си спомни дефиницията, която Дуейн беше дал: Терорист е опрял дулото на оръжие в главата на заложника.

— Не мисля, че това ще се случи — продължи Фароу. — Преговорите още не са започнали.

Лейн преглътна трудно и кимна.

— Другата причина да ми се обадиш е, ако се чуеш с баща си — добави Фароу. — Просто натисни бутона за повторно набиране. Има само един номер в паметта. Ще се свържеш с Ню Йорк, но който и да отговори на обаждането ти, ще знае как да се свърже с мен и майка ти. Ако не могат да ни открият поради някаква причина, търси Джеймс Стийл. Запомни ли всичко?

Лейн кимна и докосна джоба, където беше сложил телефона. После се усмихна на Фароу.

— Благодаря. Вече знам къде ще го скрия.

Фароу го потупа по рамото.

— Добре. За да се справя с лошите, ще се нуждая от помощта ти.

Грейс видя как върху лицето на сина й грейна горда усмивка. Сега той отговаряше за съдбата си, изглеждаше съвсем различен от момчето, което бяха намерили при пристигането си.

„Джо разбира Лейн по-добре, отколкото Тед някога го е разбирал или е искал да го разбере.“

Познатата смесица от тъга и гняв я завладя, но тя я прогони. Трябваше да се съсредоточи в това как да помогне на сина си, не беше сега времето да се коси за грешките в миналото си.

Фароу леко стисна рамото на момчето.

— Добре. Сега искам двамата с майка ти да убиете двайсет минути, като гледате чайките и вълните и си говорите за футбол, за оценките ти, за момичета, които вече не виждаш. Ако не се върна до двайсет минути, тръгвайте към бунгалото. Ще се срещнем там. И не се тревожете за пазачите. Тях ги държат изкъсо, не могат да си позволят волности. Засега.

— Ти къде отиваш? — попита Грейс.

Фароу не отговори. Просто се отправи с широки крачки към параклиса.

Грейс започна да пита сина си за футбола.

Единият от пазачите дръпна Фароу, когато той мина край него.

— Къде отиваш?

— На църква — обясни Фароу. — Да се помоля момчето да остане живо и здраво.

Пазачът се усмихна леко.

— Мъдро решение.