Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (19)

Осемнадесета глава

Близо до границата

Неделя, 12:30 ч.

На юг от моста „Коронадо“ задушният въздух започна да се сгъстява. Американската индустрия и мексиканските готварски печки на въглища превръщаха небето в мътилка.

— Мини покрай Отей Меса — каза Грейс. — Пътят е по-дълъг, но е по-добре, отколкото да ни откраднат гумите на някой светофар.

— После пак ми приказвай за политически коректен език.

— Не е политически коректно и да ми зяпат задника, сякаш там има табелка „Дава се под наем“.

Фароу издаде звук, приличащ на преглътнат смях, и погледна пътя зад себе си. След още едно поглеждане в огледалата се изстреля в скоростното платно.

— Какво правиш? — попита Грейс. — Трябва да минеш вдясно за отбивката.

— Знам.

Той настъпи газта и видя как скоростомерът скочи на сто и петдесет. Кара бясно близо километър. В последния възможен момент прекоси четирите платна и зави по отбивката за Отей.

Грейс стисна дръжката на вратата и погледна през рамо към колите, които Фароу беше засякъл.

— Луд ли си? — възкликна тя.

— Само внимателен.

— Внимателен? Едва не предизвика катастрофа!

— Това е добър начин да се отървеш от опашки.

Грейс замръзна на място.

— Следят ли ни?

— Един червен джип се появи три пъти през последните четирийсет и пет километра. Смешното беше, че и той реши в последния момент да свърне към Отей. Тези шофьори в Южна Калифорния са направо безразсъдни.

Тя затвори очи за секунда.

— Сега кой ни преследва? Руснаците ли?

Фароу се усмихна.

— Съмнявам се. Предполагам, че джипът е част от екипа, който разкрихме при „Едж Сити“. Тези приятелчета са по-добри от онези смотаняци с мозъчна смърт в седана. Трябва да са от някоя федерална служба. Това е активно организирано наблюдение от няколко служби.

— Радвам се, че ти харесва да командваш парада. Аз мога да си живея спокойно и без въоръжено внимание.

— Не се тревожи, amada. Опасно е само, когато спрат да те наблюдават.

Грейс се надяваше да е прав.

Фароу намали скоростта до петнайсет километра над ограничението, достатъчно бързо, за да не го изпреварват постоянно други коли.

— Предполагам, че някаква оперативна единица е в ранните етапи на разследването, още събира късчета информация и се опитва да ги навърже, за да види какво ще се получи. Като нас.

— Твоят свят винаги ли е толкова… активен?

— И още как. Някои неща, които стават на ярка слънчева светлина, вероятно ще накарат косата на някой обикновен гражданин да настръхне и после да изпада. Това е престъпният свят — разни досадници се промъкват и душат, пълнят джобовете си по един или друг начин и отчаяно се стараят никой да не ги забележи.

— Законът ги забелязва — каза Грейс.

— Понякога. После ченгетата търчат по петите на престъпниците, обикновено без шанс да ги настигнат. Ченгетата изостават, защото имат един огромен проблем. Не само че трябва да разберат какво става, но трябва и да съберат по законен начин доказателства за ставащото, а летвата на съда е поставена високо, почти до небето.

— Има си основателна причина за високите стандарти. Те ни разделят от престъпния свят.

— Госпожо съдия, престъпният свят обожава тези високи стандарти, защото точно те превръщат живота на ченгетата в ад.

— Ти не си глупак — каза Грейс рязко. — Знаеш защо действията на полицията трябва да бъдат внимателно ограничавани.

— Да, разбирам юридическите измислици, които вие, адвокатите, сте измислили, за да оправдаете това положение. Но от друга страна — не, не разбирам защо обществото се тревожи толкова много заради ченгетата.

— Защото някой трябва да пази кучетата пазачи.

— Да ги пази — да. Да им извади зъбите и да им простреля и четирите крака? Не.

— Също като едно време — поклати глава Грейс. — Аз съм от едната страна на юридическата скала, а ти — от другата. Цяло чудо е, че не си станал престъпник.

— Компанията засмуква мръсната вода. Бъди доволна, че има хора като мен, които не са престъпници. Благодарение на нас най-големите лайна не попадат на бялата ви покривка за хранене.

Поглеждайки често в огледалата за обратно виждане, Фароу караше по пътя към високото скалисто плато, което бе главният търговски пункт от ерата на НАФТА^[1]. Пресни продукти от вътрешността на Мексико и евтини телевизори, сглобявани в работилниците на Тихуана, задръстваха водещите на север пътища и се конкурираха с постоянния поток стоманени профили и заводски стоки, отиващи на юг. Складовете и фирмите за внос и износ бяха рамо до рамо с огромни пространства от коли и камиони втора употреба, повечето твърде грохнали за скоростните американски магистрали, но напълно приемливи за заснежените, неравни пътища на Чиапас и Гуанахуато.

Един лъскав самолет на „Аеромексико“ излетя от пистата на международното летище в Тихуана на хиляда метра отвъд граничната ограда от бодлива тел и метални решетки. Самолетът се отправи на юг, изпускайки изгорели газове над многолюдните бедни колонии, заемащи крайбрежните хълмове във всички посоки, докъдето стига погледът.

Грейс усети как я завладява познатата стара тревожност.

— Би трябвало да се чувствам по-спокойно на това място. Някои от прадедите ми са от Мексико. Но винаги се чувствам като чужденка тук.

Фароу докосна нежно косата й, после върна ръката си на кормилото.

— Не се тревожи. Аз знам предостатъчно за Тихуана. Тихуана е модел на сенчестия свят.

— Светът, от който се опитваш да се махнеш.

Той сви рамене.

— Нали затова си се оттеглил — каза тя, — за да не пресичаш тази граница и да не се връщаш в сивото Мексико на мислите си.

Той натисна спирачката и спря в края на една опашка от американски коли, отправили се на юг.

— Опитвам се да се махна от всички цветове, от ярките до тъмните — обясни той. — Затова ми трябва лодката.

— ТАЗ. На какъв език е името?

— Това е акроним^[2], измислен от един суфистки философ, Хаким Бей. Буквите са съкращение от „Временна автономна зона“.

Грейс обмисля чутото известно време. Всяка дума беше позната, но събрани заедно, не даваха особен смисъл.

— Предавам се. Какво означава?

— Бей описва тези зони като отдалечени места по целия свят, където можеш да дезертираш — Тибет, островите в Южно море, манастирите високо в Алпите. Едно от любимите ми места е изоставена нефтена сонда в Ламанша между Англия и Франция.

— „Сейнт Килда“ на някоя такава зона ли е кръстена?

— Не съвсем. Е, може би. Временните автономни зони се населяват от хора като мен, такива, които не са могли да се впишат в цивилизования свят, прегорели в работата си, важни клечки, бегълци. Зоните може да са изолирани, но са единствените места, където хора, които не могат да се адаптират в обществото, имат що-годе приличен шанс да бъдат свободни.

— Разбрах какво означава „автономна“, но защо временна?

— Тези места съществуват само докато са извън глобалния радар — обясни Фароу. — Щом йерархичният свят на правителствата и корпорациите открие някоя такава зона, те се заемат да я опитомяват или да печелят от нея. Тогава играта свършва. Всички оцелели самотници се местят в друга такава зона и се надяват тя да издържи по-дълго.

Един мексикански граничен полицай с очила „Рейбан“ и кафява униформа им махна да минават без проверка. Пресякоха границата и навлязоха в Мексико.

— Още си Дон Кихот — каза Грейс тихо. — Безнадеждният романтик, който търси следващата вятърна мелница, тази, която ще успее да победи.

Фароу се усмихна леко.

— Човек се нуждае от повече романтика тук, отколкото когато се върне в слънчевия свят.

Грейс се замисли за това какво представляваше животът й преди година. Беше тъжна заради предстоящия развод, но се чувстваше в безопасност.

„Сега, когато затварям очи за сън…“

Не беше изричала тази детска молитва от години, защото знаеше, че ще се събуди в собственото си легло. Сама, но в безопасност. Ако някога прекарваше нощта в Мексико, не заспиваше, без да каже молитвата.

„Това е глупаво. В голяма част от Мексико е по-безопасно, отколкото в калифорнийския квартал, където израснах.“

Поне беше, преди Тед да се плъзне по наклонената плоскост, на която се беше озовал.

„Не мога да го обвинявам за това. И аз започнах да се плъзгам по морално хлъзгава повърхност.“

Тед беше бесен, когато откри, че не е баща на Лейн. Не повярва, че тя не е знаела, когато се е омъжвала за него. Не искаше да й повярва. Това му даде идеално извинение да пренебрегва момчето, което го наричаше „татко“, точно както го беше пренебрегвал още от самото му раждане. Същият факт даде на Тед и алиби за неговите изневери, започнали години, преди да научи за Лейн. Тед беше съвършен, а тя — измамница и курва и толкова.

Грейс не искаше да си мисли как ще реагира Фароу, когато му каже, че той има син. Щеше да я погледне като лъжкиня, измамница, престъпница, откраднала живота на детето му.

Рано или късно тя щеше да разруши крехките романтични илюзии у мъжа, който седеше до нея в колата.

„Може би няма да се наложи.“

„А може би водата не е мокра.“

— Какво не е наред? — попита Фароу. — Изглеждаш пребледняла.

— Само се тревожа.

„Това е истината, макар и не цялата истина, но нищо, освен истината, бог да ми е на помощ.“

Фароу хвърли поглед към огледалото за обратно виждане.

— Можеш да спреш с тревогите за опашката ни. Джипът ни изостави на границата. Това потвърждава теорията ми, че са ченгета. Може би от ФБР. Или службата за борба с наркотиците. С кола, конфискувана при някоя операция.

— Защо са спрели до границата?

— Федералните не обичат да слизат на юг. Мексиканското правителство ги кара да оставят оръжията си от американската страна на границата. А това не е особено здравословно.

Тя се намръщи.

— Теб не те ли притеснява да се движиш невъоръжен?

— Не съм педант. В някои ситуации нося оръжие. Но оръжията имат ограничена употреба. Освен ако не си готов и способен да убиваш, оръжието е просто желязо, олово и барут.

Грейс си пое дълбоко дъх и издиша.

— А ти си готов? И способен?

Фароу я погледна студено със зелените си очи, после отново се съсредоточи върху пътя. Мълчание изпълни колата.

Наистина я изпълни.

Започна да притиска и двамата.

Фароу вдигна ръката си, после другата от кормилото и раздвижи пръсти.

— Имаше един човек, добър човек — каза той накрая. — Мислех го за приятел. Щях да умра с тази мисъл, ако не бях сложил бронирана жилетка под ризата.

Грейс спря да диша.

— Къде се намираше?

— На мръсна алея зад казино „Лисабон“ в Макао. Започна като пиянско сбиване. Поне аз си мислех, че той е пиян.

Фароу погледна дясната си ръка.

Грейс проследи погледа му. Видя тънък, пресен белег, който започваше от външната страна на палеца и минаваше през основата на кокалчетата му до кутрето. Имаше и други белези, но този беше скорошен.

— Хвана ме натясно, извади нож, скрит на глезена му, и каза: „Съжалявам, Джо“. Тогава разбрах, че не е пиян. Опитваше се да ми разпори корема и да ми извади вътрешностите, заедно с току-що изядените скариди и фондю.

— Истински приятел — каза тя дрезгаво.

— Работехме по разследване, поръчано от голяма многонационална фирма за електроника. Някой информираше малайските пирати кога тръгват корабите със скъпи телевизори. Оказа се, че информаторът е моят приятел, и той беше решил, че съм го разкрил. Удуших го, докато се опитваше да ми отреже ръката. После се върнах и казах на Стийл, че приключвам с тази работа.

— Това е… — Тя преглътна с усилие и поклати глава.

— Случват се и гадости.

— Но не можеш да се виниш, не и в този случай — каза тя. — Борел си се за живота си!

— Плащаха му за това, което правеше, също както и на мен. Но след този случай вече не исках да работя за други хора или политици, или корпорации, които вписват живота на хората и мръсните милиони като фирмени разходи.

— А сега аз отново те въвличам в това. — Тя сплете пръсти и ги стисна. — Съжалявам.

— Приеми го като акт на благотворителност. Ние, международните наемници, постоянно вършим такива неща.

— Значи го правиш като специална услуга за мен?

Той я погледна за миг, после отново впери очи в натовареното хаотично движение пред тях.

— Нямам тайна цел, ако това си мислиш.

Избягвайки косия му поглед, Грейс погледна ръцете си, вкопчени една в друга в скута й, и отново се замисли какво ще се случи, когато Фароу научи за Лейн.

— Не за това се тревожа — каза тя.

— А за какво?

— Не мога… не искам… няма да…

Телефонът на таблото в колата иззвъня. Грейс беше готова да го разцелува.