Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (83)

Осемдесет и втора глава

Отей Меса

Понеделник, 12:15 ч.

Фароу се промъкна през ягодите и прескочи плитката канавка, която разделяше полето от черния път покрай границата. През дъждовните талази той видя фигури, приличащи на призраци. Втурна се към тях. Кухият метален звук на алуминиевата стълба, опряна на телената ограда, му подсказа, че се движи в правилната посока.

Мери и другите двама агенти от „Сейнт Килда“ се опитваха да наместят краката на стълбата, която едва достигаше до горния край на оградата. На гърба на Мери висеше пушка с дълга цев и телескопичен мерник, 50-ти калибър. С нея можеше да повали и слон, преди той да е чул гърма.

Всички, освен Фароу, бяха облечени с водонепроницаеми гащеризони.

— Казах ви, че минавам оттатък сам — каза Фароу и се пресегна към стълбата.

— Чакай — спря го единият от мъжете. — Ужасно е хлъзгаво заради калта.

Мери отправи на Фароу ангелска усмивка.

— Ще използвам оградата само като подпора. Ще ти прикривам гърба.

Фароу видя как колегите му се опитват да закрепят стълбата в калта, която се пързаляше като лед.

— С един петдесеткалибров патрон можеш да уцелиш някого в Енсенада.

— Не и ако не се целя към Енсенада — увери го Мери. — Няма да стрелям, освен ако не видя, че ти имаш нужда от помощ и имам добра видимост към целта.

Фароу се отказа от опитите да държи Мери извън играта.

— Видя ли Лейн?

— Зърнах го за миг през мерника, когато го вкараха вътре. Хубаво момче е под синините.

Устата на Фароу се напрегна.

— А един мексиканец с дълга коса и италиански костюм?

— Той разположи взвод със стрелци по периметъра на склада в Тихуана преди половин час — отвърна Мери. — Преди няколко минути въоръжените мъже се качиха на няколко джипа и поеха в различни посоки.

— Дотук добре — усмихна се мрачно Фароу. — След като това тук приключи, ако Хайме ти падне на мушка, го гръмни. Той не е чак толкова зъл като Ектор, но е много по-умен.

— Дадено. Хайме още е там, седи в черно мурано с един друг мъж. Ето. — Мери извади пистолет от балистичния найлонов кобур, който носеше, и го подаде на Фароу с дръжката към него. — Студен е.

Той кимна, провери патрона в цевта и пъхна пистолета в колана на кръста си с дръжката напред.

Като Ектор.

Фароу направи две крачки към стълбата.

Тя се плъзна.

Агентите изругаха и се втурнаха да я подпрат, а Фароу продължи да се изкачва.

Последното стъпало на стълбата се беше закачило за бодливата тел над оградата.

— Кожени ръкавици — извика той надолу.

След секунди стълбата потрепери под допълнителните шейсет килограма на снайперистката.

— Ето — каза Мери и му подаде ръкавиците. После видя къде се е закачила стълбата. — Чакай! Ще ти намеря някакво платнище, което да метнеш, иначе ще се нарежеш целият!

— Няма време.

Фароу грабна ръкавиците. Също като взетите назаем маратонки, и ръкавиците му бяха малки. Той раздели два реда от бодливата тел и пристъпи между нейните остри като бръснач куки и шипове.

— Джо, не можеш да…

— Трябва.

„Право напред, стегни се, преметни единия си крак през оградата, после другия и скочи.“

Докато си го помисли и беше го направил.

Само дето бодливата тел се размърда и закачи гърба му, точно преди да скочи. Той се завъртя в движение и падна тежко в калта. Насили се да превъзмогне болката от падането, насили се да диша, да се раздвижи, да стане.

Болката го прониза, подсказвайки му това, което вече знаеше: не беше избягнал бодливата тел. Десният му ръкав беше мокър не само от дъжда.

— О, боже! — възкликна тихо Мери. — Срязал си се лошо. Чакай там, докато…

— Не. Това е заповед.

Фароу бързо провери дали не си е срязал някоя артерия. Не беше. Дотук добре.

Втурна се да бяга.