Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (12)

Единадесета глава

Оушънсайд

Неделя, 10:00 ч.

Когато Фароу пристъпи на палубата на ТАЗ, утринното слънце нагряваше необичайно влажния въздух. Водата в дълбоко закътания залив се помръдваше с усилие, в нея отекваше мощта на урагана, който се надигаше от юг. Дъждовно време.

Също като миналия път.

Грейс Силва стоеше на палубата и гледаше към него, заслонила очите си с ръка, въпреки че носеше слънчеви очила. Беше с бяла копринена тениска и дънки. Не беше слаба, нито пълна. Просто добре оформена жена на всички места, в които мъжът обича женското тяло да се различава от неговото.

Шестнайсет години почти не бяха я променили.

„Дяволите да те вземат, Стийл. Знаеше или си отгатнал?“

— Здравей, Джо. Как си?

За момент Джо не отговори. Не беше сигурен дали гласът му няма да прозвучи твърде грубо, твърде жадно, твърде гневно, твърде всичко. Грейс винаги му въздействаше по този начин, пробиваше защитните му стени и го докосваше там, където той живееше, дишаше и се надяваше.

„Кучи син.“

Той пъхна ръце в джобовете на дънките си и погледна към океана отвъд вълнолома. Повърхността му беше сивкава, лъскава, почти мазна. Вълните се разбиваха с измамна, мързелива грация, от която вълноломът потрепваше.

Лошо време да си в открито море.

Лошо време да си на котва.

„Добре дошъл в живота с Грейс Силва.“

Когато Фароу погледна отново Грейс, тя свали очилата си. Част от шестнайсетте години си личаха около очите й. Изглеждаше уморена, напрегната, почти чуплива. Изглеждаше и по-мъдра, по-зряла, по-малко самоуверена и много несигурна в това как ще я посрещне той.

— Добре съм, общо взето — отвърна Фароу. — Ами ти?

— Говори ли със Стийл?

Фароу кимна.

— Тогава знаеш, че съм отчаяна. Иначе не бих се осмелила да дойда тук.

— Осмелила?

— Да. Не е лесно човек да се изправи лице в лице с теб.

— Мислех, че съдиите лесно се изправят лице в лице с престъпниците.

Грейс извърна поглед от преценяващите зелени очи на Фароу. Напрегнати очи, чиято форма толкова напомняше за очите на Лейн, че тя се почувства така, сякаш някой издърпва кея изпод краката й и я оставя да танцува във въздуха. Искаше да изпищи, да избяга, да се хвърли в обятията на Фароу и да намери дивата забрава, която бе изпитала единствено с него.

„Мислех, че съдиите лесно се изправят лице в лице с престъпниците.“

— Обикновено съдиите не са правили секс с престъпниците — каза Грейс невъзмутимо.

Фароу почти се усмихна, мърморейки нещо под носа си. Грейс изпъна рамене и си пое дълбоко дъх. От това движение гърдите й се очертаха под копринената риза. Фароу искаше да отмести поглед, но не успя. Беше изпитал примитивно физическо привличане към нея още в мига, когато я видя преди шестнайсет години. Това не се беше променило.

Запита се дали някога ще се промени.

— Да не мислиш, че на мен ми е лесно? — попита тя с много дрезгав глас.

Фароу се загледа във ветропоказателя на мачтата, който танцуваше от вятъра, неспособен да направи нищо друго. И той самият също бе неспособен да направи каквото и да било.

Или чувстваше, че няма надежда.

— Синът ми… — Гласът на Грейс замлъкна. — Нуждая се от теб. Лейн се нуждае от теб. Помогни ни. Моля те.

Фароу се обърна и я погледна. Не беше гримирана, не носеше високи токчета, разкопчана риза или тесен панталон. Нищо, което да привлече мъжкото внимание. Почти черната й коса беше къса, чиста и пронизана от няколко сребърни косъма, които някоя по-суетна жена би скрила.

— Стийл спомена две имена — каза Фароу. — Разбирам, че подобни гадини те карат да се чувстваш отчаяна. Стийл определено споделя това мнение. Той обикновено не иска четвърт милион, освен ако нямаш специална застраховка.

— Той можеше да поиска и двойно по-голяма сума — обясни Грейс. — Не, не съм застрахована. Нито пък Лейн.

Фароу издиша продължително и тихо, опитвайки да се отърси от миналото. Каквото и да се беше случило между него и Грейс, детето нямаше вина.

А това дете беше в ръцете на касапи.

— Качи се на борда — покани я той. — Ще поговорим долу.

Облекчението, което заля Грейс, я замая.

„Той няма да ми обърне гръб.

Нито ще обърне гръб на Лейн.“

Височината нагоре от кея беше повече от трийсет сантиметра и яхтата се движеше непредсказуемо върху неспокойната вода. Грейс погледна предпазливо към празнината между палубата и кея.

Фароу й подаде ръка.

Грейс се направи, че не я вижда. Вместо това се хвана за една от преградите и се издърпа на борда.

„Желаеш ме — помисли си Фароу, — но не ми се доверяваш. Това също не се е променило.“