Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (29)

Двадесет и осма глава

Тихуана

Неделя привечер

Грейс спа от Енсенада до Тихуана. Звукът от движението стана част от нея, трансформиран в постоянен примитивен ритъм. Може би изтощението я накара да изостави всички бариери, може би просто заспа, дишайки същия въздух като Джо Фароу, но спа дълбоко и го сънува. Образите и усещанията й бяха сексуално откровени. Горещи. Главозамайващи. Ненаситни. Събуди се с пламнали страни и забравила къде се намира.

Фароу караше в натовареното движение с четири оформени колони от коли на шосе с три платна. Продавачи на вестници, амбулантни търговци, продавачи на лотарийни билети постоянно сновяха напред-назад между колите, които ту спираха, ту тръгваха. Яхнали лъскави мотоциклети, полицаи с дебели шкембета се опитваха да поддържат реда на пътя. Колите се разделяха около тях като вода, заобикаляща голям речен камък.

Много закони бяха пренебрегнати, но под привидния хаос очевидно имаше някаква неофициална система, разбирана от шофьорите. Това не водеше до ред или организираност, но вършеше работа движението все пак да не спира напълно.

На север Грейс видя светлините на Сан Диего, на няколко километра и на половин свят разстояние. Копнееше да се излегне във ваната си, да свали като дрехи годините и да започне всичко отначало в един нов и суров свят, където миналите лъжи не съществуват.

— Къде отиваме? — попита тя.

Грейс се усмихна, усети, че се е загледала в устните му, и се изчерви, спомняйки си съня.

— Прекарахме си толкова добре в „Енкантамар“, че реших да пробваме някой друг хотел — каза Фароу сухо. — Отиваме в хотел „Фиеста Палас“. Намира се до най-известната писта за надбягвания на кучета в света.

— В хотела ли ще се срещнем с Ектор или на пистата?

— На пистата, след три часа. От хотела се вижда добре. Бил съм на пистата и преди, така че знам наизуст разположението. Но от хотела ще мога да си припомня нещата от разстояние, преди да се срещна с онова лудо копеле.

— Да се срещнем. Ще дойда с теб.

— Мислех, че не искаш да си в една и съща стая с него.

— Не искам. И какво? Не съм искала нищо от всичко това, но то все едно се случва.

Продължиха да пъплят сред натовареното движение в зона „Рио“. Когато стигнаха до кръговото движение в подножието на статуята на Ейбрахам Линкълн, Грейс видя площад „Рио“.

— Ектор е суетен по отношение на дрехите си — каза тя. — Изгладени дънки, снежнобяла риза, ботуши от щраусова кожа, на врата има толкова ланци, че биха задушили и кон.

— И?

— Ако всичко това е проява на мъжкарство и власт, ще загубим. Имаме много убит вид. Разполагаме ли с време да си купим нови дрехи?

Фароу се огледа в огледалото. Наистина имаше убит вид.

— Добра идея. Можем да си позволим половин час.

Той спря пред един паркинг и подаде на момчето, което паркираше колите, половин банкнота от двайсет долара.

— Половин час — напомни Фароу на Грейс, когато слязоха.

— Да си сверим ли часовниците? — попита тя иронично.

— По-добре се размърдай, amada. Губиш ценни секунди.

Тя го изпревари и първа влезе в магазина. Той тръгна по петите й, но се сети как изглежда и отиде да си търси дрехи. Едва успя да се върне при момчето на паркинга навреме. Грейс беше вече там и го чакаше, преметнала три чанти с покупки на рамото си. Фароу подаде на момчето другата половина от банкнотата и му показа още пет долара.

Мерцедесът се появи изненадващо бързо. Без драскотина, цепнатина или вдлъбнатина.

Въпреки това Фароу въздъхна облекчено, когато си проправи път през натоварения трафик до трийсететажния „Фиеста Палас“ и подаде ключовете от колата на едно пиколо. Никой, когото Фароу познаваше, не отиваше в Мексико с толкова скъпа кола като мерцедеса на Грейс, очаквайки да я върне цяла и непокътната.

Конструкцията от лъскава стомана и стъкло, която представляваше хотелът, превръщаше отразените светлини на Тихуана в нещо мистериозно и красиво. Докато Фароу бе на рецепцията, за да наеме стая, Грейс се любуваше на цветовете на града. Те трептяха като леки вълнички, носеха се божествено красиво и Грейс се рееше с тях в шеметна вихрушка.

„Душ. Точно от това имам нужда. Дълъг горещ душ. После може би кратка дрямка.

Или нещо друго.“

Часовете до срещата с Ектор й се струваха безкрайно дълги. Нямаше къде да отиде. Нямаше как да забрави. Нямаше какво да прави, освен да чака, а чакането я ядеше жива отвътре.

„Лейн, добре ли си?“

— Спри да мислиш за сина си — каза Фароу.

Тя рязко завъртя глава към него.

— Как разбра?

— По изражението ти. Като мислиш за него сега, няма да си помогнеш никак, а може и да си навредиш. — Той я хвана за ръка и я поведе към асансьора.

Ръката на Грейс се вкопчи в неговата. Тялото й се напрегна.

— Разбираш ли какво ти обяснявам? — каза Фароу. — Премина от пълна апатия до това да вибрираш като жица, опъната до скъсване. Пилееш енергията си.

— Как да спра да мисля?

— Искаш ли да навредиш на Лейн? — попита Фароу, пъхайки ключа в ключалката.

— Не!

— Тогава мисли за нещо друго.

„Например колко много ми се иска да те докосна? — помисли си Грейс измъчено. — И колко много ти не искаш да ме докоснеш? Бог е свидетел колко възможности имаше.

И съзнателно пропусна всичките.“

Тя беше направила същото, но в момента не се чувстваше особено великодушна. При положение че трябваше да избира дали да мисли за Ектор, Лейн или Фароу, Фароу бе най-малкото зло от трите варианта. Беше по-лесно да се чувства ядосана, вместо отхвърлена, така че се отдаде на гнева си.

Фароу отвори вратата и я побутна да влезе в апартамента с изглед към пистата. Остави торбите с покупките й в едната спалня, а своите — в другата, и застана отстрани до прозореца. Гледа дълго, после се обърна и влезе в спалнята си.

— Ще си взема душ — каза той, без да поглежда Грейс. — Точно това ще направя. Не пускат мърльовци близо до Ектор Ривас Осуна.

Грей безмълвно отиде в своята спалня, влезе направо в банята и започна да се съблича. След малко осъзна, че е сама в елегантна баня, блестяща от мрамор и хром, с огромна душ кабина и двоен душ.

Не я интересуваше, че Фароу дори не бе опитал да я убеди да си вземат душ заедно. Но тялото й казваше, че това я интересува и че тя е глупачка да се къпе с уханния френски сапун само за да се пъхне в леглото и да дремне. Сама.

Но това бе за предпочитане пред алтернативата да лежи будна и да се старае да не мисли за неща, които не може да промени.

„Точно така. Мисли си за Фароу.

Кучият му син.“

Изми косата си с френския шампоан, който бе част от комплекта за баня. После я изми още веднъж. Също като шампоана, и балсамът миришеше на грях и секс в рая. Искаше да го втрие в цялото си тяло, но се задоволи само с косата и се надяваше лосионът за тяло да е поне наполовина толкова хубав, колкото останалите козметични продукти.

Беше. Хладен, свеж, парфюмиран, но не прекалено, лосионът просто изчезна в кожата й.

„Изяж си обувките, господин Безчувствен. Къпи си се сам, докато се съсухриш съвсем.“

Тя изсуши косата си с хавлията, разтърси глава и се среса с пръсти. Беше наследила от предците си права гъста коса, която се нуждаеше само от добро подстригване, за да изглежда добре.

Фароу почука на вратата на банята.

— Вечерята е готова.

Очевидно той не се беше бавил под душа, мечтаейки да не е сам.

— Добре — отвърна тя.

— Побързай. Ще изстине.

„В твоето ледено присъствие как да не изстине?“

Част от Грейс знаеше, че тя не е справедлива, че беше потърсила Фароу по работа, и то толкова сложна. Но въпреки това, по-голямата част от нея искаше да го зашлеви за това, че само й пускаше знойни погледи, а после не продължаваше с горещи милувки. „Дяволите да го вземат.“

Засмя се на глас. Това беше проблемът — че той нямаше желание да прави секс с нея.

Измърмори тихо, облече един от халатите, които висяха в банята, закопча го и го пристегна на кръста си. После се върна в стаята с боси крака.

В хола на апартамента я очакваше вечеря на свещи за двама. Златистите пламъци пукаха над чиниите с пържоли, салата, плодове, сирене и хлебчета. Ароматът на храната подсети Грейс, че е гладна не само за секс.

Както обикновено, кучият син беше прав.

Въпросният кучи син седеше в сянка, отпуснат на едно кресло, което беше придърпал до прозореца, и се взираше през бинокъла си. Стъклото, което бе от пода до тавана, разкриваше гледка към трибуните и пистата на хиподрум „Тихуана“. Зад него градът грееше със светлините на реклами и скъпи къщи. Слабо осветените райони, които заобикаляха ярките, бяха бедните квартали и предградия, където мръсотията и бедността, гневът и надеждата живееха в несвещен брак.

Свещите не бяха за романтична атмосфера. Така никой не можеше да види, че Фароу действа с бинокъла си.

— Видя ли нещо полезно? — попита Грейс.

— Още не.

Тя седна на масата, наля си малко червено вино от отворената бутилка и започна да яде. С първата хапка от пържолата разбра, че е печена на дърва. Салатата „Цезар“ беше великолепна и точно по рецептата чак до суровото яйце в заливката. Виното беше мексиканско, Грейс не го разпозна, но го хареса от първата глътка.

Фароу дойде, наля си вино и седна срещу Грейс. Беше се изкъпал, избръснал и облечен в нови дънки и тъмнозелена риза в същия цвят като очите му. Явно беше използвал същия сапун като нея. И той миришеше на грях и секс.

„Един от двама ни не е зле“ — каза си Грейс горчиво.

Двамата мълчаливо погълнаха храната. Фароу проговори, когато и последната вкусна хапка беше ометена:

— Имаме два часа до срещата с Ектор. Освен ако това, което не ми казваш, е прекалено объркано и сложно, мисля, че ще имаме достатъчно време.

Грейс рязко вдигна глава.

— За какво говориш?

— За теб. Ти криеш нещо. Нещо, което има връзка със случая. Това не е добре. Изобщо не е добре. Не искам да се изправя пред Ектор с партньор, който ме лъже.

Стомахът й се присви. Тя стана от масата толкова рязко, че едва не събори виното.

— Къде отиваш? — попита Фароу.

— Да се облека.

Той бързо скочи и застана на пътя й, принуждавайки я да срещне погледа му. Грейс се дръпна назад като изгорена.

— Какво има? Държиш се, сякаш те е страх от мен.

— Аз съм тази, която дойде при теб, забрави ли?

Той сви рамене.

— Ти беше отчаяна. Аз съм единственият човек извън закона, когото познаваш.

Грейс видя как той пристъпва към нея. Светлината на свещите танцуваше върху лицето му, върху очите, подчертавайки енергията, която бе най-същественото в него. Тя не искаше да се дръпне още назад. Искаше да пристъпи напред и да усети вкуса му.

Но не помръдна.

— Отначало си мислех, че точно фактът, че съм извън закона, те плаши — каза Фароу, като видя как пулсира вената на врата й. — Но колкото повече време прекарваме заедно, толкова по-малко вярвам в това. Ти не си жена, която се плаши без причина.

— Ти ме плашиш.

— Глупости, amada. Не и теб. Ти ме въртиш на малкия си пръст с една своя усмивка или сълза.

Очите й се разшириха.

— Можеше да ме заблудиш.

— Можех, но не го направих. И няма. Ти можеш ли да ми отвърнеш по същия начин?

Тя стоеше в средата на стаята, а имаше чувството, че е притисната до стената.

— И аз така си мислех — каза той тихо, загледан в трескавия й пулс. — Какво криеш от мен?

— Не мога да ти кажа.

— Защо?

Тя само поклати глава.

— Когато се изправим пред Ектор, няма да има място за тайни или игри помежду ни — каза Фароу. — Това се нарича разделяй и владей. Не позволявай това да се случи на нас. Не причинявай това на Лейн.