Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (98)

Замърсяването на дивата душа

„La Llorona“ се отнася към онази категория приказки, които cantadoras y cuentistas в нашето семейство наричат temblón — разтреперващи истории. Те са изключително забавни, но са предназначени да всяват у слушателите страх, който да ги кара да се замислят и действат. Независимо от менящите се мотиви в тази приказка темата остава една и съща: унищожаването на плодотворната женственост. Независимо дали замърсяването на дивата красота става във вътрешния или външния свят, тя е мъчителна. В съвременната култура ние понякога смятаме едното за много по-опустошително от другото, но и двете са еднакво важни.

Макар че понякога разказвам тази „двойна“ приказка в друг контекст^[1], когато се разбира като метафора на спряния творчески поток, тя кара всички — и мъже, и жени, да потръпват. Ако разгледаме приказката като състоянието на психето на конкретна жена, можем да научим много за погубването на женския творчески процес. Също като в други истории с жесток край приказката учи жената какво да не прави и как да отслаби негативното въздействие. Като цяло, поемайки противоположния психологически курс на избрания от героинята в приказката, ние можем да се научим да преодоляваме вълната, вместо да се оставяме да ни удави.

В тази приказка се използват метафорите за красивата жена и чистата река на живота, за да се опише женския творчески процес в неговото нормативно състояние. Но взаимодействието с деструктивен анимус погубва и жената, и реката. Тогава жената, чийто творчески живот крее, също като La Llorona изпитва усещане за отравяне, деформация, желание да унищожи всичко. В резултат тя безкрайно търси сред останките някогашния си творчески потенциал.

За да бъде възстановена нейната психична екология, реката трябва да се пречисти. В тази приказка не ни интересуват качествата на нашите творчески продукти, а осъзнаването на стойността на уникалните ни дарби и методите за поддържане на творческия ни живот. Зад писането, рисуването, мисленето, лекуването, готвенето, говоренето, усмихването винаги стои реката, Rio Abajo Rio — Реката под реката храни всичко, което ние създаваме.

В символиката големите водни басейни представляват мястото, откъдето се смята, че произхожда самият живот. В Югозапада реката символизира способността да живееш истински. Наричат я Майката, La Madre Grande, La Mujer Grande, Великата жена, чиито води не само текат в коритата и деретата, но и се изливат от телата на самите жени, когато раждат. Реката се разглежда като Gran Dama, която върви по земята с развяващи се сини, сребристи и понякога златни поли и спи с пръстта, за да я направи добра за растеж.

Някои от старите ми приятелки в Южен Тексас казват, че El Rio Grande никога не може да е река мъж, че е река жена. Те се смеят и питат: „Как може реката да е нещо друго, освен La Dulce Acequia — сладкият прорез между бедрата на земята?“. В северно Ню Мексико за реката по време на буря, вятър и наводнение се говори като за онази, която е възбудена и която в своята страст се е втурнала да докосне всичко, което може, за да го накара да расте.

Виждаме, че реката тук символизира форма на женска дарба, която вълнува, възбужда, поражда страст. Когато жената твори, очите й блестят, лицето й руменее от живот, дори косата й сякаш още повече лъщи. Тя е развълнувана от идеята, възбудена от възможностите и в този момент, също като Великата река, трябва да потече по своя уникален творчески път. Това е състоянието, в което жената се чувства удовлетворена. В това състояние е била и реката, край която е живяла La Llorona преди катастрофата.

Но също като в приказката, понякога женският творчески живот е отнет от сила, която иска да произвежда неща от и за егото, неща без трайна душевна стойност. Понякога културата оказва натиск върху жената, заявявайки, че нейните творчески идеи са безполезни, че никой няма нужда от тях, че е безсмислено да продължава. Това е замърсяването. Това е изливането на олово в реката. Това отравя психето.