Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (20)

Третата задача — пътуване в мрака

В тази част от приказката подаръкът на мъртвата майка — куклата — води Василиса в мрака до къщурката на Баба Яга. Ето психичните задачи на жената на този етап: да се съгласи да навлезе в средоточието на вътрешното посвещаване (навлизане в гората) и да започне да осъзнава новото и опасно състояние на използване на собствената си интуитивна сила. Да се научи да развива сетивността си по отношение на посоката към тайнственото подсъзнание и да разчита единствено на вътрешните си сетива. Да научи обратния път към Дивата майка (следване на указанията на куклата). Да се научи да подхранва интуицията си (хранене на куклата). Да остави крехката неосъзната девойка да умре. Да насочи силата към куклата, т.е. към интуицията.

Куклата на Василиса е подарък от Старата дива майка. Куклите са едни от символичните съкровища на инстинктивната природа. В тази приказка куклата е la vidacita — малката инстинктивна жизнена сила, която едновременно е сурова и издръжлива. В каквато и каша да се озовем, тя скрито продължава да живее в нас.

Векове наред хората са смятали, че куклите излъчват и святост, и мана^[1] — страшно и непреодолимо присъствие, което въздейства на хората и духовно ги променя. Например селските лечители ценят корена на мандрагората заради неговата прилика с човешкото тяло. Говори се, че той бил зареден с огромна духовна енергия. Смятало се е, че куклите са надарени с живот от своите създатели. Някои се използвали в обреди, ритуали, вуду, любовни и черни магии. Когато живях при индианците куна на панамските острови, те използваха дървени фигурки като символи на власт, за да напомнят на човек за собствената му сила.

Световните музеи са претъпкани до пръсване с идоли и статуетки от глина, дърво и метал. Палеолитните и неолитните статуетки са кукли. Художествените галерии са пълни с кукли. В съвременното изкуство увитите в бинтове мумии на Сигъл^[2] са кукли. Индиански кукли могат да се купят от сувенирните магазини по гарите и от бензиностанциите по големите междущатски магистрали. От древни времена насам кралете подаряват кукли като символ на добра воля. В селските църкви по света има кукли на светци. Те не само редовно се къпят и преобличат, но също ги „извеждат на разходка“, за да видят състоянието на нивите и народа и да се застъпват за хората пред небето.

Куклата е символичен хомункулус — малко човече^[3]. Тя символизира скритата в хората загадъчност. Тя е умалено и бляскаво копие на оригиналната същност. На пръв поглед това е просто кукла. Ала тя е малка част от душата, която носи цялото познание за по-голямата душевна същност. В тази кукла е въплътен гласът на старата La Que Sabe — Онази, която знае.

Куклата е свързана със символите на джуджетата, елфите, духчетата и феите. В приказките те представляват дълбокото пулсиране на мъдростта в културата на психето. Това са онези създания, които внимателно и неуморно продължават душевната работа. Психето работи дори когато спим, особено когато спим и даже когато не съзнаваме напълно какво правим.

В този смисъл куклата е нашият вътрешен дух като жени, гласът на вътрешния разум, вътрешното познание, вътрешната осъзнатост. Куклата е като птичето в приказките, което се появява и шепне в ухото на героинята, което й съобщава за тайния враг и как да се справи с него. Това е мъдростта на хомункулуса, малкото вътрешно същество. Това е нашият помощник, сам по себе си невидим, ала винаги достъпен.

Няма по-голяма благословия, която майката може да даде на дъщеря си, от усещането за истинността на интуицията. Интуицията се предава от родителя на детето по най-прост начин: „Ти си много проницателна. Какво според теб се крие зад всичко това?“. Вместо да определим интуицията като безпочвена глупост, тя се дефинира като истинския глас на душата. Интуицията винаги усеща правилната посока. Тя закриля същността, долавя скритите мотиви и намерения и избира пътя, който ще нанесе най-малко щети на психето.

Процесът в приказките е подобен. Майката благославя Василиса, като установява връзка между нея и куклата. Здравата връзка между жената и нейната интуиция вдъхва увереност в собствената проницателност. Това води до промяна в отношението към живота от „Каквото е писано, ще се случи“ към „Искам да видя всичко, каквото има за виждане“.

Каква е ползата от тази дива интуиция? Също като вълчицата интуицията има нокти, с които разчупва външната обвивка на нещата, има очи, с които вижда през маските на хората, има уши, с които чува отвъд обсега на обикновения човешки слух. С помощта на тези мощни психични средства жената придобива остро и дори предпознавателно животинско^[4] съзнание, което задълбочава нейната женственост и развива способността й уверено да се движи във външния свят.

И ето че Василиса се отправя на път, за да вземе въглени и отново да запали огъня. Тя е в тъмната гора и не може да прави нищо друго освен да се вслушва във вътрешния глас, който идва от куклата. Тя се учи да разчита на тази връзка, учи се и на още нещо — учи се да храни куклата.

С какво да храним интуицията, така че тя да реагира на нашите искания да наблюдава външния свят? Трябва да я храним с живот, като я слушаме. Каква полза от глас, ако няма ухо, което да го чува? Как ще се справи жената, лутаща се в мрака на големия град или ежедневния живот, ако не чува и не разчита на гласа на La Que Sabe — Онази, която знае?

Безброй пъти съм чувала жени да казват: „Знаех, че трябва да се вслушам в интуицията си. Усещах, че трябва/не трябва да направя това и това, но не я послушах“. Ние храним своята дълбоко интуитивна същност, като се вслушваме в нея и следваме съветите й. Тя е самостоятелен образ, вълшебно създание с форма на кукла, което обитава психичната територия. В този смисъл тя е като мускулите на тялото. Ако не се използва, мускулът атрофира. С интуицията е точно така: без храна, без употреба, тя повяхва.

Храненето на куклата е важен цикъл от архетипа на Дивата жена — пазителката на скритите съкровища. Василиса храни куклата по два начина: първо, с парченце хляб, късче живот за това ново психично пътешествие и, второ, като открива пътя към Старата дива майка — Баба Яга. Когато момичето се вслушва в нея — на всеки завой, на всяко разклонение — куклата му показва накъде е „домът“.

Връзката между куклата и Василиса символизира вълшебната обвързаност между жената и нейната интуиция. Тя трябва да се предава от жена на жена, тази благословена връзка, изпитване и хранене на интуицията. Също като Василиса ние подхранваме връзката си със своята интуитивна природа, като вътрешно се вслушваме в нея на всеки завой. „Насам ли да тръгна или натам? Да остана ли или да продължа? Да се боря ли или да проявя гъвкавост? Добър или лош е този човек, събитие, намерение?“

Прекъсването на връзката между жената и нейната дива интуиция често погрешно се приема за унищожаване на самата интуиция. Но не е така. Не е унищожена интуицията, а по-скоро матрилинейната благословия, способността да разчитаме на интуицията си, завещана ни от всичките ни предшественички — всъщност преградена е дългата река от жени^[5]. В резултат отслабва усещането на интуитивната мъдрост, но с упражнения можем да си я върнем и да продължим да я проявяваме^[6].

Куклите изпълняват ролята на талисмани. Талисманите напомнят за онова, което се усеща, ала не се вижда, което е вярно, но не е непосредствено очевидно. Образът на куклата ни напомня, говори ни, вижда вместо нас. Всички жени притежават тази интуитивна функция. Това е огромна и фундаментална възприемчивост. Не възприемчивост като някога описаната в класическата психология, т.е. като пасивно вместилище. А възприемчивост като непосредствен достъп до дълбока мъдрост, с която са пропити самите кости на жените^[7].