Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Women Who Run Wigh the Wolves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2018 г.)
Корекция и форматиране
NMereva (2019 г.)

Издание:

Автор: Клариса Пинкола Естес

Заглавие: Бягащата с вълци

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Националност: американска

Редактор: Саша Попова

Художник: Megachrom

Коректор: Марияна Василева

ISBN: 954-585-212-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1270

История

  1. — Добавяне

Блокиране на творческата фантазия

Детето живее в среда, в която хората не се интересуват от него. Ако и с вас е така, бягайте. Никой не цени онова, което има момиченцето, малките пламъчета — началата на всички творчески възможности. Ако сте в такова положение, обърнете гръб на другите и си идете. Това дете е в психична ситуация, в която няма голям избор. То се е примирило със своето „място“ в живота. Ако и с вас се е случило така, зарежете примирението и се размърдайте. Когато е притисната в ъгъла, Дивата жена не се предава, а се бори с нокти и зъби.

Какво трябва да направи кибритопродавачката? Ако инстинктите й са непокътнати, тя има много възможности. Да се премести в друг град, да се скрие в някоя изба с въглища. Дивата жена знае как да постъпи. Но малката кибритопродавачка не познава Дивата жена. Малкото диво момиченце замръзва, изпаднало в транс.

За потока на творческия живот е важно да сме с истински хора, които ни топлят, които подкрепят нашето творчество. Тази подкрепа е хор от гласове — и вътрешни, и външни, който следи състоянието на жената, насърчава я и ако се налага, й предлага утеха. Не съм сигурна от колко приятели се нуждае човек, но поне от един-двама, които смятат вашата дарба, каквато и да е тя, за pan de cielo — райски хляб. Всяка жена има право на ангелски хор.

Когато са навън на студа, жените са склонни да живеят с фантазии, вместо да действат. Такава фантазия е нашият най-голям опиат. Познавам жени, надарени с вълшебни гласове. Познавам жени, които са родени разказвайки. Ала са изолирани или се чувстват по някакъв начин онеправдани. Те са плахи, което често прикрива гладен анимус. Трудно им е да приемат подкрепа от душата или от приятелите, семейството, обществото.

За да избегнете участта на малката кибритопродавачка, трябва да направите нещо много важно. Онзи, който не подкрепя изкуството ви, живота ви, не е достоен за вашето внимание. Жестоко е, но е истина. Иначе жената веднага навлича дрипите на малката кибритопродавачка и е принудена да води непълноценен живот, който замразява всякаква мисъл, надежда, дарба, поезия, артистизъм, дизайн, танц.

Топлината трябва да е основната цел на малката кибритопродавачка. Но в приказката не е така. Вместо това тя се опитва да продава кибритите — своя източник на топлина. Това не прави женствеността по-топла, по-богата, по-мъдра и я лишава от възможност за развитие.

Топлината е загадка. Тя някак лекува и възражда. Тя разхлабва прекалено стегнатите неща, усилва потока, тайнствения стремеж „да бъдем“, девствения полет на нови идеи. Каквото и да е топлината, тя постоянно ни привлича към себе си.

Малката кибритопродавачка не живее в среда, в която може да процъфти. Няма топлина, няма подпалки, няма дърва. Какво можем да направим, ако сме на нейно място? На първо място можем да не създаваме фантастичния свят, който създава тя, като пали клечки. Има три вида фантазии. Първият е приятната фантазия. Тя е нещо като измислен сладолед, целящ единствено да носи удоволствие. Такива фантазии са мечтите. Вторият вид е съзнателното фантазиране, нещо като период на планиране, средство, с помощта, на което предприемаме определено действие. Всички успехи — психологически, духовни, финансови и творчески, започват с фантазии от този вид. На трето място е фантазията, която кара всичко да спре, която в критичен момент не ни позволява да предприемем нужните действия.

За нещастие точно такива са фантазиите на малката кибритопродавачка. Тази фантазия няма нищо общо с действителността. Тя е свързана с чувството, че нищо не може да се направи или че всичко е прекалено трудно и затова е най-добре човек да се задоволи с празна фантазия. Понякога фантазията е в женския ум. Понякога идва от алкохола и спринцовката или от тяхната липса. Понякога двигателят е димът на марихуаната или безбройните незапомнени стаи с легла и непознати мъже. Жените в такова положение играят ролята на малката кибритопродавачка през всяка нощ на все повече фантазии и всяка сутрин се събуждат вкочанени. Има много начини да изгубите целеустремеността си, да изгубите съсредоточеността си.

Как можем да обърнем този процес и да възстановим самоуважението си? Трябва да открием нещо съвсем различно от онова, което има малката кибритопродавачка. Трябва да отнесем идеите си на място, където за тях има подкрепа. Само единици от нас могат да творят в изолация. Повечето се нуждаем от всяко докосване на ангелско крило.

Хората обикновено имат чудесни идеи. Ще боядисам онази стена в любимия си цвят. Ще разработя проект, в който ще участва целият град. Ще направя няколко плочки за банята си и ако наистина ми харесат, ще започна да ги продавам. Ще продължа учението си, ще продам къщата и ще отида на пътешествие, ще родя дете, ще изоставя това и ще започна друго, ще тръгна по свой път, ще помогна за възтържествуването на справедливостта, ще се боря за онеправданите.

Тези проекти се нуждаят от подкрепа. Нуждаят се от топли хора. Малката кибритопродавачка е облечена в дрипи. Също като в старата песен тя толкова дълго е била на дъното, че все едно е на повърхността. Никой не може да процъфти в нейното състояние. Трябва да се поставяме в положение, в което също като цветята и дърветата да можем да виждаме слънцето. Но трябва да има слънце. За да го постигнем, трябва да се движим, а не просто да стоим неподвижно. Трябва да направим нещо, което да промени положението ни. Без движение ние отново се връщаме на улицата да продаваме кибрит.

Приятелите, които ви обичат и стоплят вашия творчески живот, са най-добрите слънца на света. Когато подобно на малката кибритопродавачка жената няма приятели, тя също се вкочанява от мъка, а понякога и от гняв. Дори човек да има приятели, те може да не са слънца. Те трябва да ви носят утеха, а не да ви информират за все по-студената обстановка. Те ви успокояват, но това далеч не е подкрепа. Подкрепата ви мести от едно място на друго.

Разликата между утеха и подкрепа е следната. Ако цветето ви е болно, защото го държите в тъмен килер и му говорите успокоителни думи, това е утеха. Ако го извадите от килера и го сложите на слънце, ако му дадете да пие и после му говорите, това вече е подкрепа.

Вкочанената жена без подкрепа е склонна да се отдава на празни мечти. Но даже да е в такова състояние, особено ако е в такова състояние, тя трябва да отхвърли утешителните фантазии. Утешителните фантазии със сигурност ще ви убият. Знаете какви са пагубните фантазии: „Някой ден…“, „Само да имах…“, „Той ще се промени…“, „Само да се науча да се владея… когато наистина съм готова, когато имам достатъчно… когато децата пораснат, когато съм по-сигурна, когато намеря някой друг, веднага щом…“ и т.н.

Малката кибритопродавачка има вътрешна баба, която, вместо да й извика „Събуди се! Стани! Каквото и да ти струва, намери топлина!“, я отнася в света на фантазиите, отнася я в „рая“. Но раят няма да помогне на Дивата жена, на притиснатото в ъгъла диво дете, нито на малката кибритопродавачка в това положение. Тези утешителни фантазии не трябва да се запалват. Те са смъртоносни примамки, които ни разсейват от истинската работа.

Малката кибритопродавачка прави безсмислена размяна, като продава кибритите си, единственото, което може да я стопли. Когато са откъснати от хранителната обич на дивата майка, жените са подложени на равносилен глад във външния свят. Егото просто си изкарва прехраната, получава съвсем недостатъчна храна и всяка вечер се завръща там, откъдето е започнало. И изтощено заспива.

Такава жена не може да се събуди за живот с бъдеще, защото окаяното й съществувание е като рибарска кукичка, на която тя ежедневно увисва. При инициациите прекарването на значителен период от време при тежки условия е важна част от откъсването на човек от спокойствието и самодоволството. Този период на посветителски преход ще свърши и жената ще поведе възроден, по-мъдър духовен и творчески живот. Може да се каже, че жените в състоянието на малката кибритопродавачка участват в посвещаване, което не протича нормално. Неблагоприятните условия не задълбочават — те само убиват. Трябва да се промени средата, трябва да се намери подкрепа.

Исторически и особено при мъжете в психологически аспект, болестта, изгнанието и страданието често се разбират като посветителско откъсване, което понякога има огромно значение. Но за жените съществуват други архетипи на посвещаване, които произхождат от вродената женска психология и физика, например раждането, силата на кръвта, влюбването и получаването на подхранваща любов. Получаване на благословия от човек, когото жената дълбоко уважава, напътствията от по-възрастна жена, всичко това са могъщи инициации, носещи своя заряд и възраждане.

Може да се каже, че малката кибритопродавачка е стигнала съвсем близо и в същото време е безкрайно далеч от преходния етап на движение и действие, който завършва посвещаването. Въпреки че разполага с материалите за посветителско преживяване, в и извън нея няма никой, който да я напътства в психичния процес.

В най-негативен психически смисъл зимата носи целувката на смъртта — т.е. студа — на всичко, което докосне. Студът вещае края на всяка връзка. Ако искате да убиете нещо, просто бъдете студени към него. Когато човек замръзне, всяко чувство, мисъл, действие или връзка стават невъзможни. Когато искат да изоставят нещо в себе си или да изхвърлят някого на студа, хората не им обръщат внимание, заобикалят ги отдалече, за да не се налага дори само да чуват гласа им или да ги виждат. Такава е ситуацията в психето на малката кибритопродавачка.

Момиченцето обикаля по улиците и моли минувачите да купуват кибритите му. Тази сцена показва един от най-тъжните моменти, свързани с наранения женски инстинкт — даването на светлина срещу нищожна цена. Светлинките на кибритените клечки са като забучените на пръчки черепи от приказката за Василиса. Те са мъдрост. Нещо повече, те запалват пламъка на осъзнаването, заменят мрака със светлина, огряват онова, което е изгоряло. Огънят е основният символ на възраждането в психето.

Малката кибритопродавачка е в крайна нужда и моли да се смилят над нея, като всъщност предлага нещо с много по-голяма стойност — светлина. Независимо дали тази огромна стойност е в нашето психе, или в преживяванията ни във външния свят, резултатът е същият: още по-голяма загуба на енергия. Тогава жената не може да реагира на потребностите си. Нещо в нея иска да живее и я умолява да не го оставя да умре, ала не получава отговор. Жената в такова положение е като София — гръцкият дух на мъдростта — тя носи светлина от бездната, но я разпродава като безполезна фантазия. Неподходящи любовници, лоши шефове и всевъзможни коварни комплекси ни изкушават да правим такъв избор.

Когато решава да изгори клечките, малката кибритопродавачка използва ресурсите си, за да фантазира, вместо да действа. Тя безразсъдно изразходва енергията си. В живота на жената често има такива мигове. Тя е решена да отиде в колеж, но в продължение на три години се чуди в кой точно. Иска да нарисува онази серия от картини, но тъй като няма място къде да ги изложи, не поставя рисуването на първо място. Иска да направи това или онова, но не отделя време за учене или за да придобие нужните умения. Тя има десет тетрадки, пълни с мечти, но е попаднала в плен на интерпретации и не може да ги въплъти в действие. Знае, че трябва да си тръгне, да започне, да спре, но не го прави.

Причината е ясна. Когато жената е замръзнала, когато вече е изгубила всякакви чувства, когато кръвта и страстта й вече не стигат до „крайниците“ на психето й, когато е отчаяна, фантастичният живот е много по-приятен от всичко останало. Тъй като няма дърво, което да изгорят, нейните кибритени клечки изгарят психето. И психето започва само да си играе номера — то вече живее във фантастичния огън на всички удовлетворени копнежи. Този вид фантазия е като лъжа — ако я повтаряте достатъчно често, започвате да й вярвате.

Този начин на преобразяване на страданието — когато проблемите се омаловажават с измисляне на фантастични решения, не само измъчва жените, той е една от основните пречки на човечеството. Кахлената печка във фантазията на малката кибритопродавачка представлява топли мисли. Тя също е символ на центъра, на сърцето, на огнището. Тя ни казва, че нейната фантазия е за истинската същност, сърцето на психето, топлината на вътрешния дом.

Но печката внезапно изчезва. Подобно на всички жени в такова психично затруднение, малката кибритопродавачка отново се озовава в снега. Това ни убеждава, че този вид фантазия е кратка, но пагубна. Тя само изгаря енергията ни. Въпреки че може да използва своите фантазии, за да пази топлината си, жената накрая все пак замръзва.

Малката кибритопродавачка запалва нови кибритени клечки. Всяка фантазия изгаря и детето отново остава в снега. Когато психето замръзва, жената се обръща към себе си и към никой друг. Тя запалва трета клечка. Това е приказната тройка, вълшебното число, точката, в която трябва да се случи нещо. Но в този случай, тъй като фантазията не допуска действие, не става нищо.

Каква ирония, че в приказката се разказва за коледна елха. Коледната елха е еволюирала от предхристиянски символ на вечния живот — вечнозеленото дърво. Това може да спаси детето, идеята за вечнозелената, вечно растящата, вечно движещата се душа психе. Ала стаята няма таван. Психето не може да задържи идеята за живота. Хипнозата е пълна.

Бабата е толкова топла, толкова нежна и все пак тя е последната доза морфин, последната капка отвара от бучиниш. Тя отнася момиченцето в съня на смъртта. В неговия най-отрицателен смисъл това е сънят на самодоволството, сънят на вцепенението. „Всичко е наред, мога да издържа.“ Това е сънят на злата фантазия, надеждата, че ще се случи чудо и всички мъки ще изчезнат.

Психически факт е, че когато либидото или енергията се изчерпат до крайност, винаги се появява някакъв образ на природата Живот/Смърт/Живот, в случая символизирана от бабата. Нейната работа е да се появява при смъртта на нещо, да приема душата, оставила земната си обвивка, и да се грижи за нея, докато се прероди.

И това е благословията на психето. Дори в мъчителния край на малката кибритопродавачка има лъч светлина. Когато се натрупат достатъчно време, недоволство и напрежение, Дивата жена на психето вдъхва нов живот в женския ум, дава й възможност отново да действа в своя полза. Както виждаме от описаното в приказката страдание, далеч по-добре е да излекувате пристрастеността си към фантазията, отколкото да чакате и да се надявате на възкресение.