Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (75)

Капан № 5: Опит за водене на таен живот, раздвояване

В тази част от приказката момичето ще получи първо причастие и старицата го води при обущаря, за да му купи нови обувки. Мотивът с причастието е сравнително съвременно допълнение. От архетипна гледна точка „Червените обувки“ най-вероятно е многократно напластяван фрагмент от далеч по-стара приказка или мит за началото на менструацията и напускането на майчината опека, след като в предишните години момичето е било научено от жените в семейството му на осъзнатост и възприемчивост към външния свят^[1].

Твърди се, че в матриархалните култури в древна Индия, Египет, части от Азия и Турция — за които се смята, че са оказали въздействие върху нашата концепция за женската душа — подаряването на къна и други червени оцветители на млади момичета, за да могат да боядисат стъпалата си с тях, е основен елемент от посветителните обреди^[2]. Един от най-важните посветителни обреди е свързан с първата менструация. Този обред отбелязва прехода от детството към способността да раждаш живот от собствената си утроба, да носиш сексуалната и всички присъщи женски сили. Всички фази от церемонията са били обагрени с червена кръв — кръвта от менструацията, раждането на дете, помятането, която се стича надолу към ходилата. Както виждате, първоначално червените обувки са имали много значения.

Споменаването на Деня на невинните също е по-късна добавка. В Европа този празник от християнския календар постепенно изместил честването на зимното слънцестоене, останало от древния езически свят. По време на старите езически тържества жените извършвали ритуално пречистване на женското тяло и женската душа/дух в подготовка за образния и буквален нов живот — настъпващата пролет. Тези обреди може да са включвали група, оплакваща загубата на деца^[3] — помятане, аборти и други важни събития в женския сексуален и възпроизводствен живот през изтеклата година^[4].

Следващият епизод в приказката разкрива типично психично потискане. Страстното душевно желание на момичето пробива стените на примерното му поведение. В обущарницата то излъгва старицата и купува странните червени обувки. Опустошителният глад за душевен живот е изплувал на повърхността на психето и граби всичко, до което може да се добере, защото знае, че скоро отново ще бъде потиснат.

Това експлозивно психологическо отприщване се наблюдава тогава, когато жената потиска големи части от същността си в сенките на психето. От гледна точка на аналитичната психология потискането на негативните и позитивни инстинкти, желания и чувства в подсъзнанието ги кара да обитават царството на сенките. Докато егото и суперегото се опитват да възпират тъмните импулси, самият натиск, който упражнява това потискане, много напомня на мехурче в автомобилна гума. Докато гумата се върти и се нагрява, натискът в мехурчето се усилва, то се спуква и освобождава цялото съдържание.

Сянката действа по подобен начин. Ето защо личности от типа на Чичо Скрудж могат да удивят всички, като неочаквано дарят милиони долари на сиропиталище. По същата причина иначе нормален мил човек може да изпадне в пристъп и да обезумее. Ние откриваме това явление, като открехваме портата на тъмното царство и пускаме навън отделни елементи, общуваме с тях, намираме им някакво приложение, ограничаваме вероятността от атака на сянката и ненадейни експлозии.

Макар че ценностите в различните култури варират и поставят различни „негативи“ и „позитиви“ в сянката, типичните импулси, смятани за негативни и в резултат пращани в тъмното царство, са онези, които насърчават човек да краде, мами, убива и т.н. Негативните тъмни аспекти обикновено са странно вълнуващи и в същото време ентропични по природа, нарушават равновесието и спокойствието на хора, връзки и по-големи групи.

Сянката обаче също може да съдържа божествените, богатите, красивите и силните аспекти на личността. Особено при жената сянката почти винаги съдържа най-прекрасните й аспекти, които са забранени или не са подкрепяни от културата. На дъното на психичния кладенец на много жени лежи проникновеният творец, проницателният мъдрец, жената, която може да говори за себе си без презрение, която може да се изправи пред себе си, без да трепери, която усъвършенства уменията си. Позитивните импулси в сянката при жените в нашата култура най-често се въртят около разрешението за водене на самостоятелен живот.

Тези отхвърляни, обезценявани, „неприемливи“ аспекти на душата и същността не само лежат в тъмното, но и планират как и кога да направят опит да се освободят. Те кипят в подсъзнанието и един ден, колкото и добре да е запечатан капакът на кладенеца, мощно изригват навън и се пръскат във всички посоки.

След експлозията онова, което е излязло от сянката, трудно може да се върне обратно. Макар че щеше да е много по-добре, ако имаше начин съзнателно да изживяваме радостта на творческия дух, вместо да я погребваме, понякога жената е притисната в ъгъла и това е единственият резултат.

Тъмният живот се наблюдава тогава, когато писателките, художничките, танцьорките, майките, търсачките, мистичките, студентките или пътешественичките престанат да пишат, рисуват, танцуват, кърмят, гледат, учат и упражняват. Това може да се случи, след като дълго време не са реализирали надеждите си, не са получили заслуженото признание или по безброй други причини. Щом творецът престане да твори, енергията, която естествено се влива в него, се насочва под земята и отново излиза на повърхността, когато и където успее. Тъй като усеща, че не може свободно да прави каквото иска, жената започва да води странен двойствен живот — денем носи една маска, нощем — друга.

Когато се преструва, за да запечата живота си в добре увито пакетче, жената затваря под налягане в сянката цялата си жизнена енергия. Нищо ми няма, казва тя. Ние я гледаме от отсрещния край на стаята или в огледалото. И знаем, че не е така. Някой ден научаваме, че е станала любовница на флейтист и е избягала в Типикано. И се чудим какво се е случило, защото си спомняме, че тя мрази флейтистите и винаги е искала да живее на Оркас Айланд, а не в Типикано.

Подобно на Хеда Габлер в пиесата на Хенрик Ибсен, Дивата жена може да се преструва, че води „обикновен живот“ и в същото време да скърца със зъби, но винаги трябва да плати цената. Хеда тайно води страстен и опасен живот, играе игри с бивш любовник и със Смъртта. Външно тя не протестира, че трябва да носи боне и да слуша мърморенето на мъжа си за скучния му живот. Жената може да е външно любезна и дори цинична, ала вътрешно да кърви.

Или като Джанис Джоплин може да се опитва да се подчинява, докато вече не е в състояние да търпи и тогава разядената й от затварянето в сянката творческа природа мощно изригва, за да се разбунтува срещу догмите на безразсъдното „възпитание“, което не обръща внимание на индивидуалните дарби, на самия живот.

Наречете го както искате, но воденето на таен живот, защото истинският няма достатъчно пространство да разцъфти, оказва отрицателно въздействие върху женската жизненост. Пленените и изгладнели жени „крадат“ всевъзможни неща — непозволени книги и музика, приятелства, сексуални чувства, религиозни вярвания. Скришом в себе си мечтаят за революция. Крадат време от партньорите, семействата си, от самите себе си, време за писане, за мислене, за душата.

За да избегне този опасен път, жената трябва да се откаже от преструвките. Воденето на таен душевен живот никога не помага. Това винаги ви нанася удар, когато най-малко го очаквате. И тогава ви очаква пълно нещастие. По-добре е да се вземете в ръце, да се изправите, колкото и самоделна да е опората ви, и да живеете както можете, да оставите измамите. Борете се за онова, което има истински смисъл за вас.

Момичето в приказката измамва полусляпата старица. Това доказва, че сухата перфекционистка ценностна система е лишена от ясно зрение, че не вижда какво става около нея. За нараненото психе и култура е типично да не забелязват личното нещастие на същността. Затова детето взима поредното погрешно решение.

Да приемем, че първата му стъпка към плена — качването в каретата, е била направена от невежество. Да речем, че отказът от собствената му творба е бил необмислен, но типичен за неопитните в живота. Ала сега момичето иска странните червени обувки и колкото и да е парадоксално, този импулс към нов живот е нормален, естествен, но то е прекарало прекалено много време при старицата и инстинктът му не изпраща алармен сигнал, когато детето избира този пагубен потенциал. Всъщност обущарят му помага. Той намига и се усмихва на грешния му избор. Двамата заедно извършват измамата.

По този начин жените мамят самите себе си. Те са отхвърлили съкровището, каквото и да е то, но крадат каквото и където сварят. Пишат ли? Да, но тайно и в резултат нямат подкрепа, липсва обратната връзка. Ами студентката полага ли нужните усилия? Да, но тайно и в резултат не получава помощ, няма научен ръководител. Танцьорката рискува ли с напълно оригинални изпълнения или представя бледи имитации? Ами амбициозната жена, която се преструва, че не е амбициозна, но тайно копнее за успехи — за себе си, за своя народ, за своя свят? Тя е могъща мечтателка и в същото време си налага пълно мълчание. За психето е пагубно да няма довереник, да няма наставник.

Трудно е да отмъкваш късчета живот по този начин, ала жените ежедневно го правят. Когато жената се чувства принудена да краде живот, нейното съществувание е достигнало най-безжизненото си състояние. Тя краде живот от „тях“, които и да са тези „те“ в живота й. Външно тя проявява безразличие и спокойствие, но винаги, когато зърне лъч светлина, изгладнялата й същност се нахвърля на първата срещната форма на живот, бясно напада, танцува до изнемога, изтощава се и после се опитва да пропълзи обратно в черната килия, преди някой да забележи отсъствието й.

Така правят жените с неуспешен брак. Така правят жените, които са принудени да се чувстват по-нисши. Така правят жените, които се срамуват, които се боят от наказание, присмех или унижение. Така правят жените с наранен инстинкт. Тези кражби са полезни за пленената жена само ако тя краде каквото трябва, само ако това води до нейното освобождение. Всъщност кражбата на полезни неща от живота изпълва душата с още по-голяма решителност да сложи край на кражбите и да е свободна да води живот на открито, живот, какъвто тя иска.

Разбирате ли, в дивата душа има нещо, което не ни позволява дълго да живеем на дребно. Защото в действителност жената, която се стреми към осъзнатост, не се задоволява само с няколко глътки чист въздух. Спомняте ли си, когато като малки сте открили, че не можете дълго да задържате дишането си? Накрая нещо непреодолимо ви кара колкото може по-бързо да си поемете дъх.

За щастие нещо подобно има и в душата/психето. То ни принуждава да дишаме с пълни гърди. Наистина ние знаем, че не можем да живеем, като крадем малки късчета живот. Дивата сила в женската душа настоява да получи достъп до всичко.

Обущарят в приказката предшества стария войник, който по-късно вдъхва живот на дяволските обувки. Този герой е натоварен с прекалено много древна символика, за да го смятаме за невинен участник в повествованието. Естественият хищник в психето (и в културата) е сила, която може да променя външния си вид точно както се крият капаните, клетките и отровните примамки, за да съблазнят непредпазливите. Не трябва да забравяме, че той също мами старицата.

Не, обущарят най-вероятно е в заговор с войника, който, разбира се, е проява на дявола^[5]. В стари времена дяволът, войникът, обущарят, гърбушкото и други образи са изобразявали негативните сили и в земната, и в човешката природа^[6].

Въпреки че основателно можем да се гордеем с душата, достатъчно смела, за да се опита да открадне нещо, каквото и да е, това не е единственият проблем. Цялостната психология трябва да включва не само тялото, ума и духа, но и в същата степен културата и околната среда. В тази светлина трябва да се запитаме как изобщо се е стигнало дотам, че копнеем за живот, който по право е наш. Вникването в натиска, упражняван от всеки пласт на вътрешния и външния свят, няма да ни позволи да си мислим, че кражбата на дяволските обувки е конструктивно решение.