Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (62)

Наблюдавала съм как вълчиците блъскат телата си едно в друго, когато тичат и играят, всяка по различен начин, старите, младите, мършавите, дебелите, дългокраките, клепоухите, онези с някога чупени и зараснали накриво крайници. Всички те имат своите силни страни, своята красота. Те живеят и играят според това какви са и как са. Не се опитват да са такива, каквито не са.

На Север наблюдавах една стара вълчица, която имаше само три крака. Никой друг, освен нея не можеше да се провира в цепнатината, където растяха боровинки. Веднъж видях една сива вълчица да прикляка и скача толкова бързо, че сякаш остави във въздуха сребриста дъга. Спомням си и една деликатна вълчица, току-що родила, все още с провиснал корем, която се движеше с изяществото на балерина.

И все пак, въпреки тяхната красота и способност да запазват силите си, понякога за вълците се говори така: „О, ти си прекалено хищен, зъбите ти са прекалено остри, апетитът ти е прекалено голям“. Също като вълчиците, за жените понякога се говори така, като че ли е допустим само определен темперамент, определен сдържан апетит. И често се прибавя атрибут за моралност или аморалност според това дали ръстът, височината, походката и фигурата на жената отговарят на някакъв идеал. Когато се ограничават до настроения, маниери и фигури, които се вписват само в един идеал за красота и поведение, жените изгубват своята физическа и душевна свобода.

В инстинктивното психе тялото се смята за сетивен орган, информационна мрежа, посредник с безброй комуникационни системи — сърдечно-съдова, дихателна, скелетна, нервна, емоционална и интуитивна. В света на въображението тялото е могъщо средство, дух, който живее с нас, молитва за живот със самостоятелни функции. В приказките тялото се персонифицира от вълшебни обекти със свръхчовешки особености и способности и има два чифта уши — едните за слушане в реалния свят, другите за душата, два чифта очи — едните за обикновеното зрение, другите за виждане в бъдещето, два вида сила — едната на мускулите, другата — непобедимата сила на душата. И с това списъкът от двойствени свойства на тялото далеч не се изчерпва.

В системи за работа върху тялото като метода на Фелденкрайс, Аюрведа^[1] и други се смята, че тялото има шест, а не пет сетива. То използва кожата и по-дълбоките фасции и тъкани, за да регистрира всичко, което става наоколо. Също като плочата Розета за онези, които могат да я четат, тялото е жива история на отнетия живот, дарения живот, мечтания живот, изцеления живот. Ние го ценим за неговата способност непосредствено да реагира, да усеща и предчувства.

Тялото е многоезично създание. То говори чрез своя цвят и температура, чрез сиянието на обичта, пепелта на болката, топлината на възбудата, студа на съмнението. То говори чрез постоянния си едва забележим танц — понякога се поклаща, понякога потръпва. То говори чрез ударите на сърцето, унинието, бодването под лъжичката и събуждането на надеждата.

Тялото помни, костите помнят, ставите помнят, помни даже кутрето. Паметта е заложена в образи и чувства в самите клетки. Като гъба, попила вода, където и да притиснете плътта, дори съвсем лекичко да я докоснете, споменът потича като порой.

Отричането на красотата и значението на тялото е насилствено отнемане на неговия дух и форма, на правото му на тържествуване. Да ви смятат за грозни или неприемливи, защото вашата красота не отговаря на общоприетия стандарт, означава дълбоко да наранят естественото щастие, което по право принадлежи на дивата природа.

Жените имат основание да отхвърлят психологическите и физическите стандарти, които са вредни за духа и прекъсват връзката с дивата душа. Инстинктивната женска природа цени тялото и духа много повече заради тяхната жизненост, отзивчивост и издръжливост, отколкото заради външния им вид. Това не означава да отричаме красотата, определена от културните норми, а да обхванем всички прояви на красота, форма и функция.