Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Women Who Run Wigh the Wolves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2018 г.)
Корекция и форматиране
NMereva (2019 г.)

Издание:

Автор: Клариса Пинкола Естес

Заглавие: Бягащата с вълци

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Националност: американска

Редактор: Саша Попова

Художник: Megachrom

Коректор: Марияна Василева

ISBN: 954-585-212-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1270

История

  1. — Добавяне

Завръщане към изградения от нас живот, изцеляване на наранените инстинкти

Когато приказките завършват със смърт или осакатяване на главния герой като в „Червените обувки“, ние се питаме дали не е можело краят да е друг.

От психична гледна точка е добре човек да намери място, където да се възстанови след бягството си от душевния глад. Този процес може да отнеме една-две години, докато установим раните си, търсим напътствие, вземаме лекарства, мислим за бъдещето. Една-две години не са много време. Неопитомената жена трябва да се научи да се осъзнава, да внимава, да не е наивна, неинформирана. Да вземе живота си в собствените си ръце. За да възвърне вродените си женски инстинкти, тя трябва да разбере как е допуснала да се притъпят.

Независимо дали е наранено вашето изкуство, вашият начин на живот, мислите или идеите ви, вие трябва да се измъкнете от оплелата ви паяжина. Отвъд желанията и копнежите, отвъд грижливо обоснованите методи, които обичаме да обмисляме и обсъждаме, ни очаква една обикновена врата. От отсрещната й страна са новите крака. Идете там. Пълзете, ако се налага. Престанете да приказвате и да обмисляте. Просто го направете.

Ние не избираме своите родители. Не можем да влияем на начина, по който ни възпитават. Не сме в състояние да принудим културата незабавно да стане добронамерена към нас. Но дори след психична травма, след неопитомено състояние, а и даже докато сме още в плен, ние пак можем да си възвърнем живота.

Психологическият план за завръщане към себе си е следният. С изключителна предпазливост постепенно се върнете към дивото, като изграждате морални и защитни структури, които да ви позволят да определяте границите на прекалено многото. (Вие обикновено вече сте чувствителни към прекалено малкото.)

Завръщането към дивото и свободно психе изисква смелост, но и здравомислие. Ние, психоаналитиците, обичаме да казваме, че за да станеш лечител, трябва да научиш не само какво да правиш, но и какво да не правиш. Същото се отнася за завръщането към дивото. Нека се занимаем по-подробно с този въпрос.

Вълчите ями, капаните и отровните примамки, заложени за дивите жени, варират в съответствие с различните култури. Тук изброявам онези, които са характерни за повечето общества. Жените с различен етнически и религиозен произход сами ще допълнят останалото. В символичен смисъл ние чертаем карта на горите, в които живеем. Определяме местата, обитавани от хищници, и описваме техния начин на действие. Твърдят, че вълчицата познава всяко животно на своята територия. Тъкмо това познание й позволява да живее, колкото може по-свободно.

Възвръщането на изгубения и излекуването на наранения инстинкт наистина е в границите на човешките възможности. Жената просто трябва внимателно да слуша, гледа и усеща света около себе си и после да действа така, както действат другите — ефикасно, ефективно и емоционално. Способността да наблюдаваш хора с непокътнат инстинкт е жизненоважна за излекуването. Накрая пълноценното слушане, гледане и поведение се превръщат в система с характерен ритъм, който трябва да упражнявате, докато той отново стане автоматичен.

Ако нещо или някой е наранил дивата ни природа, ние отказваме да се предадем и да умрем. Отказваме да нормализираме тази рана. Призоваваме на помощ инстинкта си и правим каквото трябва. По своята природа, дивата жена е силна и талантлива. Ала тъй като е откъсната от инстинктите си, тя също е наивна, свикнала е с насилието, приспособила се е към изгнанието. Любовниците, наркотиците, алкохолът, парите, славата и властта не могат да поправят щетите. Това се постига единствено чрез постепенно завръщане към инстинктивния живот. За тази цел жената има нужда от майка, от „достатъчно добра“ дива майка. И сещате ли се кой чака да стане ваша майка? Дивата жена се чуди защо толкова дълго се бавите да отидете при нея, наистина да сте при нея, не само от време на време, не само, когато ви е удобно, а постоянно.

Ако се стремите да постигнете нещо важно, трябва да се заобикаляте с хора, които категорично подкрепят работата ви. Опасен капан е да имате „приятели“, които страдат от същите наранявания, ала нямат истинско желание да ги излекуват. Тези приятели ви насърчават да не следвате естествените си цикли, да не живеете в хармония с душевните си потребности.

Неопитомената жена не може да си позволи наивност. Когато се завръща към вродения си живот, тя трябва да се отнася към крайностите подозрително и да съзнава тяхната цена за душата, психето и инстинкта. Също като вълчетата, ние запомняме капаните, как са направени, как се залагат. Това е единственият начин да останем свободни.

И все пак изгубените инстинкти не изчезват безследно, без да оставят дири от чувства, по които можем да тръгнем, за да си ги възвърнем. Макар че жената може да е скована в кадифения юмрук на благопристойността и консервативния морал, независимо дали е на една ръка разстояние от самоунищожението чрез крайности, или едва е започнала да потъва към дъното, тя може да чуе шепота на дивата богиня в кръвта си. Даже при най-тежките обстоятелства, описани в „Червените обувки“, могат да се излекуват и най-наранените инстинкти.

За да възстановим щетите, ние постоянно възраждаме дивата природа и везните всеки път се накланят ту в едната, ту в другата посока. Винаги разбираме кога има основание за тревога, защото равновесието прави живота ни пълноценен, а нарушаването на баланса го ограбва.

Едно от най-важните неща е да разбираме живота, целия живот, като самостоятелно живо, дишащо и отделящо тяло. Глупаво е да очакваме телата ни да нямат отпадъчен материал повече от веднъж на пет години. Безумно е да си мислим, че само защото вчера сме яли, днес няма да сме гладни.

Също толкова нелогично е да смятаме, че можем веднъж завинаги да решим един проблем, че щом веднъж научим нещо, завинаги ще останем осъзнати. Не, животът е огромно тяло, което се развива и смалява в различни участъци и с различно темпо. Когато сме като тялото, когато се развиваме, когато газим в la mierda, в лайната, когато просто дишаме или почиваме, ние сме живи, ние следваме циклите на Дивата жена. Ако осъзнаем, че най-важното е да не спираме, ние ще сме много по-силни и спокойни.

Понякога се налага да се борим за радостта, да съберем сили и да се хвърлим стремглаво напред, да се сражаваме по всички възможни начини. За да се приготвим за обсада, понякога за известно време трябва да се лишаваме от удобства. Можем дълго да издържим без много неща, ала не без нашата радост, не без онези самоделни червени обувки.

Истинското чудо на индивидуализацията и възвръщането на Дивата жена е това, че всички започваме процеса, преди да сме готови, преди да сме достатъчно силни, преди да знаем достатъчно — започваме диалог с мисли и чувства, които шепнат и кънтят в самите нас. Ние отвръщаме още преди да сме научили езика, преди да знаем всички отговори, преди да сме осъзнали точно с кого разговаряме.

Но също като при вълчицата, учеща своите малки да ловуват и да внимават, това е начинът, по който Дивата жена извира в нас. Ние започваме да говорим с нейния глас, възприемаме нейното виждане и ценности. Тя ни учи да пращаме вестта за своето завръщане на онези, които са като нас.

Познавам няколко писателки, които са залепили тези думи над бюрото си. Една дори ги носи написани на лист, сгънат в обувката й. Те са от стихотворение на Чарлс Симик[1] и представляват проникновено напътствие за всички нас: „Онзи, който не може да вие, няма да намери своята глутница“[2].

Ако искате да си върнете Дивата жена, не се съгласявайте да ви пленят[3]. Поддържайте равновесие с помощта на инстинктите си и скачайте, където искате, вийте, когато ви се прище, взимайте каквото ви харесва, оставете очите си да ви показват вашите чувства, взирайте се във всичко, гледайте каквото можете да видите. Танцувайте с червени обувки, но трябва да сте си ги ушили сами. Обещавам ви, че по този начин вие ще сте жизнена жена.

Бележки

[1] Чарлс Симик (р. 1938) — американски поет, роден в Сърбия. — Б.пр.

[2] Charles Semic, Selected Poems (New York: Braziller, 1985). — Б.а.

[3] C. P. Estes, The Elements of Capture (Post-doctoral Thesis, 1982).

„Вземете оригинал.

Опитомете я рано, за предпочитане, преди да проговори и проходи.

Свръхсоциализирайте я.

Карайте я да гладува за дивата си природа.

Изолирайте я от страданията и свободите на другите, за да няма с какво да сравнява живота си.

Учете я само на една гледна точка.

Карайте я да изпитва потребност и позволете на всички да го видят, но не й казвайте нищо.

Откъснете я от естественото й тяло и по този начин я лишете от връзка с него.

Оставяйте я свободна в среда, в която може да граби нещата, отказвани й до този момент, едновременно вълнуващи и опасни.

Давайте й приятели, които също са гладни и окуражават неумереността й.

Не възстановявайте наранените й инстинкти за благоразумие и самосъхранение.

Заради нейните крайности (недостатъчно храна, прекалено много храна, наркотици, недостатъчно сън, прекалено много сън и пр.) оставяйте Смъртта да се промъква наблизо.

Оставяйте я да се бори с възстановяването на персоната на «добро момиче» и да побеждава, но само от време на време.

Накрая я оставете да се върне към психологическите и физиологичните крайности на пристрастяване, които сами по себе си или поради злоупотреба са пагубни (алкохол, секс, ярост, покорство, власт и пр.).

Сега тя вече е в плен. Обърнете процеса и тя ще научи как да се освободи. Възстановете инстинктите й и тя отново ще стане силна.“ — Б.а.