Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Women Who Run Wigh the Wolves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2018 г.)
Корекция и форматиране
NMereva (2019 г.)

Издание:

Автор: Клариса Пинкола Естес

Заглавие: Бягащата с вълци

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Националност: американска

Редактор: Саша Попова

Художник: Megachrom

Коректор: Марияна Василева

ISBN: 954-585-212-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1270

История

  1. — Добавяне

Деветата задача — преобразяване на сянката

Василиса се прибира у дома със светещия череп. Тя едва не го захвърля, но черепът я успокоява. Когато момичето влиза в къщата, черепът поглежда мащехата и доведените сестри и ги изпепелява. След това Василиса живее дълго и честито[1].

Психичните задачи на жената на този етап са следните: да използва острото си зрение (огнените очи), за да разпознава и реагира на негативната сянка в собственото си психе и/или на негативните аспекти на личностите и събитията във външния свят. Да преобразява негативните сенки в своето психе с вещерски огън (злата мащеха и доведените сестри, които преди това са измъчвали Василиса, са превърнати във въглени).

Василиса носи светещия череп пред себе си, докато върви през гората, и куклата й показва обратния път. „Върви натам, а сега насам.“ Предишното мило и кротко момиче вече е жена, която се ръководи от собствената си сила.

От очите, ушите, носа и устата на черепа се излъчва огнена светлина. Това е друга проява на всички психични процеси, свързани със способността за точно разграничаване на нещата. Налице е и връзка с култа към предците, а оттук и с паметта. Ако Баба Яга беше дала на Василиса капачка от коляно, интерпретацията на символа щеше да е друга. Ако й беше дала кости от китка, гръбначен прешлен или каквато и да е друга кост — освен, може би, женски таз — смисълът нямаше да е същият[2].

Черепът е друг символ на интуицията — той не наранява Баба Яга или Василиса, защото също притежава разграничителна способност. Сега Василиса носи пламъка на познанието — тя притежава тези могъщи сетива. Може да чува и вижда, да усеща мириса и вкуса на нещата. Тя си е върнала своята същност. Тя притежава куклата, притежава сетивността на Баба Яга, притежава светещия череп.

Василиса за миг се изплашва от силата, която носи, и понечва да захвърли черепа. С тази страховита мощ не е чудно, че егото смята за по-добре, по-лесно и по-безопасно да се избави от горящата светлина, защото е прекалено много и чрез нея Василиса е станала прекалено могъща. Ала свръхестественият глас на черепа й казва да запази спокойствие и да продължи напред. И тя е в състояние да го стори.

Всяка жена, която възвръща интуицията и „вещерските“ си сили, преживява момент, в който се изкушава да се откаже от тях, защото какъв е смисълът да ги вижда и знае? Светлината на черепа е безпощадна. На тази светлина старите изглеждат грохнали, красивите — великолепни, глупавите — безумни, пияните — пияници, неверните — безбожници. Невероятното се превръща в чудо. Светлината на черепа вижда онова, което вижда, тя е вечната светлина и осветява пътя на жената като присъствие, което се движи малко пред нея и известява какво я очаква.

Но когато вижда и усеща по този начин, човек трябва да направи нещо, за да реагира на видяното. Дълбоката интуиция, могъщата сила изисква работа. На първо място, жената трябва да осъзнае негативните сили и нарушеното равновесие във вътрешния и външния свят. Второ, тя трябва да е готова да промени онова, което вижда.

Вярно е, не ви заблуждавам: по-лесно е да отхвърлиш светлината и отново да заспиш. Вярно е, понякога наистина е трудно да носим пред себе си светещия череп. Защото с него ние ясно виждаме всички свои и чужди страни, и безобразното, и божественото, и всички междинни състояния.

И все пак с тази светлина осъзнаваме чудесата на дълбоката красота в света и хората. С тази всепроникваща светлина виждаме доброто сърце зад лошата постъпка, добрата душа, смазана под омразата. С нея разбираме много неща, вместо само озадачено да ги наблюдаваме. Тази светлина ни помага да разграничаваме пластовете на личността, намеренията и мотивите на другите. Тя е жезълът на познанието. Тя е огледалото, в което се усещат и виждат всички неща. Тя е дълбоката дива природа.

Ала има моменти, в които нейните послания са мъчителни и почти непоносими: защото светещият череп също ни показва къде назряват предателства, посочва ни липсата на смелост при хора, които твърдят обратното. С него виждаме завистта, която се крие като лед зад топлата усмивка. Що се отнася до самите нас, тази светлина е също толкова ярка: тя огрява и нашите съкровища, и нашите недъзи.

Това са нещата, които ни е най-трудно да приемем. В този момент винаги ни се иска да се откажем от това наше проклето познание. Но ако се вслушаме в Същността, ще чуем силния й глас: „Не ме отхвърляй. Запази ме. Ще видиш“.

Докато върви през гората, Василиса несъмнено си мисли за мащехата и доведените си сестри, които са я изпратили на сигурна смърт, и макар че има добро сърце, черепът не е такъв. Неговата функция е да бди. Затова, когато й се приисква да го захвърли, ние знаем, че Василиса си мисли за мъката, която идва от познанието за себе си и за другите, за природата на света.

Тя се прибира у дома и мащехата, и доведените й сестри й казват, че нямат огън, че въпреки усилията си не са успели да се сдобият със светлина. И това е абсолютната истина за душата на всяка жена, когато тя е възвърнала своята дива сила. В този момент нещата, които са я потискали, нямат либидо, защото плодотворното пътуване го е изчерпало. Без либидо негативните аспекти на душата, онези, които потискат съзидателния живот на жената или я принуждават да прахосва времето си с дреболии, се превръщат в „празни ръкавици“.

Светещият череп се взира в мащехата и доведените сестри. Възможно ли е негативният аспект на душата да бъде превърнат във въглени само чрез внимателно наблюдение? Да, възможно е. Последователното му осъзнаване може да го изчерпа. В един от вариантите на приказката злите жени са превърнати в овъглена кора, в друг — в три черни въгленчета.

Трите черни въгленчета са много древна и интересна идея. Малката черна точица често се смята за начало на живота. В зависимост от различните преводи на Стария завет, Господ създал първия мъж и първата жена от земя, пръст или кал. Колко точно пръст? Никой не знае. Но в други разкази за сътворението светът и неговите обитатели често се създават от точицата, от едно зрънце, от едно-единствено малко тъмно петънце[3].

По този начин трите въгленчета са в царството на майката Живот/Смърт/Живот. Те са почти унищожени. Лишени са от либидо. Сега може да се случи нещо ново. В повечето случаи, когато съзнателно лишим нещо психично от живот, то се свива и енергията му се освобождава или преобразува.

Пресушаването на злата мащеха и доведените сестри има и друга страна. Човек не може да запази познанието, получено от срещата с Вещицата богиня, носенето на огнената светлина и т.н., ако живее с жестоки хора във външния или вътрешния свят. Ако някой с отвращение вдига очи към тавана, когато сте в стаята, когато говорите, когато действате и реагирате, той потиска страстите — вашите, а навярно и своите. Този човек не се интересува от вас, вашата работа и вашия живот.

Жената трябва мъдро да избира приятелите и любимите си, защото те могат да се превърнат в злата мащеха и доведените сестри. Любимият може да застраши и/или унищожи дори нашите най-трайни връзки със собствените ни цикли и идеи. По-добрият вариант е човек, изтъкан от яки психични „мускули“ и нежна плът. За Дивата жена също е от полза, ако той е чувствителен към свръхестественото, ако е способен да „вижда“ в сърцето й.

Когато Дивата жена има идея, приятелят или любимият никога няма да каже: „Ами, не знам… звучи ми адски тъпо (прекалено грандиозно, неизпълнимо, скъпо и т.н.)“. Добрият приятел никога няма да изрече тези думи. Вместо тях той ще каже: „Не съм сигурен, че разбирам. Обясни ми как го виждаш“.

Любим/приятел, който се отнася с теб като с живо растящо създание, също като с дървото в парка, фикуса вкъщи или розите на двора… Любим и приятели, които гледат на теб като на истинско дишащо същество, човешко същество, да, ала сътворено от най-прелестни и вълшебни неща… Любим и приятели, които подкрепят същността ти… Това са хората, които търсиш. Те ще са приятели на душата ти.

Единственият начин да поддържаме връзката си с дивото е да се вслушваме в истинските си желания. Това е отделянето на маковото семе от пръстта. В този смисъл едно от най-важните разграничения е разликата между нещата, които ни махат с ръка от външния свят, и онези, които ни зоват от душата ни.

Ето как става. Представете си „шведска маса“, отрупана с бита сметана, сьомга, бухтички, телешко филе, плодова салата, мексикански деликатеси, ориз, къри, кисело мляко и безброй други вкуснотии. Представете си, че ги разглеждате и виждате някои неща, които ужасно ви харесват. Казвате си: „А! Много ми се ще да си хапна от това и онова“.

Някои жени и мъже взимат всичките си решения точно по този начин. Светът около нас постоянно ни мами, вмъква се в живота ни, поражда апетити там, където допреди това не е имало. Така ние избираме нещо, защото случайно е изникнало под носа ни в този момент. Не е задължително да го искаме, но може да е интересно и колкото повече го гледаме, толкова повече ни привлича.

Когато сме свързани с инстинктивната Същност, с естествената, дива душа на женствеността, ние плъзгаме поглед пред себе си и си казваме: „За какво съм гладна“. Без да гледаме нищо външно, ние се обръщаме към себе си и питаме: „За какво копнея? Какво искам в момента“. И отговорът обикновено не закъснява: „А, струва ми се, че искам… ето това или онова… Да, искам хей онова“.

Има ли го на „шведската маса“? Може би да, а може би не. В повечето случаи навярно не. Налага се да го потърсим — понякога доста дълго. Но накрая ще го открием и ще се радваме, че сме се посъветвали с по-дълбоките си желания.

Това разграничение, на което Василиса се научава, като отделя маковото семе от пръстта и мухлясалата царевица от здравата, е един от най-трудните за усвояване уроци, защото изисква дух и воля и често означава да не получим веднага желаното. Това става най-ясно при избора на партньори и любими. Любимият не може да се избере като а la smorgasbord — от „шведска маса“. Любимият трябва да се избере съобразно копнежите на душата. Ако го изберем, само защото сме зърнали нещо, от което ни потичат слюнки, никога няма да задоволим жаждата на душевната Същност. И тъкмо такова е предназначението на интуицията — тя е пряк пратеник на душата.

Ако ви се открие възможност да си купите велосипед или да заминете за Египет и да видите пирамидите, вие трябва за момент да оставите тази възможност настрана, да се обърнете към себе си и да се запитате: „За какво съм гладна? За какво копнея? Може би искам мотор вместо велосипед? Може би искам да замина при баба си, която не съм виждала от години“. Не е задължително решенията да са много важни. Но сериозна или не, идеята трябва да се обмисли, като се посъветваме с инстинктивната си същност с помощта на единия или няколкото налични аспекта, символизирани от куклата, Баба Яга и светещия череп.

Друг начин за подсилване на връзката с интуицията е да не позволявате на никого да потиска жизнената ви енергия… с други думи вашите възгледи, мисли, идеи, ценности, идеали. На този свят съвсем малко неща са верни/грешни или добри/лоши. Ала много са полезни/вредни. Има и неща, които понякога са пагубни, и други, които са градивни. Някои действия са добронамерени, други не. Но както добре знаете, никоя градина не може да цъфти непрекъснато. Оставете вродените си цикли да диктуват възходящите и низходящите цикли на живота ви, а не други сили или личности извън вас, нито вътрешните ви отрицателно насочени комплекси.

Част от нашите вродени цикли са някои постоянни закономерности, с които трябва да сме в синхрон. Също като сърдечните камери, които се пълнят и изпразват, ние се „научаваме да научаваме“ ритъма на цикъла Живот/Смърт/Живот, вместо да ставаме негови мъченици. Това е като скачане на въже. Ритъмът вече съществува — вие залитате назад-напред, докато го усвоите. После просто започвате да скачате. Няма нищо сложно.

Освен това интуицията дава алтернативи. Когато сте свързани с инстинктивната Същност, винаги имате най-малко четири възможности — двете противоположни, средната и „установената след по-нататъшно обмисляне“. Ако сте откъснати от интуицията си, може да си мислите, че имате само една възможност и тя да ви се струва нежелателна. И навярно смятате, че това ще ви накара да страдате. Но ще се насилите да я осъществите. Не, има по-добър начин. Използвайте вътрешния си слух, вътрешното си зрение, вътрешната си същност. Последвайте я. Тя знае как да постъпи.

Една от най-забележителните особености на интуитивната и инстинктивната природа е, че тя поражда надеждна спонтанност. Спонтанността не означава неблагоразумие. Жената трябва да е наясно със способностите си. Шехерезада е отличен пример за това. Тя използва ума си, за да достави удоволствие, като в същото време прави така, че халифът да я цени. Да сме истински, не означава да сме безразсъдни, а да слушаме La voz mitologica — Митологичния глас. Това се постига, като за момент „запушваме устата“ на егото и оставяме да говори онова, което иска да говори.

Във външната действителност всички ние имаме достъп до малки диви майки от плът и кръв. Щом видите тези жени, нещо във вас подскача, нещо във вас си мисли: „Ма-ма“. Хвърляте само един поглед и си казвате: „Аз съм нейна потомка, аз съм нейно дете, тя е моя майка, моя баба“. В случая с un hombre con pechos, образно казано „мъж с гърди“, може да си помислите: „А, дядо“ или „А, мой брат, мой приятел“. Просто знаете, че този мъж „кърми“. (Парадоксално: те едновременно са изключително мъжествени и очевидно женствени. Те са като приказната кръстница, като наставница, като майката, която никога не сте имали или поне не сте имали достатъчно дълго — това е un hombre con pechos[4]).

Всички тези човешки същества могат да се нарекат „малки диви майки“. Обикновено всеки има поне една. Ако имаме късмет, през живота си ще срещнем няколко. В момента на срещата вие в повечето случаи сте възрастни или поне в края на юношеството. Те коренно се различават от прекалено добрата майка. Малките диви майки ви насочват, гордеят се с вашите успехи. Те са критични към грешните идеи в и около вашия съзидателен, емоционален, духовен и интелектуален живот.

Тяхната цел е да ви помагат, да усъвършенстват вашите умения, да укрепват връзката ви с дивите инстинкти и да разкриват най-добрата ви същност. Те напътстват възстановяването на интуитивния живот. И ликуват, когато установите контакт с куклата, гордеят се, когато откриете Баба Яга, триумфират, когато видят, че се връщате, понесли пред себе си светещия череп.

Вече се убедихме, че е опасно да останем наивни и прекалено добри. Но вие може би още не сте убедени, може би си мислите: „О, божичко, кой иска да е като Василиса?“. И аз ви отговарям — вие. Вие искате да сте като нея, да постигнете онова, което е постигнала тя, да тръгнете по оставената от нея пътека, защото това е единственият начин за запазване и развиване на душата. Дивата жена е онази, която предизвиква, която твори и която унищожава. Тя е примитивната творческа душа, която прави възможно съзиданието и изкуството. Тя създава гората около нас и ние започваме да възприемаме живота от тази нова и оригинална перспектива.

И тук, в края на посвещаването в женското психе, ние имаме млада жена с огромен опит, която се е научила да се осланя на своето познание. Тя е изпълнила всички изисквания на пълното посвещаване. Короната й принадлежи. Може би разпознаването на интуицията е по-лесната задача, а осъзнаването й, проникването в цикъла Живот/Смърт/Живот е далеч по-трудна цел, но в същото време носи огромно удовлетворение.

Баба Яга е като Майка Никс, майката на света, другата богиня на цикъла Живот/Смърт/Живот, богинята творец. Тя създава, оформя, вдъхва живот, тя приема душата след смъртта. Като вървим по нейните стъпки, ние се научаваме да оставяме да се ражда онова, което трябва да се роди. Природата не иска разрешение. Цъфтете и раждайте винаги, когато го искате. Като възрастни ние нямаме нужда от разрешение, а от много повече окуражаване да следваме дивите цикли, от много повече вътрешно зрение.

В края на приказката става ясно, че Василиса се е научила и да допуска смъртта на онова, което трябва да умре. Нима тя надава писък и припада, когато черепът започва да гори злите жени? Не. Онова, което трябва да умре, трябва да умре.

Как се взима такова решение? La Que Sabe знае. Посъветвайте се с нея. Тя е Вечната майка. Нищо не я изненадва. Тя е виждала всичко. Допускането на смъртта не е противно на природата на повечето жени, а само на тяхното възпитание. Това може да се поправи. Всички ние знаем в своите los ovarios кога е време за живот и кога за смърт. Може да се опитваме да се самозаблуждаваме поради различни причини, но го знаем.

Показва ни го светещият череп.

Бележки

[1] Има други варианти на тази история, както и други епизоди и епилози. — Б.а.

[2] Виждаме символа на таза в паници и икони от Източните части на Балканския полуостров и Югославия, които Гимбутас датира от V-VI хил.пр.Хр. Marija Gimbutas, The Goddesses and Gods of Old Europe: Myths and Cult Images (Berkely: University of California Press, 1974. Updated ed., 1982). — Б.а.

[3] Образът на точицата или петънцето също се явява в сънищата, често като нещо, преобразено в полезна вещ. Някои мои колеги лекари предполагат, че това символизира ембриона в първата фаза от неговото развитие. Разказвачките от моето семейство често го наричат „яйцеклетка“. — Б.а.

[4] Възможно е духът и съзнанието на индивида да носят нещо като усещане за пол и тази мъжественост или женственост на духа и т.н., независимо от физическия пол, да е вродена. — Б.а.