Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (134)

Първият етап — сляпото сключване на сделката

В първия етап от приказката лековерният и алчен мелничар сключва злощастна сделка с дявола. Той иска да забогатее, но със закъснение осъзнава, че цената ще е много висока. Героят смята, че разменя ябълка за богатство, ала вместо това открива, че дава дъщеря си на дявола.

В архетипната психология ние приемаме всички елементи на приказките за описания на аспекти от психето на една жена. Ето защо според тази приказка като жени ние трябва да се запитаме: „Каква злощастна сделка сключва всяка жена?“.

Макар че всеки ден може да отговаряме по различен начин, има един отговор, който се отнася за живота на всеки един. Въпреки че не искаме да го признаем, най-лошата сделка в живота ни е, когато постоянно заменяме своето дълбоко житейско познание за друго, далеч по-несигурно, когато се отказваме от своите зъби и нокти, от своето осезание и обоняние, когато предаваме дивата си природа заради обещаното богатство, което обаче се оказва илюзия. Също като бащата в приказката, ние правим тази сделка, без да съзнаваме скръбта, болката и объркването, които ни носи тя.

Може и да придобиваме житейски опит и въпреки това почти всяка жена, ако получи дори най-малък шанс, отначало прави грешен избор. Сключването на такава ужасна сделка е изключителен парадокс. Въпреки че може да се разглежда като патологично самоунищожителен акт, грешният избор много по-често се превръща в преломно събитие, което дава огромна възможност за възвръщане на силата на инстинктивната природа. В този смисъл, макар че има загуба и тъга, също като раждането и смъртта, лошата сделка представлява извънредно полезен „скок от скалата“, планиран от Същността, за да привлече жената дълбоко в своята дивост.

Посвещаването започва със злощастната сделка, сключена от жената много отдавна, когато още се е намирала в състояние на психологическа просъница. Като избира онова, което й прилича на богатство, тя предава властта над някоя, а често и над всички части от своя страстен, творчески и инстинктивен живот. Тази женска психична дрямка е състояние, подобно на сомнамбулизъм. Ние ходим и разговаряме насън. Обичаме и работим, ала изборът ни показва истината за нашето състояние — сластолюбивите, любопитните, добрите и възпламеняващите страни на нашата природа не са съвсем будни.

Такова е състоянието на дъщерята в приказката. Тя е прелестно, невинно създание. И все пак може вечно да мете двора зад мелницата — напред-назад, напред-назад — и никога да не развие своето познание. Нейната метаморфоза няма метаболизъм.

Приказката започва с неволното, но ужасно предателство на младата женственост, на невинността^[1]. Може да се каже, че бащата, символизиращ онази функция на психето, която би трябвало да ни напътства във външния свят, всъщност е абсолютно невеж и за външния, и за вътрешния свят. Когато бащинската функция на психето не притежава познание за проблемите на душата, ние лесно биваме предавани. Бащата не разбира едно от най-фундаменталните неща, които посредничат между света на душата и света на материята — че много възможности, които ни се разкриват, не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед.

Никоя от нас не иска да бъде посветена в този вид познание, въпреки че рано или късно всички минаваме през този етап. Затова много приказки — „Красавицата и Звярът“, „Синята брада“, „Рейнард Лисицата“ — започват с това как бащата излага на опасност дъщеря си^[2]. Ала въпреки че бащата неволно сключва пагубна сделка, защото не знае нищо за тъмната страна на света или подсъзнанието, ужасният момент бележи драматично начало за женското психе, начало на осъзнаване и придобиване на познание.

Никое разумно същество на този свят не може вечно да остане невинно. За да се развиваме, нашата инстинктивна природа ни кара да осъзнаем факта, че нещата не са такива, каквито ни се струват на пръв поглед. Дивата творческа функция ни носи информация за многобройните състояния на съществуванието, възприятието и познанието. Това са начините, по които ни говори Дивата жена. Загубата и предателството са първите колебливи стъпки в продължителен посветителен процес, който ни отвежда в la selva subterranea — подземната гора. Там, понякога за пръв път в живота си, ние имаме възможност да престанем да се блъскаме в стените, които сами издигаме, и да се научим да минаваме през тях.

Въпреки че съвременното общество често не обръща внимание на загубата на женската невинност, в подземната гора жената, преживяла смъртта на невинността си, се разглежда като особена, отчасти защото е била наранена, но в много по-голяма степен, защото е продължила напред, защото полага усилия да разбере, да повдигне пластовете на своите възприятия и защити, за да види какво се крие под тях. В онзи свят загубата на невинността й се третира като обичай на преход^[3]. Тя получава аплодисменти за това, че вече вижда по-ясно. Получава почести и по-висок статус за това, че е издържала и продължава да учи.

Сключването на лоша сделка не е симптоматично само за психологията на младите жени, но и за жените на всякаква възраст, които не са били посветени или чиято инициация в тази посока не е завършила. По какъв начин всяка жена се забърква в такава сделка? Приказката започва със символа на мелницата и мелничаря. Също като тях психето е мелница на идеи — то смила концепциите и ги превръща в храна. То поема суровината под формата на идеи, чувства, мисли и възприятия и ги смила по начин, който ги прави използваеми за нас.

Тази психическа способност често се нарича „обработка“. Когато обработваме, ние преглеждаме цялата суровина в психето, всичко научено, чуто, мечтано и усещано през определен период от време. Като ги смиламе на парченца, ние се питаме: „Как да ги използвам най-добре?“. Ние използваме тези обработени идеи и енергии, за да изпълняваме своите най-съкровени задачи и да осигуряваме средства за различните си творчески усилия. По този начин жената остава силна и жизнена.

Но в приказката мелницата не работи. Мелничарят на психето е останал без работа. Това означава, че цялата ежедневно приемана от нас суровина остава необработена и от зърната на познанието, които брулят лицата ни от този и от подземния свят, не се извлича нищо полезно. Щом мелничарят^[4] няма работа, психето е престанало да се храни по този жизненоважен начин.

Смилането на зърното е свързано с творческия импулс. Творческият живот на женското психе поради някаква причина е в застой. Жената, която се чувства така, усеща, че вече не кипи от идеи, че в нея не пламти находчивост, че не смила нещата, за да открие същността им. Нейната мелница е спряла.

Изглежда, че има естествена дрямка, която обзема хората в определени моменти от живота им. Въз основа на опита от отглеждането на собствените ми деца и от работата ми с група талантливи деца в период от няколко години аз стигнах до заключението, че сънят обзема децата около единадесетгодишна възраст. Тогава те започват натрапчиво да се сравняват с другите. В това време очите им се замъгляват и макар че постоянно са в движение, често направо умират от студ. Те не реагират на онова, което става дълбоко в душите им, и сънят постепенно покрива тяхната интелигентна, отзивчива природа.

Да си представим, че през този период ни се предлага нещо за нищо. Някак сме се излъгали да повярваме, че ако останем заспали, ще спечелим нещо. Жените знаят какво означава това.

Когато се откаже от своите инстинкти, посочващи й подходящия момент да каже „да“ или „не“, когато предаде своята проницателност, интуиция и други диви способности, жената се озовава в положение, обещаващо злато, но в крайна сметка носещо мъка. Някои жени изоставят своето изкуство заради брак по сметка, отказват се от мечтата на живота си, за да са „прекалено добри“ съпруги и дъщери, или от своето истинско призвание, за да водят привидно по-приемлив, удовлетворяващ и особено по-разумен живот.

По този и по други начини ние изгубваме своите инстинкти. Вместо животът да ни дава възможност за просветление, ние се покриваме с нещо като тъмно було. Външната ни способност да проникваме в природата на нещата и нашето вътрешно зрение спят и когато дяволът почука на вратата, ние ставаме като сомнамбули и му отваряме.

Дяволът символизира тъмната сила в психето, хищника, чиято истинска същност не е разпозната в приказката. Този дявол е архетипен крадец, който поглъща светлината. Теоретично, ако получи светлина, тоест живот с възможност за обич и творчество, дяволът ще престане да е дявол.

Дяволът присъства в тази приказка, защото го е привлякла прелестната светлина на момичето. Тя не е просто каква да е светлина, а светлината на девствена душа, която се намира в сомнамбулично състояние. О, каква апетитна мръвка! Светлината на девойката сияе с поразителна красота, но героинята не съзнава своята стойност. Такава светлина, била тя сиянието на творческия живот на жената, нейната дива душа, нейната физическа красота, нейната интелигентност или щедрост, винаги привлича хищника. Такава неосъзната и незащитена светлина винаги е обект на атаки.

Веднъж работих с една жена, която другите — съпруг, деца, майка, баща и непознати — безмилостно използваха. Тя беше на четиридесет години и вътрешното й развитие все още се намираше в състоянието на прехода сделка/предателство. Със своята красота, с топлия си приветлив глас, с милото си поведение тя не само привличаше хора, отнемащи въгленчетата й, но около душевния й огън се беше събрала толкова голяма тълпа, че й пречеше да се грее на собствената си топлина.

Нейната лоша сделка се изразяваше в това, че никога не беше казала „не“, за да може да получи пълноценна обич. Хищникът на нейното психе й беше предложил златото на любовта, ако се откаже от инстинктите си, които я съветваха: „Стига“. Тя напълно осъзна какво си е причинявала, когато сънува, че пълзи на четири крака в навалица и се опитва да мине през гора от крака, за да стигне до златна корона, захвърлена от някого в ъгъла.

Инстинктивният пласт на нейното психе й сочеше, че е изгубила властта над собствения си живот и че се налага да пълзи на четири крака, за да си я върне. За да вземе короната си, тази жена трябваше да преосмисли своето време, всеотдайност и отношение към другите.

Цъфтящата ябълка в приказката символизира един прекрасен женски аспект, онази страна от нашата природа, чиито корени са дълбоко в света на Дивата майка и извличат от него хранителни вещества. Дървото е архетипен символ на индивидуализацията. То се смята за безсмъртно, защото семената му ще продължат да живеят, защото кореновата му система подслонява и съживява, защото е дом на цяла хранителна верига от форми на живот. Също като жената, дървото има свои сезони и фази на растеж, то има своята зима, има своята пролет.

Фермерите в ябълковите градини на Север наричат своите кобили и кучки „момиче“, а своите плодни дървета — „госпожо“. Овощните дървета са младите голи жени на пролетта. От всички неща, които най-много свързваме с пролетта, ароматът на цъфналите плодни дървета стои пред полуделите червеношийки, подскачащи в страничния двор, както и пред новата реколта, полюшваща се като пламъчета зелен огън над черната пръст.

Има една поговорка за ябълките: „Млад през пролетта, горчив плод, от другата страна сладък като мед“. Това означава, че ябълката има двойствена природа. През късна пролет тя е прелестна, кръгла и сякаш грее като изгрев. Ала още е рано да я ядем. Една хапка от нея кара всичките ни нерви да се изправят на нокти. Но по-късно узрява и се изпълва със сладък сок.

Ябълковото дърво и девойката са взаимозаменяеми символи на женствената Същност, а плодът е символ на подхранването и съзряването на нашето познание за тази Същност. Ако познанието ни за собствената ни душа е незряло, ние не можем да се храним от него. Също като с ябълките, то се нуждае от време, за да узрее, корените трябва да проникнат надълбоко в земята и трябва да мине поне един, а понякога и няколко сезона. Ако девствената душа не бъде подложена на изпитание, в живота ни не може да се случи нищо. Но ако корените ни проникнат в подземния свят, ние можем да съзреем и да нахраним душата, Същността и психето.

Цъфтящата ябълка е метафора на плодородието, да. Но тя още повече представлява дълбоко чувственият творчески импулс и узряването на идеите. Всичко това е работа на las curanderas — жените корен, които живеят дълбоко в скалите и montañas — планините на подсъзнанието. Те проникват в дълбокото подсъзнание и ни носят неговото познание. Ние го обработваме и в резултат се раждат силен огън, остри инстинкти, ние се развиваме и растем и във вътрешния, и във външния свят.

Тук дървото символизира изобилието на дивата и свободна природа в женското психе, но психето все още не съзнава нейната ценност. Може да се каже, че цялото психе спи за огромните възможности в женската природа. Когато говорим за женския живот във връзка със символа на дървото, ние имаме предвид цъфтящата женска енергия, която ни принадлежи и която идва при нас на цикли, равномерно си отива и пак се завръща като психична пролет след психична зима. Без възраждането на този цъфтящ импулс в живота ни, надеждата е дълбоко заровена и земята на нашите умове и сърца остава в неподвижно състояние. Цъфтящата ябълка е нашият вътрешен живот.

Подценяването на младата стихийна женственост е опустошително — в случая, думите на бащата „Можем да си посадим друга ябълка“. Психето не разпознава собствената си богиня създателка в нейното въплъщение на цъфтящо дърво. Младата същност е разменена, без да е осъзната ценността й, нито нейната роля като пратеник — корен на Дивата майка. И все пак тази неосъзнатост води до началото на посвещаването в издръжливост.

Безработният мелничар е започнал да сече дърва. Да сечеш дърва е тежка работа, нали? Свързана е с много мъкнене и влачене. Но това символизира огромните психични ресурси, способността да осигуряваме енергия, да развиваме идеите си, да осъществяваме мечтата си, каквато и да е тя. Затова може да се каже, че когато мелничарят започва да сече дърва, психето се заема с изключително трудната задача да си осигури светлина и топлина.

Ала бедното его винаги търси лесния начин. Когато дяволът предлага да го облекчи от тежката работа в замяна на светлината на дълбоката женственост, невежият мелничар се съгласява. По този начин ние сами подписваме съдбата си. Дълбоко в ледените кътчета на ума си ние знаем, че няма такова нещо като лесно преображение. Ясно ни е, че по един или друг начин трябва да изгорим, да седнем в пепелта на онази личност, каквато сме смятали, че сме, и да продължим оттам нататък.

Но една друга, по-безжизнена страна от нашата природа се надява да не е така, надява се да избегне тежката работа, за да може отново да потъне в сън. Когато се появи хищникът, ние вече сме готови за него и с облекчение си въобразяваме, че може да има и по-лесен начин.

Когато бягаме от сеченето на дърва, ще бъдат отсечени ръцете на психето… защото без психична работа, повяхват психичните ръце. Но копнежът за сделка, за да се заобиколи тежката работа е толкова човешки и толкова широко разпространен, че едва ли ще се намери човек, който да не се е поддавал. Този избор се среща толкова често, че ако трябва да дадем примери за жени (или мъже), които са искали да избегнат сеченето на дърва и да водят по-спокоен живот и така са изгубили ръцете си — тоест властта над собствения си живот — ами, ще ни трябва доста време.

Например, ако жената се омъжи по финансови съображения и прекъсне творческия си живот. Жената има едни сексуални предпочитания, но се насилва да приеме други. Жената иска да постигне нещо голямо, но остава вкъщи и вместо това брои кламери. Жената е запазила същността си, но дава своите ръце, крака и очи на всеки срещнат любовник. Жената кипи от творческа енергия и кани вампирските си приятели да пият от нея. Жената изпитва необходимост да продължи напред в живота си, но нещо в нея казва: „Не, по-безопасно е да останеш в плен“. Това е неволната сделка с дявола: „Аз ще ти дам това, ако ти ми дадеш онова“.

И дървото на психето, което трябва да цъфти, изгубва своите цветове и енергия, продадено е, принудено е да се откаже от потенциала си, без да разбира сделката, която е сключило. Цялата драма почти винаги започва и се установява в стабилна позиция извън женското съзнание.

И все пак трябва да подчертая, че оттам започва всичко. Бащата в приказката представлява гледната точка на външния свят, колективния идеал, който прави жените повехнали, вместо диви. Въпреки това не е срамно, ако сте се отказали от цъфтящите си клони. Да, вие сте страдали, платили сте цената, несъмнено. И може да сте го правили години наред, дори десетилетия. Но има надежда.

Майката в приказката съобщава на психето какво се е случило. Тя казва: „Събуди се! Виж какво направи!“. И всички се събуждат толкова бързо, че изпитват болка^[5]. Ала има изход, защото нерешителната психическа майка, онази, която някога е помагала на притъпяващата чувствата функция, току-що се е събудила за ужасния смисъл на сделката. Сега жената осъзнава болката и може да направи нещо. Може да я използва за урок, за да извлече сила от нея, да стане знаеща жена. След дълго време ще има още повече възможности. Изгубеното може да се възстанови. Може да се върне на мястото му в психето. Ще видите.