Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (14)

Грехоядите

„Синята брада“ е приказка за откъсването и възстановяването. Накрая трупът на Синята брада е оставен на лешоядите. Изключително странен и загадъчен епилог. В древни времена е имало души, наречени „грехояди“. Те били персонифицирани от духове, птици или животни, а понякога и от хора, които като изкупителни жертви поемали греховете, психичните отпадъци на обществото, за да могат другите да се пречистят от бремето на тежкия или неправеден живот и да се спасят от вечно проклятие.

Вече видяхме, че дивата природа се представлява от онази, която пее над костите на мъртвите и ги възкресява. Тази сила — Живот/Смърт/Живот, е основен атрибут на инстинктивната природа на жените. В скандинавската митология грехоядите са лешояди, които изяждат мъртвите и ги отнасят при Хел. Хел е богинята на живота и смъртта. Тя показва на мъртвите как да живеят така, че да стават все по-млади и накрая да се приготвят за прераждане.

Това изяждане на греховете и грешниците и тяхното прераждане е индивидуализационен процес за повечето основни аспекти на психето. В този смисъл е нормално енергията да се извлича от неговите хищни елементи, като ги убиваме и им отнемаме силите. Тогава те могат да се върнат при състрадателната Майка Живот/Смърт/ Живот, за да бъдат преобразени и преродени вече в не толкова агресивна форма.

Много учени, които са се занимавали с тази приказка, смятат, че Синята брада представлява сила, неподлежаща на изкупление^[1]. Аз обаче мисля, че има още почва за този аспект на психето — не преобразяване от масов убиец в светец, а по-скоро затваряне в лудница, някое приятно място с дървета, открито небе, прилична храна и успокоителна музика.

От друга страна, не твърдя, че няма такова нещо като явно и непоправимо зло, защото то съществува. С времето започвам да изпитвам мистичното усещане, че всяка извършвана от хората индивидуализация също променя мрака в колективното подсъзнание, мястото, където живее хищникът. Юнг казва, че колкото по-съвестни стават хората, толкова по-съвестен става Бог и че когато изважда на светло собствените си демони, човек хвърля светлина върху тъмната Божия страна^[2].

Не претендирам, че знам как става всичко това, но като следваме архетипния модел, се получава приблизително следната картина. Вместо да ругаем хищника на психето или да бягаме от него, ние го разкъсваме на парчета. Постигаме го не като си позволяваме отрицателни мисли за душевния си живот и за собствената си стойност. Ние улавяме такива мисли, преди да придобият достатъчно сила, за да ни навредят и ги унищожаваме.

Ние унищожаваме хищника, като противодействаме на неговите нападки със собствените си подсилващи истини. Хищникът: „Ти никога не довършваш започнатото“. Вие: „Аз довършвам много неща“. Спираме атаките на естествения хищник, като приемаме присърце и работим с истината в неговите думи и отхвърляме останалото.

Ние унищожаваме хищника, като поддържаме интуицията и инстинктите си и не се оставяме да ни примами. Ако изброим всички загуби в живота си до този момент, спомняйки си моменти, в които сме били разочаровани, в които сме били безсилни да се справим с мъченията, в които сме си мечтали за блясък и разкош, ще разберем, че това са уязвимите точки в нашето психе. Хищникът използва именно тези изпълнени с копнежи и онеправдани части от нас, за да скрие факта, че единственото му намерение е да ни завлече в избата и да изсмуче енергията ни.

Приказката за Синята брада завършва с това как трупът му е оставен на лешоядите. Това ни насочва към въпроса за преобразяването на хищника. Такава е последната задача на жената в това приказно пътуване: да позволи на силата Живот/Смърт/Живот да разкъса хищника на парчета и да го отнесе със себе си, за да го преобрази и възкреси.

Когато отказваме да се подчиним на хищника, ние го лишаваме от силата му и той не е в състояние да действа без нас. По същество ние го пращаме в онзи пласт на психето, в който цялото творение все още е безформено, и го оставяме да ври в тази психична супа, докато успеем да открием по-добра форма за него. Когато се възроди, психичната енергия на хищника се поддава на оформяне за някаква друга цел. Ние се превръщаме в творци — суровината се превръща в материал за собственото ни сътворяване.

Жената открива, че когато побеждава хищника, когато взима от него полезното и се освобождава от останалото, тя се изпълва с енергия и жизненост. Тя си е върнала откраднатото от него. Възстановяването на силата на хищника и превръщането й в нещо полезно може да се разбира по следните начини: неговата ярост може да се преобрази в душевен огън за постигане на някаква голяма цел. Неговото лукавство може да се използва за наблюдение и осмисляне на разни неща от дистанция. Неговата деструктивна природа може да се използва за унищожаването на онова във вътрешния живот, което трябва да умре, или на онова, за което жената трябва да е мъртва във външния си живот — в различни моменти тези две неща са различни. Обикновено тя знае точно какви са те.

Възраждането на частите на Синята брада е като изолиране на лечебните вещества от иначе смъртоносната беладона и внимателното им използване в медицината. Пепелта, която е останала от хищника, отново ще се надигне, ала вече в много по-невинна форма, много по-лесно разпознаваема и с много по-малко енергия да мами и унищожава — защото вие сте си върнали много от силите му и сте ги насочили за постигане на полезни неща.

„Синята брада“ е една от няколкото поучителни приказки, които според мен са важни за младите жени, не непременно млади по възраст, а по развитие. Това е приказка за психичния наивитет, но и за категоричното отхвърляне на забраната за „гледане“. Това е приказка за посичането и възраждането на естествения хищник в душата.

Убедена съм, че целта на тази приказка е отново да приведе в движение вътрешния живот. Това лекарство трябва да се прилага тогава, когато във вътрешния си живот жената е уплашена или приклещена в ъгъла. Решенията, представени в приказката, помагат за облекчаване на страха, дават нужните дози адреналин в съответните моменти и отварят врати в иначе непробиваеми стени, нещо особено важно за попадналата в капан наивна същност.

Приказката за Синята брада води до осъзнаване на психичния ключ, до придобиване на способност за задаване на всякакви въпроси — за самия човек, за неговото семейство и стремежи, за живота около него. И тогава, също като дивото животно, което души всичко, за да открие истинската му същност, жената е свободна да открива отговорите на своите най-дълбоки, най-тъмни въпроси. Тя е свободна да се бори със силите на онова, което я е нападнало, и да ги използва за полезни за нея цели. Ето това е Дивата жена.