Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (82)

Има човешко време, има и диво време. Като малка в горите на Север, преди да науча, че в годината има четири сезона, аз си мислех, че те са десетки: времето на нощните гръмотевични бури, времето на летните мълнии, времето на лагерните огньове в гората, времето на капките кръв по снега, времената на ледените дървета, плачещите дървета, искрящите дървета, ресящите дървета, поклащащите върхарите си дървета, хвърлящите своите рожби дървета. Обичах сезоните на диамантения сняг, димящия сняг, скърцащия сняг, дори на мръсния и оскъден сняг, останал между камъните, защото това означаваше, че наближава времето на пролетните цветя.

Тези сезони бяха важни и свещени гости и всеки от тях пращаше своите предвестници: разтворени шишарки, затворени шишарки, мирис на гнили листа, мирис на дъжд, пращяща коса, рошава коса, открехнати врати, здраво залостени врати, врати, които изобщо не се затварят, прозорци, покрити със скреж, прозорци, покрити с влажни цветчета, прозорци, покрити с жълт прашец, прозорци, покрити с капки дървесен сок. И кожата ни имаше свои цикли: суха, потна, почерняла от слънцето, мека.

Психето и душата на жените също имат свои цикли и сезони на работа и усамотение, тичане и неподвижност, свързаност и откъснатост, активност и отдих, творчество и съзидателност, присъствие в света и завръщане в дома на душата. Когато сме деца и млади момичета, инстинктивната природа забелязва всички тези фази и цикли. Тя обикаля край нас и ние сме осъзнати и активни на различни, подходящи за нас интервали.

Децата са свързани с дивата природа и без да им казват, се приготвят за настъпването на тези времена, приветстват ги, живеят с тях и пазят recuerdos — спомени: алено листо в речника, огърлици от семена на сребърен клен, снежни топки във фризера, чудно камъче, кокалче, пръчка или шушулка, странна мидена черупка, панделка от погребението на птичето, безбройни миризми от това време, спокойно сърце, кипнала кръв и всички картини в главите им.

Някога живеехме според тези цикли и сезони година след година и те живееха в нас. Успокояваха ни, разтърсваха ни, караха ни да учим творчески. Те бяха част от нашата душевна кожа, която обгръщаше нас, дивия и естествения свят поне докато не ни казаха, че всъщност има само четири сезона и че самите жени имат само три времена — детство, зрелост и старост.

Ала ние не можем да си позволим да вярваме на тази недодялана измислица, защото това означава да се отклоним от естествените си емоционални цикли и да страдаме от сухота, умора и носталгия. Далеч по-добре е редовно да се завръщаме към своята уникална дива природа. Историята, която ще ви разкажа, може да се разбира като коментар за най-важните женски цикли, завръщането у дома, в дивия дом, дома на душата.

По целия свят се разказват приказки за загадъчни, родствени на хората същества, защото те представляват архетип, универсално познание за даден душевен проблем. Тази приказка е разпространена в студените северни страни, във всички страни, където има ледено море или океан. Нейни варианти се срещат при келтите, шотландците, племената в Северозападна Америка, народите на Сибир и Исландия. Тя се нарича „Тюленовата девойка“, „Селки-о, Памраук, малкият тюлен“ или „Еялиртак, тюленовата плът“. Литературната версия, която написах за своите пациентки и за художествени изпълнения, носи името „Тюленова кожа, душевна кожа“. В приказката се разказва за мястото, от което всъщност произхождаме, за това от какво сме създадени и че редовно трябва да използваме своите инстинкти, за да открием обратния път за родния дом^[1].