Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Women Who Run Wigh the Wolves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2018 г.)
Корекция и форматиране
NMereva (2019 г.)

Издание:

Автор: Клариса Пинкола Естес

Заглавие: Бягащата с вълци

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Националност: американска

Редактор: Саша Попова

Художник: Megachrom

Коректор: Марияна Василева

ISBN: 954-585-212-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1270

История

  1. — Добавяне

Петият етап — измъчването на душата

Царят отива на война в далечно царство, моли майка си да се грижи за младата царица и да му прати вест, ако жена му роди. Младата царица ражда прелестно бебе и царицата майка праща щастливата новина. Но вестоносецът заспива край реката и дяволът подменя писмото с друго, гласящо: „Царицата роди полудете-полукуче“.

Царят е ужасен, но заповядва да се грижат за съпругата му в този тежък момент. Пратеникът отново заспива на брега и дяволът пак подменя писмото с друго: „Убийте царицата и детето“. Потресена, старата майка иска потвърждение и между царския лагер и двореца започват да тичат куриери. Подменените от дявола писма стават все по-страшни. Последното гласи: „Запазете езика и очите на царицата, за да докажете, че сте я убили“.

Царската майка отказва да убие милата млада царица. Вместо това тя жертва сърна, запазва езика и очите й и ги скрива. Тя помага на снаха си да привърже детето на гърдите си, забулва я и й казва да бяга, за да си спаси живота. Жените се разплакват и се целуват за сбогом.

Също като Синята брада, Язон от мита за Златното руно, идалгото от La Llorona и други приказни и митологични съпрузи/любовници, царят се оженва и заминава. Защо тези митологични съпрузи винаги отпрашват толкова скоро след брачната нощ? Причината е различна във всяка приказка, но основният психологически факт е един и същ: царската енергия на психето се отдръпва, за да може жената да направи следващата стъпка в процеса — изпитанието на новопридобитата психична позиция. В този случай царят не я изоставя, защото майка му се грижи за нея в негово отсъствие.

Следващата стъпка е формирането на връзката на девойката със старата Дива майка и раждането. На изпитание е поставена любовта между девойката и царя и обичта между девойката и старата майка. Едната е свързана с любовта между противоположностите, другата — с любовта на дълбоката женска същност.

Заминаването на царя е универсален лайтмотив в приказките. Когато чувстваме не оттегляне на подкрепата, а отслабване на близостта на тази подкрепа, ние можем да сме сигурни, че ще започне период на изпитание. До завръщането на любимия от нас се изисква да разчитаме единствено на спомена. Тогава нашите кошмари, особено най-страшните, са единствената любов, която за известно време ще имаме.

Ето някои сънища, които най-много подкрепят жените през този следващ етап.

Една нежна и одухотворена жена на средна възраст сънувала, че вижда в земята устни, доближава ухото си до тях и те й шепнат, а после неочаквано я целуват по бузата.

Друга жена, занимаваща се с тежък труд, сънувала измамно прост сън — че цяла нощ спала съвършено спокойно. Когато се събудила, тя се чувствала напълно отпочинала, всичките й мускули и нерви били отпуснати.

Трета жена сънувала, че й правят операция на сърцето и че операционната зала няма покрив, така че усещала как слънчевите лъчи докосват сърцето й.

Такива сънища са преживяване на дивата женска природа и на Онази, която осветява всичко. Емоционално, а често и физически дълбоки, тези състояния са като хранителен склад. Можем да черпим от тях, когато изпитваме духовен глад.

Когато царят се отправя на някакво приключение, неговият психичен принос за спускането продължава чрез любовта и спомена. Девойката разбира, че царският принцип на подземния свят я обича и няма да я напусне, както й е обещал, преди да се оженят. В този момент жената често е „изпълнена със себе си“. Тя е бременна, с други думи пълна със зараждаща се идея за това какъв може да стане животът й, ако продължи своята работа. Както ще се убедим, това е вълшебен, но и изпълнен с препятствия момент, защото представлява цикъл от спускания.

Именно поради раждането на нов живот жената сякаш отново се олюлява на ръба и скача право в бездната. Ала този път любовта на вътрешния мъжки принцип и на старата Дива Същност ще й помагат както никога досега.

Съюзът на царя и царицата на подземния свят ражда дете. Детето, създадено в подземния свят, е вълшебно и притежава целия потенциал, свързан с отвъдното, като остър слух и сетивност, но тук то е в своя anlage — в етапа на „онова, което ще стане“. Именно в този момент жените имат поразителни идеи, които някой може да нарече „грандиозни“, резултат от придобиването на нови, младежки очи и очаквания. При съвсем младите това може да са нови интереси и приятели. За по-възрастните жени това може да означава цяло трагикомично осенение за развод, повторно събиране и възвръщане към щастливия живот.

Бебето дух праща уседнали жени да изкачват Алпите на четиридесет и пет годишна възраст. Бебето дух кара жената да зареже лъскането на подове и да постъпи в университет. Именно бебето дух кара жените, които си губят времето с нещо спокойно и безопасно, да поемат по открития път.

Раждането е психичен еквивалент на завръщането към себе си, към нераздвоеното психе. Преди това раждане на нов живот в подземния свят жената най-вероятно си мисли, че всички елементи от нейната личност са като смесица от скитници, които влизат и излизат от живота й. С подземното раждане тя разбира, че всичко, което се докосва до нея, става част от нея. Понякога тази диференциация на всички психични аспекти се постига трудно, особено когато наклонностите и импулсите в нас ни се струват отблъскващи. Предизвикването на любящите ни аспекти е достойно за героинята на всяка приказка.

Понякога се страхуваме, че идентифицирането с повече от една същност в психето означава психоза. Макар да е вярно, че хората с психични разстройства също се преживяват като много личности, психично здравият човек поддържа всичките си вътрешни същности в рационален порядък. Когато ги използва за свое добро, жената се развива и процъфтява. За повечето жени раждането и отглеждането на вътрешни същности е творческа работа, начин за придобиване на познание, а не причина за безпокойство.

Безръката девойка очаква дете — нова малка дива същност. Бременното тяло прави каквото си иска и каквото намери за добре. Жената през този етап на психичния процес може да навлезе в нова енантиодромия — психичното състояние, в което всички предишни ценности се обезценяват и може да се заменят с нови, крайни копнежи към странни и необичайни гледки и преживявания.

Например за някои жени бракът преди е бил цел в живота. Но в състояние на енантиодромия те искат да се освободят: бракът е нещо лошо, бракът е глупост, бракът е досада. Заменете думата брак с думите любовник, работа, тяло, изкуство, живот и избор и ще видите точното психично състояние в този момент.

И после идват копнежите. Хопа! Жената може да копнее да е близо до вода или да лежи по очи на земята, да вдишва това диво ухание. Може би има нужда да тича срещу вятъра. Може би има нужда да посади нещо, да изкорени нещо, да изтръгва или засажда в пръстта. Може би има нужда да меси и пече, потънала до лакти в тесто.

Може би има нужда да се отправи сред хълмовете, да скача от скала на скала. Може би има нужда да е навън в звездна нощ, когато звездите са като пудра, поръсена по черен мраморен под. Може би й се струва, че ще умре, ако не танцува гола в гръмотевична буря, ако не седи в пълно мълчание, ако не се прибере вкъщи омазана с мастило, боя или сълзи.

Ражда се нова същност. Нашият вътрешен живот, такъв, какъвто го познаваме, ще се промени. Макар това да не означава, че трябва да изхвърлим позитивните аспекти на живота си, по време на спускането горният свят и неговите идеали избледняват и за известно време ние ще сме неспокойни и неудовлетворени, защото удовлетворението е в процеса на раждане във вътрешната реалност.

Онова, за което изпитваме глад, никога не можем да получим от партньор, работа, пари, нови придобивки. Ние изпитваме глад за нещо от другия свят, свят, който поддържа живота ни като жени. И това дете Същност, което очакваме, се ражда тъкмо по такъв начин — с чакане. След време детето ще се развие и ще се роди. В повечето случаи женските кошмари предвещават раждането — жените буквално сънуват бебе, нов дом, нов живот.

Сега царската майка и младата царица остават сами. Царската майка е… познайте кой? Старата La Que Sabe. Тя знае всичко. Царицата майка представлява и майката от типа на Деметра, и старицата от типа на Хеката[1] в женското подсъзнание[2].

Тази женска алхимия на девойката, майката и la curandera, старицата лечителка се отразява във връзката между безръката девойка и царската майка. Те са психични еквиваленти. Въпреки че в тази приказка образът на царската майка е малко непълен, също като девойката в началото с нейната бяла рокля и тебеширен кръг, както ще видим, старата майка също познава древните си обреди.

Когато детето Същност се ражда, старата майка праща вестоносец при царя. Той изглежда съвсем нормален, но когато наближава реката заспива и на сцената излиза дяволът. Това ни показва, че през следващия етап в подземния свят психето отново ще се изправи пред предизвикателство.

Според гръцките митове в подземния свят тече река на име Лета и пиенето от нейната вода носи забрава за всички изречени и извършени неща. От психологическа гледна точка това означава да заспиш за истинския си живот. Пратеникът, който трябва да осъществи връзката между двата главни елемента на новото психе, не може да устои срещу деструктивно съблазняващата сила в психето. Свързващата функция на психето заспива и забравя.

И познайте кой винаги дебне наоколо? Ами старият съблазнител на девойки, гладният дявол. Думата дявол в приказката показва, че ядрото е покрито с по-късни религиозни пластове. Пратеникът, реката и сънят, който носи забрава, разкриват, че старата религия е точно под следващия пласт.

Това е архетипният модел на спускане от началото на времето и ние също следваме тази вечна система. Ние също сме преживели ужасни изпитания. Усещали сме ледения дъх на смъртта. Минавали сме през мрачни гори, през заслепяваща мъгла. Ние сме психични героини и гърдите ни са окичени с медали. Ние заслужаваме отдих, защото сме преживели много. И затова лягаме. До прекрасна река. Свещеният процес не е забравен, просто… просто… ами, искаме да си починем, само за мъничко, нали разбирате, само ще затворим очи за миг…

И преди да се усетим, дяволът подменя писмото, изразяващо любов и ликуване, с друго, изразяващо отвращение. Той представлява психичното зло, което ни измъчва с думите: „Възвърна ли си предишната невинност и наивност, след като вече си обичана? След като си родила? Мислиш ли, че изпитанието е свършило, глупава жено?“.

И тъй като сме на брега на Лета, ние продължаваме да спим. Това е грешката, която допускат всички жени — неведнъж, а многократно. Ние забравяме да помним за дявола. Триумфалното писмо „Царицата роди прекрасно дете“ е подменено с ужасното „Царицата роди полудете-полукуче“. В друг вариант на приказката писмото е още по-подробно: „Царицата роди полудете-полукуче, защото се е сношавала със зверовете в гората“.

Образът на полукучето в приказката не е случаен, а всъщност е фрагмент от древните женски религии в Европа и Азия. По онова време хората почитали триглава богиня. Триглавите богини са представени в различни системи от Хеката, Баба Яга, Майка Холе, Берхта, Артемида и други. Всяка от тях приличала или имала тясна връзка с това животно.

В по-древните религии тези и други могъщи и диви женски божества носели традицията на женските инициации и учели жените на всички етапи от женския живот, от младост до майчинство и старост. Раждането на полукуче е изопачена реминисценция от древните диви богини, чиито инстинктивни природи се смятали за свещени. По-новата религия се опитала да промени свещения смисъл на триглавите богини като твърдяла, че свещените се съвкупявали с животни и окуражавали вярващите да правят същото.

И тогава архетипът на Дивата жена бил погребан много надълбоко под земята и дивото в жените започнало не само да вехне, но и за него се говорело шепнешком и по тайни места. В много случаи жените, които обичали старата Дива майка, трябвало внимателно да пазят живота си. Накрая познанието оцеляло единствено в приказките, фолклора, състоянията на транс и кошмарите. И слава на Богинята за това.

Докато в „Синята брада“ научихме за естествения хищник, който убива женските идеи, чувства и действия, тук в „Безръката девойка“ ние се занимаваме с далеч по-тънък, но безкрайно по-силен аспект на хищника, с който трябва да се срещнем в психето си и все по-често във външния свят.

„Безръката девойка“ ни показва, че хищникът притежава способността да изкривява човешките възприятия и жизненоважни понятия, които са ни нужни, за да развием моралното си достойнство, проницателността си и отговорното си поведение в своя живот и света. В „Синята брада“ хищникът не позволява на никого да живее. В „Безръката девойка“ дяволът допуска живот, но се опитва да предотврати възстановяването на връзката на жената с дълбокото познание на инстинктивната природа, което съдържа автоматично верни възприятия и действия.

Затова подмяната на писмото от дявола в приказката в известен смисъл може да се смята за действително историческо събитие, особено важно за съвременните жени в процес на спускане в подземния свят. Много аспекти на културата (т.е. колективната и доминантна система от разбирания на група от хора, живеещи достатъчно близо, за да си влияят помежду си) все още действат като дявола по отношение на психичната дейност, личния живот и психичните процеси на жените. Като откъсва това и замъглява онова, като заключва едно и отваря друго, „дяволът“ в културата и интрапсихичният хищник обрича поколения жени на страх и скитачества, без ни най-малка представа за причината, нито за собствената си загуба на дивата природа, която може да им разкрие всичко.

Макар да е вярно, че хищникът подушва плячката, която по един или друг начин е гладна и самотна душа или е била осакатена, приказките ни показват, че го привличат и осъзнатостта, преображението и новопостигнатата свобода.

На културно равнище можем да дадем много примери за начина, по който хищникът оформя идеи и чувства, за да открадне женската светлина. Един от най-поразителните случаи на загуба на естествено възприятие се наблюдава в поколения от жени[3], чиито майки са нарушили традицията на подготовка и приветстване на своите дъщери в най-фундаменталния и физически аспект на женствеността — менструацията. В нашата и много други култури дяволът подменя писмото, така че първата кръв и всички следващи цикли се обгръщат с унижение. Това кара милиони млади жени да губят своето чудотворно тяло и да се страхуват, че умират, че са болни или че Господ ги наказва. Културата и индивидите в културата са приели изопаченото писмо на дявола, без да го проверят и са го предали на получателя, превръщайки този женски период на изострена чувствителност и емоционална, и сексуална, в период на срам и самонаказание.

Както виждаме в приказката, когато хищникът напада една култура, независимо дали е психе, или общество, различните аспекти или индивиди на тази култура трябва да използват острата си проницателност, да четат между редовете, да се борят за своето, за да не бъдат пометени от лъжливите, но вълнуващи твърдения на хищника.

Когато има прекалено много хищници и недостатъчно дива душа, икономическите, социалните, емоционалните и религиозните структури на културата постепенно започват да изопачават най-дълбоките източници и в духа, и във външния свят. Естествените цикли придобиват неестествена форма, разкъсват се поради неправилно използване или умират по друг начин. Стойността на дивото и проникновеното се обезценява, правят се тъмни спекулации за опасността, идваща от инстинктивната природа.

Ала колкото и дяволът да лъже и да се опитва да променя прекрасните послания за истинския живот на жената, царската майка вижда какво става и отказва да пожертва своята дъщеря. От съвременна гледна точка тя няма да запуши устата на дъщеря си, няма да й забрани да говори истината, няма да я окуражи да се преструва. Тази дива майка от подземния свят рискува, за да продължи да следва най-мъдрия път. Тя надхитрява хищника, вместо да влезе в заговор с него. Тя не се предава. Знае кое е пълноценно, знае какво ще помогне на жената да процъфти, познава хищника, когато го види, знае как да го победи. Дори когато е подложена на натиск от най-изопачени културни или психични послания, дори когато хищникът вилнее в културата или в личното психе, ние можем пак да чуем нейните истински диви напътствия и да ги последваме.

Ето какво научават жените, когато се спуснат достатъчно надълбоко в дивата и инстинктивна природа, когато се заемат с психична инициация и развитие на съзнанието. Те получават неограничени възможности чрез развитието на непокътнато зрение, слух, съществувание и действие. Жените се научават да търсят хищника, вместо да се опитват да го прогонят, да не му обръщат внимание или да са мили с него. Те научават триковете и начините, по които разсъждава той. Научават се да четат между редовете в манипулативните послания, забрани, очаквания или обичаи. И тогава, независимо дали хищникът произхожда от собствената им психична среда, от външната култура или от двете, ние сме готови да го посрещнем и да сторим нужното.

Дяволът в приказката символизира всичко, което покварява разбирането за дълбоките женски процеси. Знаете ли, няма нужда от Торкемада[4], за да измъчва женската душа. Може да я измъчват с добри намерения по нови, но неестествени начини, които ограбват дивата природа и душетворческата функция. Жената не бива да живее като че ли се е родила през 1000 г. пр.Хр. Въпреки това древното познание е универсално, вечно и безсмъртно — то ще е също толкова важно и след пет хиляди години. Това е архетипно познание, което е безвременно. Ала не бива да забравяте, че хищникът също е вечен.

В съвсем друг смисъл онзи, който подменя писмата, тъй като е вродена негативна сила в психето и света, естествено се противопоставя на новото дете Същност. И все пак, колкото и да е парадоксално, тъй като трябва да го победим или балансираме, самата битка ни носи огромна сила. В личната си психична работа ние постоянно получаваме подменени послания от дявола — „Аз съм добра, аз не съм толкова добра. Моята работа е проникновена, моята работа е глупава. Аз постигам успех, аз не стигам доникъде. Аз съм смела, аз съм страхлива. Аз съм мъдра, аз трябва да се срамувам от себе си“. Те са меко казано объркващи.

И така, царската майка жертва сърна вместо младата царица. В психето, също като в културата като цяло, има един странен психичен феномен. Дяволът се появява не само когато хората са гладни и обезправени, но понякога и когато се е случило нещо прекрасно, в този случай раждането на красивото бебе. Светлината винаги привлича хищника, а каква по-сияйна светлина от новия живот?

Ала в психето има и други коварни сили, които също се опитват да унижат или опетнят новото. Психичен факт е, че в процеса на опознаване на подземния свят, когато се е родило нещо красиво, се появява и нещо подло, макар и само временно, нещо завистливо и надменно. Новото дете ще бъде наречено долно и грозно, ще бъде прокълнато от един или повече упорити противници. Раждането на новото води до появата на комплекси, негативни майка и баща и други негативни създания, които в най-добрия случай се опитват да критикуват новия ред и в най-лошия — да обезсърчат жената и новото дете, идея, живот или мечта.

Това е все старата история за древните бащи Кронос, Уран и Зевс, които винаги се опитват да изядат или прогонят децата си от някакъв тъмен страх, че те ще заемат трона им. В психологията на Юнг тази деструктивна сила се нарича „комплекс“, организирана система от чувства и идеи в психето, която е подсъзнателна на егото и следователно повече или по-малко може да ни овладее. В психоанализата лекарството е осъзнаване на собствените слабости и способности, за да не позволим на комплекса да действа самостоятелно.

В психологията на Фройд тази деструктивна сила произтича от ид — тъмна, неопределена и безкрайна психична територия, където, пръснати като отпадъци и ослепели от липсата на светлина, живеят всички забравени, потиснати и отблъскващи идеи, желания и действия. В тази психоаналитична среда решението е да си спомним основните мисли и желания, да ги осъзнаем, опишем, назовем и каталогизираме, за да ги лишим от силата им.

Според някои приказки от Исландия тази вълшебна деструктивна сила в психето е понякога Брак — леденият човек. Има една древна история, в която е извършено съвършеното убийство. Брак (Ледения човек) убива жена, която не отвръща на любовта му. Той я убива с ледена шушулка с форма на кама. Също като мъжа шушулката се стопява от слънцето и не остава оръжие, за да обвинят убиеца. От него също не остава нищо.

Тъмната фигура на ледения човек от света на митовете има същия тайнствен вид като комплексите в човешкото психе и същия начин на действие като дявола в приказката за безръката девойка. Ето защо видът на дявола е дезориентиращ за посвещаваната. Също като ледения човек той се появява от нищото, свършва пагубната си работа и после изчезва, безследно се стопява.

Тази история обаче ни дава една чудесна податка: ако чувствате, че сте изгубили мисията си, жизнеността, ако сте объркани, потърсете дявола, хищника на душата в собственото ви психе. Ако не можете да го видите, чуете или хванете на местопрестъплението, приемете, че го е извършил и най-главното, останете будни, колкото и да сте уморени, колкото и да ви се спи, колкото и да ви се иска да затворите очи за истинската си работа.

Всъщност, когато жената има „комплекс на дявола“, се наблюдава тъкмо това. Тя се справя добре, гледа си работата и изведнъж — хоп! Дяволът се появява и тя изгубва енергията си, започва да куца, кашля и накрая се препъва. Комплексът на демона използва гласа на егото, атакува творчеството, идеите и мечтите. В приказката той се явява като обезценяване на женските преживявания в горния и долния свят, опитва се да разруши естествения conjunctio на рационалното и тайнственото. Дяволът лъже и казва, че престоят на жената в подземния свят е довел до раждането на изрод, докато всъщност тя ражда прелестно дете.

Когато различни светци пишат, че са се борили, за да запазят вярата в своя Бог, че по цяла нощ са отбивали атаките на дявола, който изгарял ушите им с думи, целящи да разколебаят решимостта им, изтръгвал очите от орбитите им с ужасни призраци и изобщо влачел душите им по натрошено стъкло, те говорят за точно това явление — появата на дявола. Тази психична засада цели да отслаби вашата вяра не само в самите вас, но и в самата грижлива и деликатна работа, която вършите в подсъзнанието.

Нужна е огромна вяра, за да продължим в този момент, но трябва и ние го правим. Царят, царицата и царската майка, всички елементи на психето теглят в една посока, в нашата посока, затова ние трябва да упорстваме заедно с тях. Работата вече наближава заключителната си фаза. Ще е загуба на време и още по-мъчително, ако я изоставим точно сега.

Царят на нашето психе е издръжлив. Той няма да се предаде при първия удар. Няма да се разтрепери от омраза и мъст, както се надява дяволът. Царят, който толкова много обича жена си, е поразен от подмененото писмо, но праща заповед да се грижат за царицата и тяхното дете. Това е изпитанието на нашата вътрешна увереност… могат ли две сили да останат свързани, въпреки че едната е представена като мерзка и отвратителна? Може ли едната да остане до другата въпреки всичко? Може ли съюзът да устои, дори когато са хвърлени семената на съмнението? Дотук отговорът е да. Изпитанието на брака между дивия подземен свят и земното психе успешно е издържано.

По обратния път до замъка пратеникът отново заспива край реката и дяволът подменя писмото с „Убийте царицата“. Тук хищникът се надява, че психето ще се поляризира и ще се самоубие, ще отхвърли цял един свой аспект — новосъбуденият, аспектът на знаещата жена.

Царската майка е ужасена и двамата с царя разменят много писма, с които се опитват да изяснят предишните. Накрая дяволът подменя поредното с „Убийте царицата и за доказателство запазете езика и очите й“.

Девойката вече е останала без земна опора, без ръце, защото дяволът е заповядал да й ги отсекат. Сега той иска да я лиши от способността да говори истината и от истинско зрение. Това е ужасяващо и в същото време ни кара дълбоко да се замислим. Защото тъкмо това поведение е измъчвало жените от памтивека. Дяволът иска девойката да се подчини на следните догми: „Не виждай живота какъвто е. Не разбирай циклите на живот и смърт. Не осъществявай стремежите си. Не говори за всички диви неща“.

Старата Дива майка, персонифицирана от царската майка, е гневна на заповедите на дявола и отвръща: „Искаш прекалено много. Аз не мога и няма да го допусна“. И в резултат на духовното си преживяване по време на това посвещаване в издръжливост психето започва да действа по-гъвкаво.

Старата Дива майка би могла да събере полите си, да оседлае коня си и да препусне надалеч, за да намери сина си и да види какво го е обзело, че иска да убие своята прекрасна царица и първородния си син, ала не го прави. Вместо това по изпитания от вековете начин тя праща младата посвещавана на поредното символично инициационно място — гората. В някои обичаи мястото на посвещаване е било пещера или подножието на планина, но в подземния свят, в света на истинската символика, то най-често е гора.

Разбирате какво означава това: изпращането на девойката на поредното инициационно място щеше да е естественият ход на събитията дори дяволът да не беше подменил писмата. В спускането има няколко места на посвещаване, като всяко дава своите уроци и утехи. Може да се каже, че дяволът умишлено ни подтиква да изпитаме потребност да се отправим към следващото.

Запомнете, по време на определен период след раждането жената се мисли като същество от подземния свят. Тя се е докоснала до него, проникнала е в тайнството на живота и смъртта, болката и радостта след родилните мъки[5]. Ето защо тя „не е тук“, а все още е „там“. Трябва й време да се върне.

Девойката е като родилка. Тя се надига от подземната родилна маса, на която е родила нови идеи, нов светоглед. Сега тя е забулена, бебето е привързано към гърдите й и героинята се отправя на път. Във варианта на „Безръката богиня“ от братя Грим новороденото дете е момче и се казва Скръб. Но в религията на Богинята духовното дете, родено от съюза с царя на подземния свят, се казва Радост.

Старата Дива майка дава на девойката двойна благословия: тя привързва бебето към гърдите й, така че то да се храни каквото и да се случи. И после, в традицията на старите култове на Богинята, тя забулва младата царица с воал, основното облекло на Богинята по време на свещенопоклонничество, за да не я разпознаят или отклонят от намерението й. Много старогръцки скулптури и барелефи показват, че посвещаваната в елевзинските обреди се забулва преди следващата стъпка в инициацията.

Какво означава символът на воала? Той отбелязва разликата между криенето и маскирането. Този символ е свързан с уединението, криенето на тайнствената природа на жената. Той е свързан със съхраняването на ероса и загадката на дивата природа.

Забулването на нещо подсилва неговото действие. Това е известно на жените нашир и длъж. Баба ми използваше един израз: „да забулиш купата“. Това означаваше да покриеш с бяла кърпа омесеното тесто, за да втаса. Булото на хляба и булото на психето изпълняват една и съща роля. В душата на жената, която се спуска в подземния свят, има силна подкваса. В нея тече интензивен ферментационен процес. Забулването подсилва мистичното проникновение. Иззад воала всички хора приличат на мъгляви създания, всички събития, всички предмети са обагрени като от зора или като в сън.

През 60-те години жените се забулваха с косите си. Те ги оставяха много дълги и ги носеха като завеси, като начин да крият лицата си — като че ли светът беше прекалено открит, прекалено гол, като че ли косата им можеше да предпази нежната им същност. В Средния изток има един танц с воали и разбира се, съвременните мюсюлманки също се забулват. Източноевропейската забрадка и trajes, носени в Централна и Южна Америка също са своего рода воал. Воали носят жените в Източна Индия и Африка.

Докато се оглеждах из света, ми стана малко мъчно за съвременните жени, които не носят воали. Защото да си свободна жена и да носиш воал, когато пожелаеш, означава да притежаваш силата на Загадъчната жена. Да видиш такава жена забулена, е изключително изживяване.

Веднъж видях нещо, с което завинаги попаднах в плен на воала. Братовчедка ми Ева се готвеше за нощната си сватба. Аз бях на около осем години и седях на нейния куфар с малко накривено венче на главата. Една от гривните на глезена ми се беше смъкнала в обувката ми. Тя първо облече дългата си бяла сатенена рокля с четиридесет облечени в сатен копченца на гърба, после си сложи дълги бели сатенени ръкавици с по десет облечени в сатен копченца. И накрая спусна дългия до пода воал над прелестното си лице и рамене. Леля Терез разпери воала. Чичо Себестиен спря на прага поразен, защото Ева вече не беше смъртна жена. Тя беше богиня. Зад воала очите й изглеждаха сребристи, косата й някак искреше, устните й бяха като алено цвете. Тя беше самата себе си, сдържана и могъща и някак извън нашия обсег.

Някои казват, че воалът е химен. Други, че воалът е илюзия. И никой не греши. Но има още нещо. Макар че воалът се използва, за да крие красотата от похотта на други, той също е атрибут на femme fatale. Носенето на определен вид воал в определен момент с определен любовник и определен поглед е все едно да отделяш силен еротимин. В женската психология воалът е символ на способността на жената да възприема каквото присъствие или същност пожелае.

В забулената жена има някаква поразителна тайнственост. Тя внушава такова благоговение, че всички по пътя й се заковават на място, така се изпълват с почит към нея, че трябва да я оставят сама. Девойката в приказката е забулена, следователно е недосегаема. Никой няма да посмее да повдигне воала й без нейно разрешение. След всички попълзновения на дявола тя отново е в безопасност. Жените също претърпяват такова преображение. Когато са в забулено състояние, разумните хора не нарушават тяхната психична територия.

След всички фалшиви послания в психето и дори бидейки в изгнание, ние сме закриляни от някаква висша самота, която произхожда от връзката ни със старата Дива майка. Ние отново сме на пътя, но въпреки това не ни заплашва нищо. Воалът е нашият белег, че принадлежим на Дивата жена. Ние сме нейни и макар да не сме недосегаеми, по някакъв начин не сме изцяло потопени в земния живот.

Развлеченията на горния свят не ни заслепяват. Ние се скитаме, за да открием мястото, родината на подсъзнанието. Също както за цъфтящите плодни дървета се казва, че носят воал, ние и девойката сме разцъфнали ябълки в движение, търсещи гората, към която принадлежим.

Убиването на сърната някога е било възраждащ обред, изпълняван от старица като царската майка, защото тя познава циклите на живота и смъртта. В жертвоприношението на сърната отново се отразява старата религия. Жертвоприношението на сърна е древен обред, целящ да освободи нейната нежна и в същото време кипяща енергия.

Също като жените по време на спускане в подземния свят това свещено животно издържа на най-студените зими. Еленът се е смятал за изключително способен да намира храна, да ражда и да живее с присъщите цикли на природата. Участниците в такъв ритуал най-вероятно са принадлежали на клан и жертвоприношението е целяло посвещаваните да опознаят смъртта и да приемат качествата на самото диво животно.

Тук отново се срещаме с жертвоприношението — двойно rubedo — всъщност кръвно жертвоприношение. Първо е принасянето в жертва на сърната, свещеното животно на Дивата жена. В древните обреди несанкционираното убиване на сърна е обида на старата Дива майка. Убиването на животни е опасно нещо, защото под формата на диви създания се крият различни добри и полезни същества. Смятало се е, че несанкционираното убиване заплашва деликатното природно равновесие и води до възмездие с митични мащаби.

Но по-важното е, че се принася в жертва животно майка, сърна, която представлява женското познание. След това, като изяжда плътта и носи кожата му и за да покаже принадлежността си към клана, човек се превръща в това животно. Този свещен ритуал датира от незапомнени времена. Запазването на очите, ушите, муцуната, рогата и различни вътрешности цели човек да придобие неговата сила, символизирана от различните му способности — остро зрение, слух, бързина, издръжливост, глас, с който призовава своите, и т.н.

Второто rubedo започва, когато девойката е откъсната и от добрата стара майка, и от царя. Това е период, в който сме предизвикани да помним, да упорстваме в духовното си развитие, въпреки че сме отделени от силите, подкрепяли ни в миналото. Не можем завинаги да останем във вълшебството на съвършения съюз. Това не е пътят на повечето от нас. Нашата задача е да се откъснем от тези вълнуващи сили и в същото време да останем в съзнателна връзка с тях.

Факт е, че може да ни омае някой особено прекрасен аспект на психичния съюз и да се опитаме завинаги да останем там, сучейки от свещената му гръд. Това не означава, че подкрепата е деструктивна. Тъкмо обратното, подкрепата е абсолютно необходима по време на пътуването, при това в значителни размери. Всъщност, ако не разполага с достатъчно подкрепа, посвещаваната ще изгуби енергия, ще изпадне в депресия и ще отпадне. Но ако останем на любимото си място в психето, място на вечна красота и възторг, индивидуализацията извънредно ще се забави. Голата истина е, че свещените сили, които откриваме в собственото си психе, някой ден трябва да бъдат изоставени, поне временно, за да пристъпим към следващия етап от процеса.

Също като в приказката, когато двете жени със сълзи на очи се сбогуват, ние трябва да се сбогуваме с вътрешните сили, оказали ни безценна помощ. И после, понесли новото си дете Същност притиснато към гърдите и сърцето ни, ние отново излизаме на пътя. Девойката се отправя към великата гора с пълната вяра, че оттам ще излезе нещо чудесно, нещо душетворческо.

Бележки

[1] Старицата от трите богини на елините. — Б.а.

[2] В „Теогонията“ на Хезиод (411–52) се казва, че Персефона и старицата Хеката предпочитат своята компания пред тази на всички останали. — Б.а.

[3] В своето проучване на менопаузата Жан Шинода Болен отбелязва, че по-възрастните жени запазват енергията на менструалната кръв в телата си и раждат вътрешна мъдрост, вместо външни деца. Jean Shinoda Bolen, The Wise Woman Archetype: Menopause As Initiation (Boulder, Colorado: Sounds True, 1991). — Б.а.

[4] Главен инквизитор в Испания, патологично жесток човек, законният сериен убиец на онова време. — Б.а.

[5] По този ритуален начин старите лечителки в католическото семейство посвещавали новите майки. — Б.а.