Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (67)

Неопитомената жена

„Неопитомената жена“ е въведено от мен понятие, което определям по следния начин. Това е жена, която някога е била в естествено психично състояние, т.е. с нормалния си див разум, но по-късно е била „уловена“ и е изгубила връзка с инстинктите си. Когато има възможност да се върне към първоначалната си дива природа, тя лесно попада във всевъзможни капани. Тъй като циклите и защитните й системи са нарушени, в някогашното си диво състояние тя е изложена на опасност. Вече не е постоянно нащрек и е лесна плячка.

В загубата на инстинкта има специфична система. Тя трябва да се изучи, да се запамети, за да можем да пазим съкровищата на изконната си природа, както и тези на своите дъщери. В психичните гори има много капани от ръждиво желязо, скрити под окапалите листа. От психологическа гледна точка същото се отнася и за външния свят. Ние сме податливи на различни примамки: връзки, хора и съблазнителни рискове, ала в наглед апетитната примамка се крие нещо остро, нещо, което убива духа ни още щом го захапем.

Неопитомените жени от всички възрасти и особено младите изпитват непреодолимо желание да компенсират дългия глад и изгнание. Те са застрашени от изключително силно привличане към хора и цели, които не са хранителни и важни за душата. Независимо къде или в кое време живеят, винаги ги очакват клетки — прекалено ограничен живот, към който жените могат да бъдат примамени.

Ако някога са ви пленявали, ако някога сте преживявали hambre del alma — душевен глад, ако някога сте попадали в капан и особено ако изпитвате копнеж да творите, вие най-вероятно сте били или сте неопитомени жени. Неопитомената жена обикновено се стреми към всичко духовно и често захапва всяка отрова, като вярва, че душата й е гладна за нея.

Макар че някои неопитомени жени в последния момент заобикалят капаните, много повече неволно попадат в тях и за миг изгубват съзнание, други се пречупват, а трети успяват да се отскубнат и да се скрият в някоя пещера, за да излекуват раните си в самота.

За да избегнем тези капани и примамки, поставени от времето, прекарано в плен и глад, ние трябва да можем отдалеч да ги виждаме и заобикаляме. Трябва да си върнем прозорливостта и предпазливостта. Трябва да забелязваме верните завои и да разпознаваме грешните.

В една стара приказка според мен има останки от обяснение на състоянието на зажаднялата неопитомена жена. Тя е известна под различни имена, например „Балните обувки на дявола“, „Нажежените до червено обувки на дявола“ и „Червените обувки“. Ханс Кристиан Андерсен е преразказал тази приказка, като й е дал последното заглавие. Като истински разказвач, той е прибавил към същността на историята своята етническа мъдрост и чувствителност.

Аз ще ви предам унгарско-немския вариант на „Червените обувки“. Като малки ни го разказваше леля ми Тереза и аз го използвам тук с нейно разрешение. По своя изкусен начин тя винаги започваше с думите: „Погледнете си обувките и се благодарете, че са обикновени… защото човек трябва да е много предпазлив, ако обувките му са прекалено червени“.