Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (59)

Да помним и упорстваме на всяка цена

Всички ние изпитваме копнеж към своя род, към своя див род. Както си спомняте, патенцето избягало, след като било подложено на безмилостен тормоз. После срещнало два гъсока и едва не било убито от ловци. Било изгонено от дома на селянина и накрая изтощено стигнало до друго езеро. Сред нас няма жена, която да не познава това чувство. И все пак тъкмо този копнеж ни кара да продължаваме, да не изгубваме надежда.

Това е обещанието на дивото психе към всички нас. Въпреки че само сме чували, зървали отдалеч или мечтали за чудния див свят, на който някога сме принадлежали, въпреки че още не сме се докосвали до него, въпреки че не се смятаме за негова част, споменът за него е фар, който през целия ни живот ни води към истинското ни място. Когато грозното патенце вижда лебедите в небето, в него се събужда томително познание и от този момент нататък споменът за видяното му помага да продължи.

Една моя пациентка беше на края на силите си и вече мислеше за самоубийство. Веднъж забелязала на верандата си паяк, който плетял паяжина. Никога няма да разберем точно какво в поведението на това мъничко създание е разчупило леда около душата й. Но и като психоаналитик, и като cantadora аз съм убедена, че много често най-добре лекуват нещата от природата, особено най-достъпните и най-простите. Природните лекарства са силни и директни: калинка върху зелената кора на динята, красиво цвете, падаща звезда, дори дъга в парче стъкло на улицата.

Интересно е, че даже да е болна, даже да е приклещена в ъгъла, даже да е самотна, уплашена или слаба, вълчицата никога не се предава. Тя продължава да куцука напред даже със счупен крак. И отива при другите вълци в търсене на закрила от глутницата. Ако се наложи, точно като патенцето ще се влачи по корем от място на място, докато открие убежище, където да се излекува.

Основното качество на дивата природа е, че винаги продължава напред. Тя упорства. Това не е нещо, което правим съзнателно. То е заложено в самите нас. Когато не можем да се развиваме, ние продължаваме напред, докато открием своето място. Независимо дали сме откъснати от съзидателния си живот, дали сме отхвърлени от култура или религия, дали сме прокудени от семейството си или нещо ограничава нашето движение, мисъл и чувство, дивият вътрешен живот продължава и ние се съобразяваме с него. Дивата природа не е присъща на конкретна етническа група. Тя е изконната природа на жените от Бенин, Камерун и Нова Гвинея. Тя е в жените от Латвия, Холандия и Сиера Леоне. Тя е в гватемалките, хаитянките и полинезийките. Посочете, която и да е страна. Посочете, която и да е раса. Посочете, която и да е религия. Посочете, което и да е племе. Посочете, който и да е град или село. Това свързва всички жени — Дивата жена, дивата душа. Всички ние продължаваме напред по следите на дивото.

Затова, ако се налага, жените ще нарисуват синьо небе на стената в затвора. Ако изгори преждата, те ще изпредат нова. Ако бъде унищожена реколтата, те веднага ще хвърлят нови семена. Жените рисуват врати там, където има само голи стени, отварят ги, минават по нови пътища и откриват нов живот. Тъй като дивата природа упорства и побеждава, жените също упорстват и побеждават.

Грозното патенце е било на косъм от смъртта. Чувствало се е самотно, било е тормозено, преследвано, гладно, изгубено, не е знаело какво ще стане с него. И сега идва най-важната част от приказката: настъпва пролетта, събужда се нов живот, възможен е нов опит. Най-важно е да упорствате: за творческия си живот, за усамотяването си, за момента да бъдете и да действате. Упорствайте, защото такова е обещанието на дивата природа — след зимата винаги идва пролет.