Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Women Who Run Wigh the Wolves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2018 г.)
Корекция и форматиране
NMereva (2019 г.)

Издание:

Автор: Клариса Пинкола Естес

Заглавие: Бягащата с вълци

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Националност: американска

Редактор: Саша Попова

Художник: Megachrom

Коректор: Марияна Василева

ISBN: 954-585-212-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1270

История

  1. — Добавяне

Капан № 2: Сухата старица, старческата сила

При интерпретирането на сънищата и приказките собственикът на превозното средство, позлатената карета, се разбира като основната ценност, оказваща натиск върху психето. В този случай ценностите на старицата, на която принадлежи каретата, започват да притискат психето.

В класическата психология на Юнг архетипната фигура на стареца понякога се нарича „сила на сенекса“. На латински „senex“ означава старец. Символът на стареца може да се разбира по-точно като старческа сила, която действа по специфичен за възрастните хора начин.

В приказките тази старческа сила се персонифицира от старец, в когото често е заложена някаква едностранчивост, показваща, че психичният процес също се развива едностранно. При идеални обстоятелства старицата символизира достойнство, напътствие, мъдрост, самопознание, продължаване на традицията, напълно осъзнати способности и възможности, опит… с голяма доза злобно мърморене под нос за всеки случай.

Но когато приказната старица използва тези атрибути негативно като в „Червените обувки“, ние разбираме, че топлите аспекти на психето ще замръзнат във времето. Нещо иначе кипящо от жизненост ще бъде стегнато с колосана яка, ще бъде унизено или променено до неузнаваемост. Когато влиза в позлатената карета на старицата и после заживява при нея, детето попада в плен.

Както виждаме в приказката, отвеждането от старица, вместо да даде път на новото, позволява на старческата сила да погуби изобретателността. Вместо да наставлява момичето, старицата се опитва да го „вкости“. Тя не е мъдра, а повтаря една и съща ценност без експериментиране и обновяване.

Епизодите в черквата показват, че тази единствена ценност е следната: мнението на колектива стои на първо място и е по-важно от потребностите на индивидуалната дива душа. Колективът често се смята за културата[1], която заобикаля индивида. Въпреки че това е вярно, дефиницията на Юнг гласи: „Многото в сравнение с единия“. Ние сме под влиянието на много колективи и групи, с които сме свързани, и такива, на които не сме членове. Независимо дали заобикалящите ни колективи са академични, духовни, финансови, професионални, семейни и т.н., те възнаграждават и наказват и своите членове, и останалите. Те се стремят да въздействат и контролират всевъзможни неща — от нашите мисли до избора ни на партньори и професия. Те също могат да унизят или обезкуражат усилията ни, които не отговарят на техните предпочитания.

Старицата в приказката е символ на закостенялата пазителка на колективната традиция. Тя налага неоспоримото статукво, тя нарежда: „Дръж се прилично, не мъти водата, не напрягай ума си, не раждай големи идеи, не повдигай глава, бъди «индигово копие», бъди мила, съгласявай се, макар и нещо да не ти харесва, да не ти става, да не е твоят размер и да те наранява“. И така нататък.

Подчинението на такава безжизнена ценностна система води до пълна загуба на душата. Независимо от колективните връзки или влияния, ние не бива да сливаме дивата си душа и творческия си дух с никой колектив, а да се разграничаваме от заобикалящите ни, като по своя преценка прехвърляме мостове към тях. Ние решаваме кои мостове да бъдат укрепени и кои ще останат неизползвани. И даряваме с присъствието си онези колективи, които оказват най-голяма подкрепа на нашия душевен и творчески живот.

Ако работи в университет, жената е в академичен колектив. Тя не трябва да се слива със своето обкръжение, а да прибави към него специфичното си присъствие. Като цялостно същество, тя не може да си позволи да стане едностранчива, човек от типа „Върша си работата, прибирам се вкъщи, пак отивам на работа…“. Ако се опита да стане част от организация или семейство, които не се вглеждат в нея, за да видят от какво е направена, които не се питат „Какво тласка този човек?“, които не полагат усилия да я предизвикват или насърчават… тогава ще пострада нейната способност да цъфти и твори. Колкото по-сурови са условията, толкова повече тя е заточена в голата пустош, където не расте нищо.

Едно от най-важните постижения на жената е откъсването на живота и разума й от уеднаквеното колективно мислене и развиването на нейните уникални способности, защото това не позволява на душата и психето да попаднат в робство. Културата, която окуражава индивидуалното развитие, никога не създава робска класа, група или пол.

В приказката обаче детето приема сухите ценности на старицата, но остава „неопитомено“, преминава от диво състояние в плен. Скоро ще бъде подложено на безумието на дяволските червени обувки, но лишено от вътрешните си сетива и неспособно да усети опасността.

Ако се откъснем от истинския си живот и се качим в позлатената карета на съсухрената старица, ние приемаме персоната и амбициите на крехката стара перфекционистка. И тогава, подобно на всички живеещи в плен същества, ние изпадаме в скръб, която поражда маниакален копнеж, често характеризиран в моята практика като „безименното безпокойство“. Това ни излага на риска да попаднем в клопката на първото нещо, което обещава отново да ни съживи.

Трябва да държим очите си отворени и внимателно да преценяваме предложенията за по-лек живот и отъпкан път, особено ако в замяна от нас се иска да хвърлим в огъня личната си творческа радост.

Бележки

[1] Има вътрешни и външни култури. Те са забележително сходни. — Б.а.