Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (57)

Изгнанието като благословия

Ако сте се опитвали да играете някаква неприсъща ви роля и не сте успели, вие сте имали късмет. Може и да сте изгнаници, но сте запазили душата си. Отхвърлянето ви тласка в прегръдките на истинското ви психично семейство, независимо дали става дума за научна дисциплина, изкуство или група хора. По-лошо е да останете там, където не ви е мястото, отколкото да се скитате изгубени в търсене на психичните си роднини. Никога не е грешка да търсите онова, към което се стремите. Никога.

В напрежението има нещо полезно. Изгнанието закалява патенцето. Въпреки че тази ситуация не е желателна за никого, ефектът е подобен на процеса, при който от поставен под налягане природен въглерод се получават диаманти — крайният резултат е психе с великолепен блясък и чистота. Макар че в никакъв случай не е забавно, изгнанието носи неочаквана полза. То ни помага да преодолеем слабостите си, изостря проницателността ни, подсилва интуицията ни, дава ни различна гледна точка.

Въпреки негативните аспекти, дивото психе може да понесе изгнанието. То ни кара още повече да копнеем да освободим истинската си природа и да търсим култура, подходяща за нас. Дори само този копнеж ни кара да не се предаваме. Ако не успее да открие култура, която да я окуражава, жената обикновено решава сама да си я създаде. И това е чудесно, защото ако го направи, някой ден ще се появят други, които дълго време са търсили, и ентусиазирано ще заявят, че им е трябвало тъкмо това.