Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (89)

Зовът на стареца

Какъв е този вик от морето? Гласът, който зове детето и го кара да излезе в ледената нощ, е нещо като сън, който идва в съзнанието на спящия като безплътен глас и нищо повече. Това е един от възможно най-силните сънища. В моята културна традиция казаното от този глас в съня се смята за пряко послание от душата.

Казват, че сънищата с този безплътен глас се явяват по всяко време, но особено, когато душата е в беда. Женската душа проговаря. И казва на жената какво й предстои.

Старият тюлен в приказката изплува от морето и отправя зов. Това е една от най-характерните особености на дивото психе. Ако ние не дойдем сами, ако не обръщаме внимание на своите сезони и времето за завръщане, Старият идва при нас и ни зове, докато нещо в нас реагира.

Слава богу, че го има този естествен сигнал за завръщане, който звучи толкова по-силно, колкото повече се нуждаем от душевния си дом. Той се задейства тогава, когато всичко става „прекалено“ — или в отрицателен, или в положителен смисъл. Време е да се завърнем у дома и когато има прекалено много позитивно стимулиране, и когато има безкрайна дисхармония. Може нещо да ни прави прекалено напрегнати. Може да сме изтощени от нещо. Може да сме прекалено обичани, недостатъчно обичани, прекалено да работим, недостатъчно да работим… Всичко това струва много. Пред лицето на „прекалено много“ ние постепенно пресъхваме, сърцата ни се уморяват, енергията ни се изчерпва, в нас все повече се надига тайнствен копнеж за… Почти никога не знаем как да го наречем. И тогава Стария ни призовава.

Интересно е, че в приказката онзи, който чува и реагира на зова от морето, е малкото дете дух. Именно то се втурва по ледените пукнатини и канари, сляпо следва зова и случайно се препъва в тюленовата кожа на майка си.

Неспокойният сън на детето точно изобразява безпокойството, което изпитва жената, копнееща да се завърне в своя психичен роден дом. Тъй като психето е завършена система, всичките му елементи реагират на зова. Безпокойството на жената в такъв момент често се придружава от раздразнителност и чувство, че нищо не може да я успокои. Тя изпитва усещане за „изгубеност“, защото прекалено дълго е била далеч от дома. Тези чувства са съвсем естествени. Те са послание, което казва: „Ела си веднага“. Жената се чувства раздвоена, защото съзнателно или подсъзнателно чува, че нещо я зове, нещо, на което не може да откаже, без да се нарани.

Ако не се завърнем навреме, душата ще дойде да ни вземе, както виждаме в стихотворението, наречено „Жената, която живее под езерото“.

„… Една нощ

на вратата се почуква.

В мъглата навън стои жена

с коса от листа и рокля от бурени,

и от нея се стича зелена езерна вода.

И казва:

«Аз съм ти

и идвам от много далеч.

Ела с мен, трябва да ти покажа нещо…»

Тя се обръща, наметката й се разтваря,

изведнъж проблесва златна светлина… навсякъде…“^[1]

Старият тюлен изплува през нощта и детето се втурва към него. В тази и много други приказки главният герой открива удивителна истина или си връща безценно съкровище в нощния мрак. Този мотив е общовалиден. Няма нужда от светлина, защото чудото, съкровището ясно се вижда в тъмнината. Изразът „Тъмната нощ на душата“ почти се е превърнал в лозунг в някои сектори на културата. Възвръщането на божественото става в мрака на ада, Хадес или „там“. Завръщането на Христос е като сияние от здрача на ада. Азиатската слънчева богиня Аматерасу избухва от мрака под планината. В своята водна форма шумерската богиня Инана „се възпламенява в бяло злато, докато лежи в новоизорана бразда в черната земя“^[2]. В планините на Чиапас казват, че „жълтото слънце всеки ден трябва да прогаря дупка в най-черната huipil — блуза, за да се издигне в небето“^[3].

Тези образи на пътуване в мрака носят древно послание, което казва: „Не се бойте от незнанието“. Това е нормално за различни етапи и периоди от живота ни. Тази особеност на приказките и митовете ни окуражава да следваме зова дори когато нямаме представа къде да отидем, в каква посока или на какво разстояние. Също като детето в приказката, ние знаем само, че трябва да станем и да излезем. Може да се препъваме в мрака в опит да открием какво ни зове, но тъй като сме успели да се преборим със себе си и да се подчиним на зова на дивия, ние непременно стигаме до тюленовата кожа. Когато ни вдъхнат това душевно състояние, ние автоматично осъзнаваме от какво се нуждаем.

Много съвременни жени не се страхуват толкова от търсенето в мрака, колкото от хвърлянето във водата, от самото завръщане у дома. Макар че те обличат тюленовата кожа, нещо им пречи да захвърлят онова, с което са се занимавали, и просто да тръгнат.