Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (96)

Творчеството постоянно променя формата си. То е като бляскав дух, който се явява на всички ни, и все пак е трудно да го опишем, защото по време на онзи кратък проблясък всеки е видял нещо различно. Дали боравенето с бои и платна е доказателство за неговото съществуване? Ами писалката и хартията, цветните лехи край градинската алея, построяването на университет? Да, да. Правилното гладене на яките, кулинарната революция? Да. Нежното докосване на листата на цветето, сключването на „голяма сделка“, тъкането, любенето? Да. Поемането на топлото тяло на новороденото, отглеждането на детето, приносът за изправянето на една нация на крака? Да. Грижата за брака като за овощна градина, копаенето на психично злато, откриването на красива дума, ушиването на синя завеса? Всичко това е проява на творчески живот. Всички тези неща идват от Дивата жена, Rio Abajo Rio — Реката под реката, която вечно тече в нашия живот.

Някои казват, че творческият живот е в идеите, други твърдят, че е в действието. Изглежда, че в повечето случаи е в нещо съвсем просто. Не става въпрос за виртуозност, макар че сама по себе си тя е чудесна. Става въпрос за любов към нещо, за толкова огромна любов към нещо — било човек, дума, образ, идея, земята или човечеството — че единственото, което можем да направим с нея, е да творим.

Няма значение дали го искаме — това не е единична проява на воля — просто трябва.

Творческата сила облива земята на нашето психе в търсене на естествените кухини, arroyos — каналите, които съществуват в нас. Ние ставаме нейни притоци, нейни долини. Ние сме нейните басейни, езера, потоци и светилища. Дивата творческа сила потича по нашите речни корита, онези, които имаме по рождение, и които сме изкопали със собствените си ръце. Няма нужда да ги запълваме, само трябва да ги построим.

В архетипната психология е разпространена идеята, че ако човек приготви специално психично място, творческата сила, душевният извор ще научи за него, ще го открие и ще се засели там. Независимо дали тази сила е призована с библейското „върви и приготви място за душата“, или като във филма „Поле на мечтите“^[1], в който фермерът чува глас, зовящ го да построи игрище за духовете на мъртвите бейзболисти — „Ако го построиш, те ще дойдат“ — самото приготвяне на подходящо място кани великата творческа сила.

Щом могъщата подземна река открие своето устие и разклонения в нашето психе, творческият ни живот започва да се пълни и изпразва, да се надига и спада точно като дива река.

Сътворяването на нещо в определен момент в реката храни онези, които идват на бреговете й, храни създанията далеч нататък по течението и онези на дъното. Творчеството не е изолирано действие. Тъкмо в това е неговата сила. Всеки, който го чуе, види или усети, черпи от неговата хранителна енергия. Творчеството на другите вдъхновява собствената ни творческа работа. Един-единствен творчески акт притежава способността да нахрани цял континент. Един-единствен творчески акт може да предизвика течение и да подрони каменния бент.

Поради тази причина творческата способност на жената е нейното най-ценно качество, защото я обогатява вътрешно и външно: психически, духовно, умствено, емоционално и финансово. Дивата природа предоставя безкрайни възможности, действа като родов канал, дава сили, утолява жаждата, засища глада ни за див вътрешен живот. В идеалния случай тази творческа река няма бентове, шлюзове и главно никой не злоупотребява с нея^[2].

Реката на Дивата жена ни храни и ни превръща в същества като самата нея: животворни. Докато творим, тази дива и тайнствена сила извайва самите нас и ни изпълва с любов. Стимулира ни така, както слънцето и водата стимулират растенията. Прави ни толкова жизнени, че ние на свой ред излъчваме живот — разпукваме се, цъфтим, завързваме плод.

Очевидно творчеството произтича от нещо, което се надига, вълнува и приижда в нас, а не от нещо, което пасивно чака с надеждата, че случайно можем да го намерим. В този смисъл никога не можем да „изгубим“ своето творчество. То винаги е в нас, изпълва ни или се сблъсква с преградите по пътя си. Ако не открие излаз към нас, то отстъпва, събира сила и отново се хвърля напред, докато пробие. Единственият начин да избегнем упоритата му енергия е постоянно да поставяме препятствия по пътя му или да допуснем да бъде отровено от деструктивно отхвърляне или пренебрегване.

Ако се задъхваме за творческа енергия, ако не можем да овладеем плодотворното, находчивото, идейното, ако не сме в състояние да се съсредоточим върху вътрешното си зрение, значи някъде между извора и притока се е случило нещо лошо. Може би творческите води текат през замърсена земя, която убива формите на живот на въображението, преди да достигнат зрелост. Когато жената е лишена от творческия си живот, най-често проблемът е точно такъв.

Има и по-коварни възможности. Може би толкова се възхищавате на дарбите на някой друг, че започвате да му подражавате и се задоволявате да сте посредствени, вместо да развивате собствения си уникален талант. Може би го героизирате и нямате представа как да разработите собствените си неподражаеми заложби. Може би се боите, защото водата е дълбока, нощта е тъмна и пътят е дълъг — тъкмо онези условия, които са необходими, за да развиете оригиналните си дарби.

Тъй като Дивата жена е Rio Abajo Rio — Реката под реката, когато тя прелива в нас, преливаме и ние. Ако пътят й е затворен, ние също пресъхваме. Ако водите й са замърсени от собствените ни негативни комплекси или от хората около нас, същото се отнася за деликатните процеси, които оформят нашите идеи. И тогава сме като умираща река. Това не е нещо дребно, което можем да пренебрегнем. Загубата на творческа енергия е психологическа и духовна криза.

Когато реката е замърсена, всичко започва да умира, защото, както знаем от биологията, формите на живот зависят една от друга. Ако тръстиката край брега покафенее от липса на кислород, полените няма да могат да открият нищо достатъчно жизнено, за да го оплодят, върбите няма да имат реси, водните гущери няма да си намерят партньори. Рибата няма да подскача, птиците няма да се спускат над водата, вълците и другите животни, дошли на водопой, няма да дойдат повече, защото може би ще умрат от отровната вода.

Испаноезичните народи имат една стара приказка, наречена „La Llorona“ — „Плачещата жена“. Според някои тя е създадена в началото на XVI век, когато конкистадорите покорили ацтеките в Мексико, но тази приказка е много по-древна. В нея се разказва за реката на живота, която се превърнала в река на смъртта. Главната героиня е призрачна речна жена, плодовита и щедра. Тя е бедна, поразително красива, с богата душа и дух.

„La Llorona“ е странна приказка, защото продължава да се развива през вековете, сякаш живее свой собствен живот. Подобно на голямата пясъчна дюна, която се придвижва по земята, поглъща всичко пред себе си и расте, докато земята се превръща в част от нейното тяло, тази история се храни с психичните проблеми на всяко поколение. Понякога „La Llorona“ се разказва като приказка за Малинали или Малинче — местна жена, преводачка и любовница на испанския завоевател Ернан Кортес.

Но в първия вариант на „La Llorona“, който чух, тя имаше връзка с герой, замесен в насилственото репатриране на мексиканци от Съединените щати през 50-те години. Чувала съм безброй версии в Югозапада. В една от тях La Llorona участва във войните за земя в Ню Мексико — богат предприемач злоупотребява с красиво, но бедно испанско момиче.

После идват страшните истории. La Llorona витае и вие нощем на един изоставен паркинг. Има приказка за „болна от СПИН проститутка“ — La Llorona упражнява занаята си при Таун Ривър в Остин. Най-странния вариант научих от едно дете. Първо ще ви предам общите очертания на приказките за La Llorona, а след това ще ви разкажа най-удивителния обрат в историята.