Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (113)

Гневът като учител

Основният мотив в приказката — търсенето на вълшебен предмет, е разпространен по целия свят. В някои случаи пътува жена, в други — мъж. Вълшебният предмет е мигла, косъм от нос, зъб, пръстен, перо или друг физически елемент. Варианти на мотива за животинската част или козина като съкровище се срещат в Корея, Германия и Урал. В Китай звярът често е тигър. В Япония животното в приказката понякога е мечка, понякога лисица. В Русия търсеният предмет е меча брада. В една приказка на моето семейство косъмът е от брадичката на самата Баба Яга.

„Лунният мечок“ се отнася към онази категория приказки, които наричам „истории отвори“. Историите отвори ни позволяват да зърнем скритата им целебна структура и дълбок смисъл, а не само явното им съдържание. Съдържанието на тази приказка ни показва, че търпението облекчава гнева, но по-важното послание се отнася до онова, което жената трябва да стори, за да възстанови реда в психето и по този начин да изцери гневната същност.

В историите отвори нещата по-скоро само се загатват. В тази приказка субструктурата разкрива цял модел на отношение към и изцеряване от гнева: чрез търсене на мъдра и спокойна лечебна сила (отиването при знахарката), приемане на предизвикателството и навлизане в непозната психическа територия (изкачването на планината), разпознаване на илюзиите (преодоляване на скалите, тичане под дърветата), успокояване на старите маниакални мисли и чувства (срещата с muen botoke — неспокойните духове без роднини), умоляване на великата състрадателна Същност (търпеливото хранене на мечока и неговото умилостивяване), разбиране на ревящата страна на състрадателното психе (осъзнаването, че мечокът, състрадателната Същност, не е питомен).

Приказката показва колко е важно да отнесем това психологическо познание на земята в реалния си живот (слизането от планината и завръщането в селото), да научим, че изцеряването е процес на изпитания и опити, а не единична идея (изгарянето на косъма). Същността на приказката се съдържа в съвета на знахарката: „Приложи всички тези неща към гнева и той ще се разсее“.

Тази история се отнася към група сходни приказки, в които главният герой се обръща с някаква молба към ранено, самотно създание. Ако разгледаме приказката така, сякаш всичките й елементи са част от психето на една жена, ще видим, че психето има много гневен и измъчен дял, представляван от образа на съпруга, завърнал се от война. Нежният дух на психето — жената, се заема да намери лек за този гняв, за да може тя и нейната обич отново да живеят в мир и покой. Това е достойна задача за всяка жена, защото лекува гнева и често ни позволява да открием пътя към прошката.

Приказката ни показва, че търпението е целебен балсам за стария или новия гняв, както и търсенето на самото лекарство. Макар че изцеляването при всеки човек е различно, историята предлага интересни идеи за този процес.

В края на VI век в Япония живял един велик философ принц на име Шотоку Тайши. Освен всичко друго, той учил, че човек трябва да извършва психична работа и във вътрешния, и във външния свят. Но на първо място поставял търпимостта към всички хора, всички създания и всички емоции. Хармоничното отношение към емоциите определено е проява на самоуважение.

Дори обърканите емоции могат да се разбират като форма на светлина, пращяща от енергия. Можем да използваме светлината на гнева по позитивен начин, за да осветяваме места, които иначе не сме в състояние да видим. Негативното използване на гнева се концентрира деструктивно в една-единствена точка, докато, подобно на киселина, прогори черна дупка през всички деликатни пластове на психето.

Ала има и друг начин. Всяка емоция, дори гневът, носи познание, което някои наричат „просветление“. За известно време нашият гняв може да се превърне в учител… нещо, от което не бива да се избавим толкова бързо, а заради което по-скоро трябва да изкачим планината, нещо, което трябва да персонифицираме с различни образи, за да се поучим от тях и вътрешно да се справим с него и после да го преобразим в нещо полезно за света или да го оставим да се разсипе на прах. В пълноценния живот гневът не е изолиран. Той е материя, очакваща нашите преобразяващи усилия. Цикълът на гнева е като всеки друг цикъл — той се надига, спада, умира и се освобождава като нова енергия. Преодоляването на гнева започва с процеса на преобразяване.

Като се учим от гнева си, ние вече го преобразяваме и разсейваме. Енергията ни се насочва към други области, особено към творчество. Макар някои да твърдят, че могат да творят с помощта на хроничния си гняв, проблемът е, че той ограничава достъпа до колективното подсъзнание — онзи безкраен резервоар образи и мисли, произтичащи от имагото — и творецът обикновено създава повторяемост. Непреобразеният гняв може да се превърне в постоянна мантра за това колко сме потиснати, наранени и измъчени.

Една моя приятелка сценарист, която твърди, че винаги си е била гневна, отказва всякаква помощ, за да се справи с проблема. Когато пише сценарии за войната, тя разказва за това колко лоши са хората. Когато пише сценарии за културата, под перото й се появяват подобни отрицателни герои. Когато пише сценарии за любовта, излизат същите лоши хора с лоши намерения. Гневът разяжда вярата ни в доброто. Нещо се е случило с надеждата. И зад загубата на надежда обикновено се крие гневът, зад гнева — болка, зад болката — едно или друго страдание, понякога ново, но по-често много старо.

Известно ни е, че при физическите заболявания колкото по-рано се справим с някаква травма, толкова по-ограничени са нейните отражения, толкова по-кратко е времето за възстановяване. Това се отнася и за психическите травми. В какво състояние ще сме, ако като малки сме си счупили крака и тридесет години по-късно той все още не е зараснал правилно?

Първоначалната травма предизвиква сериозно нарушение на другите системи и ритми на тялото, като например имунната и скелетната система, двигателните навици и т.н. Абсолютно същото е и със старите психически травми. В много случаи за тях не са се погрижили навреме, било от незнание или нехайство. Днес човек се завръща от война, така да се каже, но и душевно, и телесно все още се чувства на бойното поле. Ала като крием гнева си — последиците от травмата — вместо да търсим изход, да открием причините, да помислим как да го преодолеем, ние се заключваме в стая, пълна само с гняв. Това не е начин на живот, дори само временен. Има живот извън безсмислената ярост. Както виждаме в приказката, нужно е съзнателно усилие да я овладеем и излекуваме. Но можем да го постигнем. Всъщност трябва само да го правим стъпка по стъпка.